Отляво: в ролята на Борис Годунов

Коронната роля в живота му, с която се нарежда сред най-блестящите образци на световното оперно изкуство, е Борис Годунов в едноименната драма на Модест Мусоргски.

Монолог на Борис от „Борис Годунов” в изпълнение на Христо Бръмбаров с Държавния радиооркестър, диригент Асен Найденов – запис, съхранен в Златния фонд на БНР:

„От него струеше особено излъчване – топло, привличащо, завладяващо… Беше забележителен певец с разкошен глас – огромен, изтъкан от тембри, от блясъка на благороден метал и могъщество на звука. А какъв педагог – ваятел на оперни артисти беше Бръмбаров! Той сякаш бе предопределен да пали искрата на Божата дарба у младите таланти, мъдро и вдъхновено да ги води към светая светих на операта – сцената”, казва за него музикалният критик проф. Боянка Арнаудова.

Христо Бръмбаров (15 октомври 1905 – 12 юли 1974) е роден в Ловеч. Баща му умира, когато Христо е много малък и това нанася тежък удар в живота на момчето. Гимназиалното си образование завършва в Плевен. Учи цигулка и пеене. Свири в училищния оркестър, пее в хора на църквата „Св. Троица”, а после и в новосформирания градски хор. Завършвайки гимназия, мечтае да стане авиатор или лекар, но няма средства, за да учи. Идва да работи по строежите в София и случайно разбира, че в Музикалната академия ще се проведе конкурсен изпит за студенти – стипендианти по пеене. Явява се при именития вокален педагог и оперен артист, един от основателите на операта у нас, проф. Иван Вульпе за прослушване. Изпява арията на Дядо Недялко от „Гергана” на Маестро Атанасов. След два дни е приет за редовен студент, годината е 1927-ма. Проф. Вульпе полага особени грижи за даровития младеж. За преподавателя си Бръмбаров казва: „Благодарение на него получих опора в живота, вяра в доброто, в хората. Той ме научи да преодолявам трудностите, да се вглеждам в дребните неща, които често правят голямото изкуство. Обичам го като баща”.

Солидната вокална школа на проф. Вульпе дава тласък за прогресивното развитие на упорития и вдъхновен творец Христо Бръмбаров. За жалост Иван Вульпе умира и ръководството на Академията изпраща младежа да продължи образованието си в Милано. Тук попада под влиянието на други бележити вокални педагози – Алфредо Чеки и Емилио Пиколи. Последният му разкрива много от тайните на италианското белканто (стил отличаващ се с лекота на звученето, музикалност и изящество). След усърдни занятия вниманието на специалистите, към младия оперен певец, не закъснява. През 1932 година Бръмбаров е привлечен в операта в Лаго ди Комо и дебютира същата година в ролята на Жорж Жермон от „Травиата” на Джузепе Верди. Успехът му носи още по-голямо вдъхновение и дисциплина към отдадеността в изкуството. За няколко месеца репертоарът му се обогатява с нови роли – Фигаро в „Севилския бръснар” от Джоакино Росини, Хенри Астон в „Лучия ди Ламермур” от Гаетано Доницети, Граф ди Луна в „Трубадур” от Джузепе Верди, Валентин във „Фауст” от Шарл Гуно, Тонио в „Палячи” от Руджиеро Леонкавало.

През 1935 година Христо Бръмбаров се връща в България и се включва в състава на пътуващата опера, ръководена от Стефан Киров, председател на Съюза на артистите. В трупата участват още оперният певец Стефан Македонски, диригентът Тодор Хаджиев, Цветан Каролев, Николай Вульпе, Георги Иванов и др.
За първи път на сцената на Софийската опера Бръмбаров пее през сезона 1937 – 1938 година в ролята на Арцезиус от операта „Мъртви очи” на Ойген д’Албер. Главният диригент Адам Должицки е във възторг от младия певец и го ангажира за щатен артист. Оттук нататък започва блестящия му, но нелек път на развитие. Прогонен от Операта, което предизвиква шумен скандал, водещ до оставката на директора Владимир Василев Бръмбаров се връща като редовен солист, с още по-голям хъс за работа и творчество. С изключителното си вокално майсторство, красив и звучен баритон, завладяваща артистичност, в продължение на повече от две десетилетия той пресъздава значителни роли от музикалната класика, които с право влизат в съкровищницата на българското оперно изкуство. Роли като Марсел от „Бохеми” и  барон Скарпия от „Тоска” на Джакомо Пучини, Фигаро от „Севилския бръснар” на Росини, Риголето от едноименната опера и маркиз Поза от „Дон Карлос” на Джузепе Верди, Кочубей от „Мазепа” на Пьотър Чайковски, Вотан от „Рейнско злато” на Рихард Вагнер, Ескамилио от „Кармен” на Жорж Бизе, трите великолепни български роли – Георги Грозникът от „Янините девет братя”, Събо от „Момчил” на Любомир Пипков, Хамилкар Барка от „Саламбо” на Веселин Стоянов и съвършената роля на Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, остават ярки следи в историята на оперната школа пренесена у поколения любители на това изкуство.

