„От гребена на вълната, дето моите навършени вече 80 години са ме поставили, имам еднакво добра възможност да надниквам както в миналото, така и в бъдещето, за да прозра още по-добре в отредената ми съдба, без да съжалявам, че освен онова, което съм изживял, не съм имал други още по-добри възможности. Велика мъдрост е да разбереш отрано, че човек живее само веднъж и че друга възможност освен оная, която провидението или случаят са му отредили, няма и не може да има“ – споделя Иван Богданов в интервю за Националното радио по случай своята кръгла годишнина.
Критиката като мисия
Литературен изследовател, критик, писател документалист, енциклопедист, Иван Богданов (3 май 1910 – 6 август 1992) има нелеката съдба на интелектуалец, живял в различни политически епохи от нашата история. Роден е във Велико Търново. Завършва право в Софийския университет през 1936 година. Пище още от ученическите си години, дори казва, че е живял с мисълта да се утвърди като писател белетрист. За промяна на насоката роля има Антон Страшимиров, който след като прочита негов разказ казва: „У тебе има нещо остро, остави белетристиката и се залови с критика!“ Първите му публицистични статии се появяват през 1939 година, а първата самостоятелна книга – година по-късно. Започва да сътрудничи и на списание „Златорог“. Неговите изяви на литературното и публицистично поприще са посрещнати с одобрение от тогавашния културен елит. След като се завръща от фронта като участник в Отечествената война, дипломираният юрист подновява публицистичната си дейност. От края на 1945 година започват да излизат политическите му есета „Против монополизма“, „Критиката боледува“, „Изкуството да се управлява“, „Триумф на посредствеността“… През 1946 година публикува политическата си книга „Между примирието и мира“, която представлява диалог между комунист и некомунист и изразява критика както към комунистическата утопия и практика, така и „разнищва“ неблагополучия на бившия режим. Въпреки това дързостта му да налага форми на оценка, различни от канонизираните в партийния печат, води до неговото маргинализиране и забрана за публикуване до 1960 година.
През този период Богданов работи като адвокат, за да изхранва семейството си, но не прекъсва литературната си дейност. Той пише и се занимава с изследвания в областта на литературната история, библиографията и културологията. Много от трудовете, върху които работи през тези години, са публикувани по-късно и се превръщат в значим принос към българската литературна наука.
Иван Богданов възприема литературата като израз на нацията и духа на времето. Дори твърди, че „оня литературен историк и критик, който не е добре запознат с историята, не може да решава конкретните проблеми, тъй като националната история е необходимата основа за разгръщане на културната история, част от която е и литературната история.“
Още в ранна творческа дейност изследователят се пита защо някои хора имат успех, докато други не само при еднакви, но дори при по-добри условия не се радват на сполука. Стига до заключението, че основната причина се корени в неспособността им да преодолеят страховия комплекс. Зрялата творческа възраст на Иван Богданов съвпада с време, изпълнено с „ограничения, запрети, условности и разнообразни страхове“.
*В интервю от 1991 година споделя: „Много лесно беше да кажа: „Пречат ми да работя. Не мога да напиша това, което мисля.“ Трябва да намериш начин да съществуваш като личност без да сгазиш лука. Тогава аз построих моята теория за четирите страха, които изпитва активният интелектуалец при тоталитаризма. На нея дължа успеха си, на баланса между четирите страха. По хоризонтала – страх от безработица – ако не приемеш тази работа и не можеш да я свърши, чака те глад. (Бел.ред. – от средата на 50-те години той е отстранен от всякакви официални длъжности и се издържа само с писателски труд). Този страх се балансира по хоризонтала от страха от преумора – трябва да издържиш, да си железен. Отгоре по вертикала има друг страх – страх от политическа грешка. Можеш да вземеш всякаква робота, но ако се ангажираш, както един написа, че патриарх Евтимий е реакционер, ще сбъркаш пред народа си, който ще ти обърне гръб. Отдолу по вертикала балансира друг страх – от политически ангажимент. Ако се ангажираш с идеологията, за си осигуриш известни трибуни, може да се престараеш.
