Животът на всеки творец винаги вълнува и буди удивление, не само поради отклонението от общоприетата закономерност, но и заради загадките на личностното си развитие във времето, в което живее, създава и интерпретира действителността в мащабите на своето въображение.
В началото на ХХ век в мездренското село Горна Бешовица се ражда Иван Фунев, за творбите на когото дори в началото на ХХI век продължават идеологическите и художествено-естетическите спорове. Роден на нивата, той израства в 9-членното семейство на земеделци, макар баща му Цено Фунев да е учителствал и работел като писар в кметството на селото. Завършва училище в село Камено поле и гимназия във Враца, а след това служи в Трудови войски. През 1923 година записва медицина в София, но скоро след това кандидатства в Художествената академия, където с големи финансови лишения и с помощта на брат си успява да завърши двегодишния общ отдел. Това трудно начало не сломява духа на бъдещия скулптор, който завършва класа на професор Жеко Спиридонов с отличие през 1930 година.
Работническата класа
Съвременник на големите политически сътресения в началото на века, които оформят геополитическото развитие на световните лидери, Иван Фунев е повлиян от Октомврийската революция, от формирането на пролетариата, както и от жестокото потушаване на Септемврийското въстание в България. Тези революционни линии, заедно с образа на майката и на „онези, които нямат нищо“, са основните линии в работата на скулптора.
В книгата си „Преди да се роди красотата“ Стефан Коларов описва дипломната работа на Иван Фунев в Художествената академия — „Цензурата“ („Свободата на словото“) — работник със заключена с катинар уста, като „творба, която му е създала само неприятности“. Въпреки хитрото обяснение, което самият Фунев дава: „Аз съм изваял човек, занемял пред тайните и красотата на природата“, ръководството на Академията забранява статуята да бъде показана в изложбата на абсолвентите.
Как лявата идеология развива творческата естетика разказва и самият автор в интервю за Българското национално радио от 1974 година. Иван Фунев чете и своето стихотворение „В роден край“.
Новите художници
Художествената академия е институцията, която среща петима студенти — Мара Георгиева, Васка Емануилова, Вера Лукова, Драган Лозенски и Иван Фунев, които създават „Дружеството на Новите художници“. В своя автореферат „Фигуралната композиция в творчеството на „Новите художници” — 1931-1944 година“ Таня Станева описва това обединение от автори и носители на новаторски идеи и концепции като част от историческото развитие на българското изобразително изкуство. „Те се сближават на базата на еднакви възгледи и споделят идентични тревоги относно неизвестното бъдеще, което ги очаква извън стените на Академията. Появата на Дружеството и неговото гласно обявяване в обществения живот е естествено предизвикано от хора, обединени от еднакви възгледи за изкуството и съответно живота. Новите се борят за „налагане съвременния естетически вкус сред интелигенцията и широкия кръг на обществото”, за да могат идеите и копнежите на художниците, заложени в изкуството, което създават, по-лесно да бъдат „дешифрирани”. Стремежите им са насочени към канализиране в една посока на действие както творчеството на художника, така и неговата критика, съгласно новите повеи на времето”. Дружеството на Новите художници се обявява за „абсолютно независимо” от съществуващите политически партии в страната ни в този период, тъй като това би го отдалечило от главните задачи, към които са насочени усилията на организацията, а именно естетическите.“
До 1932 година, когато книгоиздателство „Нов Свят“ издава стихосбирката му „Червени трактори“, Иван Фунев публикува свои стихове във вестниците „Релеф“ и „Щит“, а Младен Исаев включва негови произведения в сборника „Кормило“.
Заедно с художника Стоян Венев младият скулптор показва и първата си самостоятелна изложба в мазето на къщата на улиците „Аксаков“ и „6-ти септември“, която двамата автори наричат „Седем стъпала под земята“.
Освен в областта на скулптурата и монументална пластика Иван Фунев създава и редица портретни картини на Георги Караславов, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Константин Кисимов, Христо Смирненски, Юри Буков и Иван Башев.