В запис от 1972 година композиторът Любомир Пипков разказва за Христо Бръмбаров в ролята му на Георги от „Янините девет братя”:

Необхватен е приносът на Христо Бръмбаров и като вокален педагог. В продължение на повече от три десетилетия в Българската държавна консерватория (дн. Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”), където е професор от 1947 година и като основател и директор на Централната студия за български и чужди вокалисти (1962), той открива и изгражда не едно поколение оперни певци, повечето от които получават световно признание. По негова инициатива се организира първият международен конкурс за млади оперни дарования (1961). Негови ученици, разнасящи славата на българското музикално изкуство по световните оперни сцени, са Гена Димитрова, Николай Гяуров, Никола Гюзелев, Рафаел Арие, Димитър Узунов, Асен Селимски, Катя Георгиева, Галина Савова, Стоян Попов, Нели Божкова, Арон Аронов, педагозите Лиляна Жабленска, съпругата му Ирена Бръмбарова, Констанца Вачкова и отново, но като педагози Никола Гюзелев и Асен Селимски.
Селимски споделя: „Никога няма да забравя неговите огромни очи, които приковаваха цялата зала… бях потресен от този чародеец на сцената – с неговите изключителни пианисими, медзавочета и фортисими.”

„Един артист, за да бъде голям трябва да има голямо сърце”, цитира преподавателя си Гена Димитрова – запис от 1980  година:

Проф. Бръмбаров преподава два сезона в „Болшой театър”. Известен е като специалист по белканто.

Пеенето не е само изкуство, но и наука, която се овладява с непосилен труд, воля и любов”, откровен е Маестро Бръмбаров в запис от 1957 година, запазен в Златния фонд на БНР:

Зад успехите на учениците му, освен труд и отговорност, стои много обич и отдаденост. „Всъщност, успехите на моите ученици са само външната страна, резултатът на педагогическата ми дейност. Работата в самата лаборатория изисква непосилен труд, непрекъснато търсене на нещо ново, непознато, неоткрито досега. Защото не е достатъчно само да създадеш един певец. Кариерата му, творческият му път след това, личният му живот – това е един нескончаем низ от радости и тревоги за педагога”, казва Маестрото.
„Той беше безкрайно добър, нежен, толерантен и честен човек. У него нямаше никаква меркантилност. Имаше страшно много ученици, но през целия си живот за частни уроци не е взел една стотинка”, споделя с нежност и обич Рени Бръмбарова.

Маестро Бръмбаров продължава да живее – с ролите си, чрез учениците си и чрез учениците на своите ученици. Някои от неговите отдавнашни асистенти, станали именити педагози, са подготвили за оперната сцена десетки млади хора. Името Христо Бръмбаров се произнася с голямо уважение в Европа, Америка и Азия.
У нас той е един от учредителите и създателите на Плевенската опера, която носи неговото име до 1994 година. Тогава тя е закрита и се създава Плевенска филхармония с открита оперна сцена „Христо Бръмбаров”. Удостоен е с множество награди, между които званието „Народен артист”, орден „Народна република България” I степен, орден „Кирил и Методий” I степен, орден „Кавалер на Италианската република”. Почетен гражданин на Плевен. През 1998 година Гена Димитрова и съпругата му Рени Бръмбарова учредяват фондация „Христо Бръмбаров”.

Неговото изкуство, академично в изработката на детайлите и същевременно така пламенно и завладяващо, съпътства развитието и разцвета на Софийската опера, дава своя характерен отпечатък върху много нейни постановки, за да се заговори за бръмбаровски изпълнителски маниер, за бръмбаровска школа в музикално сценичното изкуство. Той мечтаеше за бъдеще, в което да се усъвършенстват методите на това изкуство. Защото за Христо Бръмбаров „българинът притежава необикновено богати певчески данни и би могъл да бъде най-красиво пеещия човек на земята”. А в емоционалната памет на този българин Христо Бръмбаров остава като дело, като повеля, като ярко сияние от музика.

По тази публикация работи Десислава Димитрова