Поставени едни срещу други – обяснява Богданов – тези четири страха балансираха паралелограма на противодействащите сили и ми създадоха възможност да работя при относително по-малък риск и при възможно по-добро спокойствие.“
В разговор от 1990 година, част от Златния фонд на Националното радио, той описва своето изследователско поприще:
За хора с професия като неговата, както смята той, не е присъщо да се занимават със самите себе си, защото вниманието им е насочено предимно към обективната действителност, към събитията в културно-обществения живот, „към постиженията на другите, чието безсмъртие или развенчаване те са длъжни да установят в интерес на историческата правда“. Ето защо, запитан какви са предпоставките за успех в тази главоломна сизифовска дейност, Иван Богданов отговаря: „Устойчив характер и отлична професионална подготовка. Необходимо е наред с това да познаваш освен собствените си възможности и възможностите, както на ония, с които се съревноваваш, така и на ония, които оценяваш. И наред с това да имаш усет както за значението на непреходните ценности, така и за посоката на културно-историческото развитие. Който не е строг съдия на самия себе си, не може да бъде съдник на другите.“
Наследството на един изследовател
След 1960 година, с настъпването на известно размразяване в културната политика, Богданов постепенно се завръща в литературния живот. До края на дните си публикува над 70 книги с публицистика, художествена проза, историография, литературна критика, теория на литературата, сред които: литературни очерци за Чудомир и Илия Блъсков; исторически очерци за „Светлините на Атон“, Велико Търново, Климент Охридски, Василий Врач; студии за автори като Стоян Михайловски, за Кирил и Методий; биографии на Александър Македонски и д-р Никола Пиколо; пътеписи – „По българската земя“; изследвания – „Веда словена и нашето време“, Речник на българските псевдоними“ и „Енциклопедичен речник на литературните термини“.
„Българската литература в дати и характеристики 817 – 1965“ излиза от печат през 1966 година. През 1983 той издава значително разширен своя труд в два тома под заглавие „Тринадесет века българска литература. Събития, автори, произведения, библиография“.
„Основна негова черта беше да бъде обхватен в работата си, да бъде свързан и то често пъти по един реторичен начин – публицистично по-скоро, отколкото кротко научно, за което той нямаше и нужния темперамент“ – казва синът му, едно от светилата по старогръцка литература и култура в Катедрата по класически филологии в СУ, проф. Богдан Богданов. В радиоразговор от 2010 година той споделя за грешките, които допуска баща му при изготвянето на „Енциклопедичния речник на литературните термини“ и коментира, че те са несъществени при такова мащабно научно разгръщане:
„Винаги съм смятал този литератор за най-характерен представител на свободната творческа инициатива. – споделя критикът Луко Захариев. – Необвързван със служебно място, неподлежащ на административна опека, той се е занимавал единствено с това, към което са го привличали неговите интереси. Имал е смелостта да се издържа материално само от литературната си работа. Макар и може би най-плодовитият литературен историк и критик, официалните идеологически власти го държаха настрана от Съюза на българските писатели. Това деление на „наши“ и „ненаши“ нанесе неизмерими беди в целия ни литературен живот, лиши ни от приемственост и от традиции, които са благодатният въздух за всяко развитие. И въпреки това Богданов не се поддаде на съблазни и не обслужи тоталитарната система. Сам, в постоянни борби и преодоляване на пречки, той запази свободен своя творчески дух и литературна независимост. Това са толкова редки случаи, че се приемаха почти като изключения.“
А Михаил Неделчев пише: „Иван Богданов отстояваше няколко десетилетия една сякаш невъзможна кауза – да бъде независим писател и учен-изследовател на „свободна практика“. Т.е. да бъде нормален литератор. Вечен полемист, много често оспорван и отричан, той сякаш измори своите опоненти с навлизането си в патриаршеска възраст, застави ги да го приемат или най-малко да се примирят с него. Просто ги покори с чудовищната си енергия, с мащабите на делото, с планомерността на създаване и предлагане на все нови и нови книги – все по-амбициозна като замисъл и реализация.“
Творческият път на Иван Богданов е напълно осъзнат като мисионерски дълг. Отговорността, с която подхожда към развитието на българската национална словесна култура, е негов лайтмотив. „Попрището, дето половин век се подвизавам, не е тъй славно както са славни висотите, до които понякога поетите се издигат – казва той – но за мен постиженията, с които е свързано, са далече по безспорни, защото корените им лежат дълбоко в чернозема на миналото, докато върховете им се подхранват с живителния полъх на стремежа към историческо безсмъртие.“
По публикацията работиха: Анна Капитанова-Кръстева и Меглена Димитрова