„От гребена на вълната, дето моите навършени вече 80 години са ми поставили, имам еднакво добра възможност да надниквам както в миналото, така и в бъдещето, за да прозра още по-добре в отредената ми съдба, без да съжалявам, че освен онова, което съм изживял, не съм имал други още по-добри възможности. Велика мъдрост е да разбереш от рано, че човек живее само веднъж и че друга възможност освен оная, която провидението или случаят са му отредили, няма и не може да има“ – споделя видният литературен изследовател Иван Богданов (3 май 1910 – 6 август 1992) в интервю за Националното радио по случай своята кръгла годишнина.
За хора с професия като неговата, както смята той, не е присъщо да се занимават със самите себе си, защото вниманието им е насочено предимно към обективната действителност, към събитията в културно-обществения живот, „към постиженията на другите, чието безсмъртие или развенчаване те са длъжни да установят в интерес на историческата правда“. Ето защо, запитан какви са предпоставките за успех в тази главоломна сизифовска дейност, Иван Богданов отговаря: „Устойчив характер и отлична професионална подготовка. Необходимо е наред с това да познаваш освен собствените си възможности и възможностите, както на ония, с които се съревноваваш, така и на ония, които оценяваш. И наред с това да имаш усет както за значението на непреходните ценности, така и за посоката на културно-историческото развитие. Който не е строг съдия на самия себе си, не може да бъде съдник на другите.“
Още в ранна творческа дейност изследователят се пита защо някои хора имат успех, докато други не само при еднакви, но дори при по-добри условия не се радват на сполука. Стига до заключението, че основната причина се корени в неспособността им да преодолеят страховия комплекс. Зрялата творческа възраст на Иван Богданов съвпада с време, изпълнено с „ограничения, запрети, условности и разнообразни страхове“.
„Дълго време се чувствах разпънат на кръст: по хоризонтала между страха от безработица и страха от преумора, защото бях принуден да приемам всякаква сносна работа, а по вертикала – между страха от груба политическа грешка, която може да затвори пред мене вратите на издателствата, и същевременно от нейното противоядие, а именно страха от несвойствено и неразумно политическо пристрастие.“ „Поставени едни срещу други – обяснява Богданов – тези четири страха балансираха паралелограма на противодействащите сили и ми създадоха възможност да работя при относително по-малък риск и при възможно по-добро спокойствие.“ В разговор от 1990 г. той описва своето изследователско поприще:
Иван Богданов е роден във Велико Търново, където завършва средното си образование. Следва право в Софийския университет. До 1960 г. изхранва семейството си с адвокатската професия, а след това се занимава изцяло с литературна дейност. Публикува над 70 книги, сред които: литературни очерци за Чудомир и Илия Блъсков; исторически очерци за „Светлините на Атон“, Велико Търново, Климент Охридски, Василий Врач; студии за жанровото многообразие на литературата и за автори като Стоян Михайловски, за Кирил и Методий; биографии за личности като Александър Македонски и д-р Никола Пиколо; пътеписи – „По българската земя“; изследвания – „Веда словена и нашето време“, в което предлага епосът да бъде твочрсечки пресъздаден и да се включи в славянския културен комплекс като едно от наследствата на тракославянския субстрат на Балканите; и още много други – беседи, библиографии, рецензии, справочници, речници, полемики.
„Основна негова черта беше да бъде обхватен в работата си, да бъде свързан и то често пъти по един реторичен начин – публицистично по-скоро, отколкото кротко научно, за което той нямаше и нужния темперамент“ – казва синът му, едно от светилата по старогръцка литература и култура в Катедрата по класически филологии в СУ, проф. Богдан Богданов. В радиоразговор от 2010 г. той споделя за грешките, които допуска баща му при изготвянето на „Енциклопедичния речник на литературните термини“ и коментира, че те са несъществени при такова мащабното научното разгръщане:
Творческият път на Иван Богданов е напълно осъзнат като мисионерски дълг. Отговорността, с която подхожда към развитието на българската национална словесна култура, е негов лайтмотив. „Попрището, дето половин век се подвизавам, не е тъй славно както са славни висотите, до които понякога поетите се издигат – казва той – но за мен постиженията, с които е свързано, са далече по безспорни, защото корените им лежат дълбоко в чернозема на миналото, докато върховете им се подхранват с живителния полъх на стремежа към историческо безсмъртие.“