Животът на всеки творец винаги вълнува и буди удивление, не само поради отклонението от общоприетата закономерност, но и заради загадките на личностното си развитие във времето, в което живее, създава и интерпретира действителността в мащабите на своето въображение.
В началото на ХХ век в мездренското село Горна Бешовица се ражда Иван Фунев, за творбите на когото дори в началото на ХХI век продължават идеологическите и художествено-естетическите спорове. Роден на нивата, той израства в 9-членното семейство на земеделци, макар баща му Цено Фунев да е учителствал и работел като писар в кметството на селото. Завършва училище в село Камено поле и гимназия във Враца, а след това служи в Трудови войски.
През 1923 година записва медицина в София, но скоро след това кандидатства в Художествената академия, където с големи финансови лишения и с помощта на брат си успява да завърши двегодишния общ отдел. Това трудно начало не сломява духа на бъдещия скулптор, който завършва класа на професор Жеко Спиридонов с отличие през 1930 година.
Работническата класа
Съвременник на големите политически сътресения в началото на века, които оформят геополитическото развитие на световните лидери, Иван Фунев е повлиян от Октомврийската революция, от формирането на пролетариата, както и от жестокото потушаване на Септемврийското въстание в България. Тези революционни линии, заедно с образа на майката и на „онези, които нямат нищо“, са основните линии в работата на скулптора.
В книгата си „Преди да се роди красотата“ Стефан Коларов описва дипломната работа на Иван Фунев в Художествената академия — „Цензурата“ („Свободата на словото“) — работник със заключена с катинар уста, като „творба, която му е създала само неприятности“. Въпреки хитрото обяснение, което самият Фунев дава: „Аз съм изваял човек, занемял пред тайните и красотата на природата“, ръководството на Академията забранява статуята да бъде показана в изложбата на абсолвентите.
Първоначалният замисъл на релефа „Трета класа“ се оформя при едно пътуване на Иван Фунев с влак до София. В монографията на проф. Мара Цончева „Иван Фунев“ тя преразказва спомените на твореца:
„Третокласният вагон, в който се е настанил художникът, бил така натъпкан с хора, че в него буквално липсвал въздух. В същото време съседният първокласен вагон бил почти празен, там се разполагали само добре облечени, богати пътници… Отначало той замисля произведението си като „Триптих“ от три следващи един след друг релефа. В първия смятал да изобрази само ходилата на легнал мъж, във втория — скучаеща сама дама и в третия — третокласен вагон с много наблъскани в него хора.
Творбата е реализирана като широко символично обобщение за живота на трудещите се. Седемте глави, плътно притиснати, задушени от прозоречната рамка на третокласния вагон (символизираща непоносимия живот на трудещите се в капиталистическите условия), напират да излязат вън от нея, стремят се към въздух, към слънце, към по-добър живот.“
„С „Трета класа“ аз исках да покажа жаждата на трудовите хора от миналото за по-добър живот“, заявява Иван Фунев.
Как лявата идеология развива творческата естетика разказва и самият автор в интервю за Българското национално радио от 1974 година. Иван Фунев чете и своето стихотворение „В роден край“.
Новите художници
Художествената академия е институцията, която среща петима студенти — Мара Георгиева, Васка Емануилова, Вера Лукова, Драган Лозенски и Иван Фунев, които създават „Дружеството на Новите художници“. В своя автореферат „Фигуралната композиция в творчеството на „Новите художници” — 1931-1944 година“ д-р Таня Станева описва това обединение от автори и носители на новаторски идеи и концепции като част от историческото развитие на българското изобразително изкуство:
„Те се сближават на базата на еднакви възгледи и споделят идентични тревоги относно неизвестното бъдеще, което ги очаква извън стените на Академията. Появата на Дружеството и неговото гласно обявяване в обществения живот е естествено предизвикано от хора, обединени от еднакви възгледи за изкуството и съответно живота. Новите се борят за „налагане съвременния естетически вкус сред интелигенцията и широкия кръг на обществото”, за да могат идеите и копнежите на художниците, заложени в изкуството, което създават, по-лесно да бъдат „дешифрирани”. Стремежите им са насочени към канализиране в една посока на действие както творчеството на художника, така и неговата критика, съгласно новите повеи на времето”. Дружеството на Новите художници се обявява за „абсолютно независимо” от съществуващите политически партии в страната ни в този период, тъй като това би го отдалечило от главните задачи, към които са насочени усилията на организацията, а именно естетическите.“
До 1932 година, когато книгоиздателство „Нов Свят“ издава стихосбирката му „Червени трактори“, Иван Фунев публикува свои стихове във вестниците „Релеф“ и „Щит“, а Младен Исаев включва негови произведения в сборника „Кормило“.
Заедно с художника Стоян Венев младият скулптор показва и първата си самостоятелна изложба в мазето на къщата на улиците „Аксаков“ и „6-ти септември“, която двамата автори наричат „Седем стъпала под земята“.
Освен в областта на скулптурата и монументална пластика Иван Фунев създава и редица портретни картини на Георги Караславов, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Константин Кисимов, Христо Смирненски, Юри Буков и Иван Башев.
