Нарича себе си „рицарят на белия лист”, „бленуващ човек”, а „поезията е съдба”, на която издържа с удоволствие. Чужд на всичко делнично, слаб, брадясал, същински отшелник, той живее в свой свят насред забързаната столица. „Не обичам софийските улици, защото не мога да срещна приятели на тях”, казва Христо Фотев – авторът на най-нежните стихове в българската литература.

„Позволи ми да мисля за теб“ – изпълнява Мирослав Миндов, запис –  Златен фонд на БНР:

Христо Фотев (25 март 1934 – 27 юли 2002) е роден в Истанбул. През 1940 година, когато е 6-годишен, семейството му се заселва в Бургас, в Коджакафалийската махала – махалата на бежанците. Дотогава говори само турски и гръцки език, български проговаря в училището в Бургас. С най-много трепет през целия му живот го изпълва думата anne (мама – тур.)

Фотев говори за ранните си години – бедност, самотност, достойнство и ролята на мама. Запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

Христо учи в училище „Петър Берон” – Бургас, след което продължава във фабрично-заводско училище в Сливен. Завършва го през 1951 година.
Кандидатства в Художествената академия, но не го приемат и следващите осем месеца е моряк на риболовен кораб.
Следват войнишките години, за кратко е миньор в рудник Качулка (между Сливен и Ямбол).
Две години Фотев е художник в стенописното ателие на Дом „Украса” в Ямбол. След това става редактор на многотиражката на мина „Черно море” край Бургас.
Първата си стихосбирка „Баладично пътуване” издава през 1961 година и получава награда за поезия. В следващата година (1962) е приет за член на Съюза на българските писатели. Тогава Христо Фотев става и драматург в бургаския театър „Адриана Будевска”. Следват поредица литературни награди на Бургас: за книгата „Лирика” през 1965-а, за „Сантиментални посвещения” през 1967-ма, за „Пристанище” през 1969-а. Още с първите си книги се налага като лиричен поет, с „приглушена тоналност” и ярка емоционалност.
Христо Фотев е творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели за времето 1964-1990 година. Член е на редколегията на бургаския алманах „Море” и негов главен редактор (1990-1992). През 1994 година по покана на директора на Бургаския театър Виктор Пасков Христо Фотев става отново негов драматург.
Поетът получава литературната награда „Златен Пегас” (1994) и е удостоен със званието „Почетен гражданин на град Бургас” (1995).
Христо Фотев създава стихосбирките: „Баладично пътуване. Малки песни и балади”, „Обещание за поезия”, „Литургия за делфини”, „Спомен за един живот”, „Венецианска нощ”, „Аполис”, „Събрани съчинения. Поезия”, „Море”…

Дори навремето, когато му се носи славата на бохем, той гледа да остане незабелязан от тълпата. Това обаче няма как да се случи. Осанката на поет го издава, където и да се появи. Той е обичан, защото има гальовна ръка и ласкаво слово. Безкрайно деликатен, фин, етичен. Загрижен да не притесни някого. Христо Фотев е далеч от разбирането, че е велик творец. Печели почитатели на поезията със своя невероятен артистизъм, волност на емоциите, любов. Отдаден на красотата и най-нежното човешко чувство, той ни учи, че свободата се изгражда в душите, не на площадите.

Поетът споделя, че винаги е успявал да „опитоми бунта“ в себе си, защото мисли, че омразата е най-разрушителното нещо, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:

Ще ми се да няма влюбен човек в България, който да не е запомнил нещичко от него.
Поезията на Христо Фотев е подчертано лирична, вглъбена и съзерцателна. Неговото вдъхновение е животът. Той е любовта по морето, жената, майката, Родината, за които диша и твори. „Любовта е чувство към морето” преди жената. За жените Фотев е най-галантният мъж, който превръща обикновените думи в магия. Те го обичат, ревнуват, раняват, влудяват. Изпълнен с тръни е любовният му път. Поетът се поболява след предателство и измама от жена, но любовта побеждава, животът трябва да бъде продължен. Възкръсва надеждата.

