Смъртта на Фюрера
През 2016 година двама историци, рускинята Лана Паршина и французинът Жан-Кристоф Бризар, си пробиват бавно път през секретните руски архиви, от които са си разпределили доказателствата за последните дни на Адолф Хитлер. В тях те намират череп с дупка от куршум, зъби и окървавени части от мебели, а на трето място и признанията на очевидци, които се оказват с десетилетия укрити от руските служби.
Двамата изследователи попадат и на документи от аутопсии, които посочват отравяне с цианид, а сетне и показания на хора от обкръжението на Хитлер, които очевидно си противоречат: за това как се е самоубил — с изстрел в главата или в устата. Откриват и доказателства, че до последните дни на април 1945 година близо до бункера на Хитлер е имало функционираща писта с готов самолет. Паралелно съществуват и други теории7 за подводницата, която може би го е отвела към Южна Америка и т.н.
В годините след разгрома на Третия райх Сталин упорито твърди публично, че Хитлер е избягал, и всъщност СССР никога не признава, че руските войници са открили неговия труп.
„Чуйте извънредна новина: Немското радио току-що съобщи, че Хитлер е мъртъв! Немското радио току-що съобщи, че Хитлер е мъртъв!“
Това е записът на „светкавицата“ по Би Би Си на 30 април 1945 година, седмица преди формалния край на Втората световна война. Светът научава за смъртта на основния виновник за тази война — Адолф Хитлер. Вест чакана и по понятни причини посрещната с, меко казано, удовлетворение.
Веднага обаче трябва да се каже, че обстоятелствата около кончината на Фюрера и до ден днешен са свързани със слухове, митове, конспиративни теории и пр. вариации на тема мистерия. Какви са тези обстоятелства?
На 29 април 1945 година Съветската армия е превзела по-голямата част от столицата на Третия райх Берлин и нейни части са напреднали до стотина метра от Райхсканцеларията, известна като „Бункера на Хитлер“. В този ден Фюрера научава за безславния край на италианския си събрат Бенито Мусолини, обесен с главата надолу на един телеграфен стълб от бойци на съпротивата. Реагирайки на тази вест той, в типичния за него стил, заявява пред присъстващите: “Не искам да попадам нито жив, нито мъртъв в ръцете на врага. След края ми, тялото да бъде изгорено и така да остане неоткрито завинаги!“
В късния следобед на същия ден Хитлер диктува на едната от двете си секретарки Траудл Юнге едно политическо и едно персонално завещание. Тя си спомня, че очаквала той да продиктува това, което от много време всички очаквали – обяснение за случилото се, признание за вина, оправдание, смирение едва ли не. Нищо подобно. С безразличие, почти механично диктаторът изрича изявления, обвинения, искания, до болка познати на немския народ и на целия свят. Тези последни два документа на Третия райх не са нищо повече от резюме на цялата омраза на тотално откъснатия от реалността светоглед на човек, който няма повече какво да губи.
В края на деня, към 23.00 ч. комендантът на райхсканцеларията Ес Ес бригаденфюрер Вилхелм Монке докладва, че съветските части са вече на около сто метра от бункера и че отбраната няма да издържи повече от два дни. Тогава Фюрера и райхканцлер обявява, че ще отнеме живота си на другия ден в 15.00 ч. С последната си заповед Хитлер дава разрешение на Монке и на главнокомандващия на Берлин генерал Хелмут Вайдлинг при безизходно положение да избягат. За капитулация и в този момент не иска и да чуе.
Към полунощ на 29 април Хитлер се оттегля в спалнята заедно със своята сподвижница Ева Браун. Преди това обаче се сбогува с най-приближените си и дава последни нареждания на прислугата как да процедира с трупа му. Така в края на Неговата война, коствала живота на 50 милиона души, той е бил единствено загрижен тленните му останки да не попаднат в ръцете на Червената армия.
„Пред очите ни се разтваря кутия от твърд картон — пише Жан-Кристоф Бризар в книгата „Истината за смъртта на Хитлер“ — Там, вътре, е той, съвсем малък, внимателно съхранен в сандъче.
— Значи това е той? Наистина ли е той?
— Да!
— И това е всичко, което е останало?
— Да!
При по-внимателен оглед сандъчето прилича много на кутия за дискети. Всъщност е точно това. Черепът на Хитлер се съхранява в кутия за дискети! Нека да сме точни, става дума за парче от череп, което според съветските власти е от черепа на Хитлер. Трофеят на Сталин! Една от най-строго пазените тайни на Съветския съюз, а после и на посткомунистическа Русия. А за нас — завършек на една година очакване и издирвания.