„Всички негови произведения носят печата на простотата и свободата, наивитет, ясност, радост от живота и първична монументална сила. Стремежът към монументалност, който придава на всичките му по-значителни работи движения и стил, е стремеж към овладяване на живота, напълно законен стремеж за властване над материята. Те са образи, които говорят за дълбоко чувство към формата и едновременно за трогателен и човечен поглед върху живота. Това са етапи към едно всестранно и многообразно художествено развитие“, описва творческите му постижения критикът Людмил Стоянов.
За съзерцаващия живота и хората, за психолога, създаващ образи от глина, бронз, бетон и теракот, за своя баща Огнян Фунев разказва с вдъхновение в запис от 1990 година.
„Народът има чувство за мярка, за хармония. И това трябва да го знае всеки от Вас. Естетическото чувство на народа не можете да го излъжете“, казвал на своите студенти в Академията Иван Фунев. На тях, на младите творци той завещава ателието си и скулптурния парк в Бояна, за който получил уверение от тогавашния министър на културата, че държавата ще го стопанисва. Демократичните промени в страната обаче хвърлят в разруха това одухотворено място — ателието на скулптора.
Паметникът на Съветската армия
Нима този паметник не пренаписва историята? Дали паметникът е автопортрет на нацията, чиито скулптори и архитекти го създават? Дали той свидетелства за вкусовете на управляващите от една тоталитарна епоха, срещу която нацията не се е съпротивлявала?
„Ръководител беше арх. Данко Митов. Арх. Иван Васильов даде архитектурата. Тя има своите качества и неудачи: централното тяло е тежко и не се оправдава от реализираната скулптурна група (пеперудката) едно хрумване на Иван Фунев, което голямото партийно жури хареса и наложи. За да има единство в украсата, Борис Ангелушев даде графични наброски – скици, от които скулпторите да се съобразяват и работят. Мара Георгиева и Васка Емануилова взеха централната, увенчаващата група – покровителството на съветския воин. Иван Лазаров, който впоследствие отпадна и бе заменен от посочения от партията Иван Фунев, взе посрещането на съветските войски. Васил Зидаров получи сцената от военните операции. Петър Дойчинов – организацията в тила. Аз взех „Октомври”, описва началните етапи на разпределение при работните групи, които създават отделните скулптурни композиции, професор Любомир Далчев.
„Да се издигне грандиозен паметник на освободителната Съветска армия, рожба на великия Октомври, беше за нас — българските скулптори, отговорна и почетна задача“, спомня си Иван Фунев в интервю от 1968 година.
Изграждането на „скуптурния символ на сърдечната ни благодарност към Съветската армия“, както го нарича Фунев, преминава през няколко етапа на проектиране и избор на място за изграждането му. Първоначалната идея предвижда паметникът да се издига над „Двореца на пионерите“ (бившата Семинария). Поради редица причини той е изоставен, като един от основните доводи е, че не попада в границите на столицата от 1949 година.
Вторият проект на колектива с ръководител архитект Данко Митов (Кирил Тодоров и Андрей Николов) печели одобрението на партийните ръководители. За развитие на идеята към него са привлечени и други скулптори и архитекти, сред които: Иван Фунев, Васка Емануилова, Мара Георгиева, Любомир Далчев, Васил Зидаров, Петър Дойчинов, Иван Лазаров, Борис Ангелушев и авторите-архитекти Иван Васильов, Борис Капитанов и Любен Нейков.
„Най-голямата неудача е фигурата на комисаря, вмъкната като идеологическа необходимост, която е катастрофа за устрема, постигнат в раздвижените стойки на действащите лица от антуража… И тогава къде са творческите ценности и постижения в тоя голям паметник“, пита в своята статия „Писмо от емиграция в САЩ“ професор Любомир Далчев, в която предлага той да бъде преместен на по-отдалечено (от центъра на столицата) място.
След включването си в редовете на БКП Иван Фунев продължава и с преподавателската си дейност в Художествената академия — първоначално обучава студенти във фигурална композиция, след това става ръководител на катедра и доцент. В периода от 1946 до 1962 година е професор по скулптура. През 1956 година е председател на Съюза на българските художници, а откритата във Враца художествена галерия получава неговото име.
Удостоен е с много държавни награди, почетни звания и отличия: Фунев е сред първите лауреати на Димитровска награда през 1950 година, получава званието „Народен художник“ през 1961 година, през 1967 година е обявен за „Герой на социалистическия труд“. През същата година му връчват и първия от четирите ордена „Георги Димитров“, които получава до 1980 година. Получава Националната награда за мир, „За гражданска заслуга“, удостоен е и с наградата на София.
Творческият пламък на професор Иван Фунев угасва през лятото на 1983 година. Но образите, претворени от него, предават истинската красота, сътворена от човека, надживяла времена и идеологии.
„Понякога ме питат защо Боянският майстор е толкова млад и крехък? Ами че той е духовна натура, живописец, чувствителна душа. Такова чудо, каквото е нарисувал, не е по силите на 50-60 годишен мъж, защото човек на такава възраст става сметкаджия. Само млад дух и талант е могъл да разчупи византийските канони и да нарисува севастократора Калоян и жена му Десислава, в която художникът изглежда, е бил влюбен…“, описва своята работа, а сякаш и себе си Иван Фунев.