„Благодаря ви
за всяка милост и живот!
Живейте вий! Бъдете здрави!
И хубави… Вървете вий
докрай през всичките сезони
и възрасти… И да блестят
коремите ви – златни брони
срещу смъртта на този свят!
Жени, вий идвате срещу ми!
Как стъпвате! Не съм готов…
Забравям всичките си думи
и онемявам от
любов!”
(„Възхвала на жените”)

Христо Фотев сънува гларуси, делфини и синьо-зеленото море. Обича го, защото „има страхотна памет и умее да мълчи. То е гласът на моите стихотворения. Морето е вътре в мен”. Морето е радостта и болката на поета, чувството за хоризонт, за свобода, живот…

„Морето се изправи пред очите ми.
Водата му
със гъвкаво движение
се чупеше в кристалите на пясъка.
Дълбоко утаени, цветовете му
очакваха нетърпеливо слънцето.
Изнемощели лягаха делфините
в прегръдките на хладните течения
и сенките им падаха стремително
над рибите… И рибите се плашеха.
И рибите живееха… И някъде
из дъното – сарматско – на душата ми
изплуваха най-смътните ми спомени…”
(„Морето”)

Заради „лудостта” му по морето Любомир Левчев го оприличава на Одисей: „Понеже беше луд по морето, той приличаше на Одисей, спасил се от корабокрушението на някоя легенда, изхвърлен на нашия прекалено реален бряг”.

Христо Фотев е един самотен скиталец, който през последните си години извървява пътя от Бургас до София и обратно (макар че, в по-голямата част от живота си е в Бургас), търсейки спасение от бедността и самотата, обрекли много наши творци на срамна мизерия и позорно съществуване. „Сега ми се мълчи”, изрича тихо и потъва в съзерцание, и наблюдава някак отстрани политическия и светски панаир на суетата, край който трябва да оцелява с жалките 46 лева пенсия.  „С мълчанието си щадя себе си и другите”, лаконичен е Фотев.
Не се чувства добре в София, където прекарва зимите с жена си Виолета. От носталгията по морето го спасява единствено телевизорът. Поетът търси морската шир по всички телевизионни програми. „Тази кутия е моят прозорец към вълните”, казва Христо Фотев и живее в очакване на лятото за да отиде в любимото си Равадиново, където има малка къща с дворче и където се събират семейството и приятелите. Най му е тежко, когато го предават приятели.
Финансовите затруднения не го сломяват, но му е мъчно, че заради липсата на пари не може да стигне до морето, а после и да се върне. Неприятно му е, когато постоянно се пише каква малка пенсия получава, даже да преживява на студено през зимата. „Българите се сетиха за него, когато безумни чиновници му изключиха парното и телефона. Ако имаше сили, той би избягал и от милосърдието на почитателите си”, пише поетът Иван Матанов.
„Мога да живея и в колиба, и в замък”, споделя пред близки Христо Фотев. Той – аристократът по дух никак не се вълнува от лукса, а и преяждането го отвращава. Иска да му е просто удобно. „Обичаше огънят да гори в камината, да гледа звездите”, разказва Виолета. Поетът не се оплаква и не упреква никого за лишенията, в които прекарва живота си и смята, че „щастието не е в доволството, а в това да си жив”. Вълшебникът на думите се тревожи, че духовната храна става последна грижа за хората. Това което може да го уязви е „неразбирането, което понякога води до отричане”. Неговото мото е стих на Езра Паунд: „За сроден дух копнея аз.” С изострената си сензитивност  Христо Фотев все търси сродните души, делфините в морето на своя живот. И в Равадиново, и в дома им на ул. „Евлоги Георгиев” в София често идват приятелите – Генко Генков, Николай Колев-Босия, Вежди Рашидов, Симеон Венов, Иван Пунчев, Ваня Костова… Големите му литературни приятелства са с Иван Пейчев, Александър Геров, от неговото поколение Иван Радоев и Константин Павлов.
„Христо е много сложна и интересна личност, той е многопластов човек, с богата и ранима душа. Поет от класата на Франсоа Вийон. Неговото незабравимо стихотворение „Колко си хубава!” става христоматиен пример за българите. Самият Христо е един христоматиен поет, обичан поет”, казва Вежди Рашидов.  Като автор на „най-чистата поезия в българската литература“ го определя Стефан Цанев.

„Колко си хубава!” – безспорният шедьовър на българската любовна лирика, изпълнява Мирослав Миндов, запис от Златния фонд на БНР:

В последните си дни Христо Фотев избира и подрежда стихове за книга, която трябва да бъде издадена от ИК „Захари Стоянов” безвъзмездно, за да подпомогне семейството на поета. Народните представители пък обмислят да му отпуснат персонална пенсия, но умуването им се оказва безпредметно, много закъсняло.
Творецът, който през целия си живот насърчава хората „да не забравят крилете си”, в края му споделя: „Да си надарен, да си само надарен е просто оскърбително”. Какво ни каза, поете?
В живота, както и в поезията, най-важното се казва без думи. Сега ми се мълчи.