Бяхме изгубили надежда, че някога ще изживеем този момент. Това парче череп ни се струваше недостижимо същия ден сутринта. След дълги месеци на безкрайни преговори, на многократни искания, изпращани по електронна поща, като писма на хартия, по телефона, по факса (да, все още го използват често в Русия), в лични разговори с неотстъпчиви чиновници, ето ни най-сетне пред този човешки фрагмент. Остатък от черепна кутия, близо четвърт от нея, доколкото може да се прецени с просто око (две париетални и една окципитална кост, за да сме точни). Обектът на въжделенията на толкова историци и журналисти от целия свят. Дали е на Хитлер, както твърдят руските власти? Или е на жена на около четиресет години, както заяви наскоро един американски учен? Да се задава този въпрос в седалището на ГАРФ (Държавния архив на Руската федерация/Государственный архив Российской федерация), означава да се заговори за политика, да се постави под съмнение официалната позиция на Кремъл. Недопустим вариант за директорката на архива.“
Най-близките сътрудници изпълняват последната му заповед съвсем точно. В решителния час те блокират вратата към дневната в бункера. И чакат. През дебелите стени и при канонадата в битката навън е невъзможно да се чуе каквото и да било, дори изстрел. Малко преди 16.00 часа на 30 април 1945 година камердинерът на Хитлер Хайнц Линге и личният му Ес ЕС адютант Ото Гюнше влизат в покоите и стават първи свидетели на зловещия паноптикум. Ева Браун — свлечена на пода след отравяне с цианид, Фюрера — на едно кресло с прострелна рана в слепоочието. Линге и Гюнше изнасят труповете навън в градината, полагат ги в един ров и ги изгарят с бензин.
Надали някой от следовниците му, а най-малко самият фюрер, си е представял, че такъв ще е краят му. Краят на един маниакален „човек“, чиято демонична кариера доведе човечеството до неописуеми страдания и жертви.
На 7 май 1945 година Леонид Леонов, автор, приближен на съветския режим, публикува пламенен текст във вестник „Правда“: „Ние настояваме за веществени доказателства, че ефрейторът не се е превърнал във върколак. Дечицата на света могат да спят спокойно в люлките си. Съветската войска, както и войските на нашите западни приятели, иска да види трупа на фюрера в естествена големина“.
Докато липсва това окончателно доказателство „в естествена големина“, призракът на Хитлер ще тревожи умовете. А свидетелствата на очевидци, които твърдят, че е забелязан, ще се множат.
„Някои от тези разкази се основават на действителни факти. Един от тях прилича на сценарий за шпионски филм. Става дума за прехода на U-530 — U за Unterseeboot, подводница на немски. Въпреки падането на Третия райх подводницата отказва да се предаде на Съюзниците и успява да достигне до аржентинските брегове на 10 юли 1945 година. Може би с тайни пътници на борда. В добавка към симпатиите си към фашизма, Аржентина подслонява в Патагония германска общност, обитаваща селища в баварски стил. Идеалните съставки на сценарий за укриването на Хитлер в Латинска Америка.“
Аржентинската преса също се захваща с приключението на U-530 и публикува статия след статия за останалия жив Хитлер. Един от тези репортажи, излязъл на 18 юли в списание „Критика“, твърди, че германският диктатор е намерил убежище на Южния полюс.
Траудъл Юнге, по-младата от секретарките на Хитлер свидетелства в мемоарите си за последните думи на фюрера, който и диктува завещанието си:
„Съпругата ми и аз, за да избегнем позора на отстраняването или капитулацията, предпочитаме смъртта. Нашата воля е да бъдем изгорени тук, където през последните дванайсет години полагах повечето от всекидневния си труд в служба на моя народ. След шест години война, които въпреки всички провали един ден ще останат в историята като проява на най-славната и героична борба за живот на един народ, аз не мога да изоставя столицата на този Райх.
Тъй като нашите сили са твърде слаби, за да удържат вражеските атаки, и тъй като нашата съпротива бе отслабена от едни толкова заслепени, колкото и безхарактерни същества, аз държа да споделя съдбата си с милионите други, също решили да останат в града. Освен това аз няма да падна в ръцете на врага, който се нуждае от нов спектакъл, режисиран от евреите за развлечение на истеричните маси.
Затова реших да остана в Берлин и тук да избера доброволната смърт, когато преценя, че позициите на фюрера и самата Канцелария не могат повече да бъдат защитавани.“
Но как се стигна дотам? Защото преди всеки край има начало. Освен това и най-злият гений не може сам да извърши пъкленото си дело, нали?
В архива на Българското национално радио се съхраняват записи, които донякъде хвърлят светлина върху причините и следствията от обстоятелствата, свързани с тази тема.
През 1932 година, още преди националсоциалистите да дойдат на власт, техният предводител споделя в тесен кръг: „Подходящият момент за нападение определям аз. Ще хвърля цялата си енергия, за да го наложа. Това е моята задача. Наложа ли го, тогава съм в правото си да изпратя младежта на смърт. Пред нищо няма да се спра. Нито т. нар. международно право, нито договори ще ме възпрат да използвам предимство, което ми се предоставя. Аз искам войната. За мен всяко средство е оправдано.“
Заговор срещу мира, заговор срещу собствения народ, на който отнемат достойнтвото и свободата. Нахъсват с омраза срещу всякаква опозиция, срещу евреите, срещу славяните… Хвърлят милиони в една безумна касапница. Средствата за това – измама, манипулации, слашване, насилие и убийства.