„Всички негови произведения носят печата на простотата и свободата, наивитет, ясност, радост от живота и първична монументална сила. Стремежът към монументалност, който придава на всичките му по-значителни работи движения и стил, е стремеж към овладяване на живота, напълно законен стремеж за властване над материята. Те са образи, които говорят за дълбоко чувство към формата и едновременно за трогателен и човечен поглед върху живота. Това са етапи към едно всестранно и многообразно художествено развитие“, описва творческите му постижения критикът Людмил Стоянов.
За съзерцаващия живота и хората, за психолога, създаващ образи от глина, бронз, бетон и теракот, за своя баща Огнян Фунев разказва с вдъхновение в запис от 1990 година.
„Народът има чувство за мярка, за хармония. И това трябва да го знае всеки от Вас. Естетическото чувство на народа не можете да го излъжете“, казвал на своите студенти в Академията Иван Фунев. На тях, на младите творци той завещава ателието си и скулптурния парк в Бояна, за който получил уверение от тогавашния министър на културата, че държавата ще го стопанисва. Демократичните промени в страната обаче хвърлят в разруха това одухотворено място — ателието на скулптора.
Паметникът на Съветската армия
Нима този паметник не пренаписва историята? Дали паметникът е автопортрет на нацията, чиито скулптори и архитекти го създават? Дали той свидетелства за вкусовете на управляващите от една тоталитарна епоха, срещу която нацията не се е съпротивлявала?
„Да се издигне грандиозен паметник на освободителната Съветска армия, рожба на великия Октомври, беше за нас — българските скулптори, отговорна и почетна задача“, спомня си Иван Фунев в интервю от 1968 година.
Изграждането на „скуптурния символ на сърдечната ни благодарност към Съветската армия“, както го нарича Фунев, преминава през няколко етапа на проектиране и избор на място за изграждането му. Първоначалната идея предвижда паметникът да се издига над „Двореца на пионерите“ (бившата Семинария). Поради редица причини той е изоставен, като един от основните доводи е, че не попада в границите на столицата от 1949 година. Вторият проект на колектива с ръководител архитект Данко Митов (Кирил Тодоров и Андрей Николов) печели одобрението на партийните ръководители. За развитие на идеята към него са привлечени и други скулптори и архитекти, сред които: Иван Фунев, Васка Емануилова, Мара Георгиева, Любомир Далчев, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Иван Лазаров, Борис Ангелушев и авторите-архитекти Иван Васильов, Борис Капитанов и Любен Нейков.
„Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост, която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража… И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник“, пита в своята статия „Писмо от емиграция в САЩ“ професор Любомир Далчев, в която предлага той да бъде преместен на по-отдалечено (от центъра на столицата) място.
След включването си в редовете на БКП Иван Фунев продължава и с преподавателската си дейност в Художествената академия — първоначално обучава студенти във фигурална композиция, след това става ръководител на катедра и доцент. В периода от 1946 до 1962 година е професор по скулптура. През 1956 година е председател на Съюза на българските художници, а откритата във Враца художествена галерия получава неговото име.
Удостоен е с много държавни награди, почетни звания и отличия: Фунев е сред първите лауреати на Димитровска награда през 1950 година, получава званието „Народен художник“ през 1961 година, през 1967 година е обявен за „Герой на социалистическия труд“. През същата година му връчват и първия от четирите ордена „Георги Димитров“, които получава до 1980 година. Получава Националната награда за мир, „За гражданска заслуга“, удостоен е и с наградата на София.
Творческият пламък на професор Иван Фунев угасва през лятото на 1983 година. Но образите, претворени от него, предават истинската красота, сътворена от човека, надживяла времена и идеологии.
„Понякога ме питат защо Боянският майстор е толкова млад и крехък? Ами че той е духовна натура, живописец, чувствителна душа. Такова чудо, каквото е нарисувал, не е по силите на 50-60 годишен мъж, защото човек на такава възраст става сметкаджия. Само млад дух и талант е могъл да разчупи византийските канони и да нарисува севастократора Калоян и жена му Десислава, в която художникът изглежда, е бил влюбен…“, описва своята работа, а сякаш и себе си Иван Фунев.