През 1938 година в една от безкрайните си речи Хитлер обявява:
„Издадох заповед немският Вермахт да бъде приведен в онази готовност, която максимално е възможно да постигнем. Сега мога открито да призная, че изградихме такова въоръжение, каквото светът не е виждал. В тези пет години аз надграждах и вложих милиарди в това и немският народ трябва да го знае. Така изградихме една армия, с която немският народ може да се гордее и която ще респектира света, когато влезе в действие.“
Нюрнберг, 1936 година, реч на Хитлер пред Шестия имперски конгрес на Националсоциалистическата партия. Записът илюстрира още една негова „любима“ тема:
„Еврейството възнамерява да предизвика една отделна интернационална световна война за унищожаване на европейските раси. Но резултатът ще бъде не унищожаването на европейските раси, а унищожаването на еврейството в Европа. Те ми се присмиваха като пророк. А повечето от тези, които тогава се смееха, днес вече не се смеят. А на тези, които ще се смеят сега след известно време също ще им премине смехът.“
Няма да изреждаме квалификации и прилагателни, подходящи за подобни неща. Едно е сигурно, те не могат да се замитат под килима и никога не трябва да бъдат забравяни! Десет години след нацистката капитулация, през юли 1955 година, германското правосъдие решава да приключи досието „Хитлер“.
„Съдът в Берхтесгаден, малък град в Бавария със седем хиляди жители, е определен да разгледа случая. Чисто символичен избор: германският диктатор е обожавал да се оттегля там за отдих. Накарал е да построят там неговата лична резиденция Бергхоф. Тъй че това провинциално съдилище ще трябва да се произнесе юридически за състоянието на фюрера: мъртъв или жив.
В избрания момент няма нищо случайно. Той съвпада със завръщането на нацистките пленници, задържани от Съветския съюз. Ключови свидетели на последните часове във Führerbunker, противовъздушното убежище, където диктаторът завършва земния си път. Тези приближени на Хитлер са били заловени от Червената армия и незабавно укрити в тайни затвори в Съветския съюз. Техните показания никога не са направени публични, нито са предадени на западните съюзници. Още по-малко на германското правосъдие.
Обаче през 1955 година Москва се съгласява да освободи последните нацистки военнопрестъпници, които гният в нейните зандани. Политически жест, който си има цена за Западна Германия. В замяна тя се ангажира да установи дипломатически и икономически отношения със СССР. Веднага след завръщането им германското правосъдие започва разпити на тези високопоставени нацисти. Благодарение на тях става възможно да се потвърди смъртта чрез самоубийство на Адолф Хитлер и съпругата му Ева Браун на 30 април 1945 година“.
На 25 октомври 1956 година съпрузите Хитлер (Адолф и Ева Браун) са обявени официално за мъртви от съда в Берхтесгаден.
През 2000 година в Кремъл отново се появява надежда, че разпадащата се империя отново ще възвърне световния си блясък:
„Нов президент поема юздите. Наистина той е млад и малко стеснителен, но скъсва с десетилетието на Елцин с приемани охотно сериозност и решителност. Казва се Владимир Путин и е само на четиресет и седем години. Този подполковник от КГБ има само една цел: да върне цялото великолепие на своята страна и да я постави отново в центъра на световната геополитическа шахматна дъска. За начало той ще припомни, че Русия е велика военна сила. И че тя е спечелила войната срещу Хитлер.
На 27 април 2000 година, в навечерието на 55-а годишнина от победата над нацистка Германия, Москва организира голяма изложба на своите тайни архиви. Нейното наименование не оставя никакви съмнения за намеренията на руския президент: „Агонията на Третия райх. Възмездието“. Нещо невиждано.
Общо сто трийсет и пет непоказвани никога експоната са разкрити пред широката публика. Все документи, които историците на Втората световна война мечтаят да проучат от половин век. Доклади на съветските тайни служби с гриф „Строго секретно“, снимки, предмети… Всичко, което позволява да се вдигне завесата от последните мигове на Хитлер в неговия бункер.
Дневникът на Мартин Борман, личен секретар и приближен на фюрера, също е показан. „Събота, 28 април: нашата имперска канцелария вече е само куп развалини. Светът виси на косъм… Неделя, 29 април: Ураганен огън над Берлин. Хитлер и Ева Браун се венчаха.“ Снимки на децата на Гьобелс, кореспонденция на нацистки ръководители като архитекта на режима и министър на въоръженията и военната промишленост Алберт Шпеер: „Хитлер се разпада пред очите ни. Превърнал се е в кълбо от нерви и въобще не може да се контролира“.
Но гвоздеят на изложбата е друг. В една специална зала. Статия във всекидневника „Льо Монд“ описва гледката: „Върху подложка от червено кадифе във витрината изпъква калциран фрагмент от череп с дупка от куршум“.
И тук отново се появяват легитимните съмнения: „Това ли е автентичния фрагмент от черепа на Хитлер?“
Дори Алексей Литвин, един от уредниците на изложбата е принуден да признае: „Вярно е, че не сме прибягвали до анализ на ДНК, но всички свидетелства водят до извода, че наистина става дума за Хитлер“.