Майсторът на мостове
Попитали веднъж едно югославско момиченце, ученичка в основното училище:
– Знаеш ли кой е построил най-големия мост на Дрина?
– Как да не знам – отвърнало то. – Иво Андрич!
Това, казват, не е анекдот, а самата истина. Но ако е анекдот, той е измислен чудесно, защото е изключителен синтез на целия смисъл на творчеството на бележития югославски писател, лауреат на Нобелова награда за литература през 1961 година.
Малцина са личностите като Иво Андрич (9 октомври 1892 – 13 март 1975) – философ, поет и писател, дипломат, мислител… Наричат го най-добрия художествен философ на историческото битие. В продължение на 30 години той създава десетки стойностни творби, обхващащи почти всички литературни жанрове. По-голямата част от творчеството си свързва със съвсем конкретни исторически места и събития от родната Босна. Историята, легендата и непреходното в човешките отношения са опорните точки на светогледа му, а погледът към миналото му помага да види по-ясно съвременния свят. В действителност със своята проза Иво Андрич възвръща не само живота на ред исторически факти, но и изгражда мостове между вчера и днес, между днес и утре – към необозримото бъдеще.
Страници от един от най-известните романи на Иво Андрич „Мостът на Дрина“, актьорски прочит на Иван Тонев, запис от 1986 година:
„Пътеки“ – есе, актьорски прочит на Никола Динев, запис 1972 година:
Жизнен и творчески път
9 октомври 1892 – Иво Андрич се ражда в занаятчийско семейство на босненски католици. Бащата умира, когато момчето е на 2 години. Ранното си детство прекарва във Вишеград при леля си, където завършва основно образование.
1903 – 1911 – Учи в гимназия в Сараево. Изключително ученолюбив, усвоява немски и английски. Увлича се от Стриндберг, Уитмън, Киркегор. Участва в движението на младите босненци срещу австро-унгарската власт. През 1911 година излизат първите му стихотворения.
1912 – Записва философия в Кралския университет в Загреб. След година се премества във Виена, а след още една се прехвърля във Философския факултет на Ягелонския университет в Краков, където изучава усилено полски език, запознава се с местната култура и посещава лекции на отлични преподаватели.
1914 – През юни Дружеството на хърватските писатели в Загреб публикува шест негови стихотворения в проза в антологията Млади хърватски лирици. Началото на Първата световна война кара младият Андрич да прекъсне следването си и да се завърне в родината си. Като член на член на младежката патриотична организация „Млада Босна“ е арестуван и отведен в Мариборския затвор. През 1915 година е интерниран в Босна.
1918 – Излиза първата му книга „Ex ponto“, стихове в проза, която се приема като литературно събитие.
1919 – Премества се да живее в Белград. Постепенно започва да пише на сръбски, с кирилица и след време се нарича „сръбски разказвач“. Впрочем, Андрич никога не е определял своята националност.
1920 – Излиза в отделна книга първата му новела „Пътят на Алия Джерджелез“, следвана от нова лирична проза „Вълнения“.
1924 – 1939 – Защитава в Грац докторска дисертация „Развитие на духовния живот в Босна по време на турското владичество“. Постъпва на дипломатическа служба – отначало в Италия, впоследствие в Букурещ, Грац, Марсилия, Париж, Мадрид, Женева, Берлин… В първите години на своята дипломатическа работа Андрич продължава да пише своеобразни публицистико-художествени кореспонденции от чужбина. Сред тях се открояват писмата му от Италия, разкриващи го като един от първите публицисти, проследили раждането на европейския фашизъм. От това време е и неговата публицистична статия „Събитията в България“ (Югославенска нива, 1925, кн.I), която го приобщава към големите европейски интелектуалци, протестирали срещу фашисткия терор в България.
Впоследствие дипломатическият етикет отчуждава Андрич от активна публицистична дейност и той потъва изцяло в света на прозата. Своеобразен отчет на европейските му пътувания са есетата за Испания, Португалия, Италия, за Гойа, Лаура и Петрарка, Байрон, свети Франциск Асизки. За интереса му към борещите се за свобода народи свидетелства есето за големия латиноамерикански революционер Симон Боливар.
1933 – 1937 – Завръща се в Белград като съветник в Министерството на външните работи. През ноември 1933-а година отказва стиховете му да бъдат включени в „Антология на новата хърватска лирика“ с обосновката: „Не бих могъл да участвам в публикация, от която ще бъдат изключени други наши поети, само защото са от друга вяра или са родени в друга провинция. Това не е наскоро придобито убеждение, а датира от ранната ми младост и сега в зрелите ми години основата, върху която правя оценките си, няма да се промени”. Дипломатическата му кариера е във възход, като паралелно пише предимно разкази и есета.
1939 – 1941 – На 1 април 1939 година е назначен за пълномощен министър и извънреден пратеник на Югославия в Германия. Андрич пристига в Берлин на 12 април, а на 19-и връчва акредитивните си писма на канцлера на Райха – Адолф Хитлер. В сложната политическа обстановка изпълнява задълженията си до началото на 1941 година, когато представя оставката си пред властите в Белград: „…Днес съм длъжен, преди всичко по много официални и лични причини, да поискам да бъда освободен от тези задължения и отзован от настоящия ми пост възможно най-скоро.“ Молбата му не е удовлетворена и на 25 март присъства на подписването на Тристранния пакт във Виена като официален представител на Югославия. Ден след като Белград е бомбардиран от Германия, на 7 април Андрич и останалите членове на легацията напускат Берлин. През ноември същата година се пенсионира от дипломатическа служба, като отказва да получи пенсия.
1941 – 1944 – По време на Втората световна война се изолира напълно, живее уединено и се отдава на творчеството си. В тишината на наетата от него стая пише романите си „Травнишка хроника“ и „Мостът на Дрина“ – две от най-представителните му книги.
1945 – 1946 – Иво Андрич посещава два пъти България и създава контакти с най-популярните по това време наши писатели и поети. „Срещите ми с произведенията на Константин Константинов, Светослав Минков, Ангел Каралийчев и други ваши писатели – заявява Андрич, – потвърдиха убедеността ми, че българската литература е богата на даровити творци. Допада ми нейният реалистичен дух, стремежът ѝ да говори с хората за най-важните проблеми на живота, а не да ги занимава с второстепенни, маловажни неща.“ Високо цени творчеството на Йордан Йовков, с което се запознава още през 30-те години, и казва, че у него съзира изразени добродетелите на българския народ – добротата и човечността му, състраданието, поетичния му дух, родолюбието.
1946 – 1960 – Става първият председател на Югославския писателски съюз. Приет е за редовен член на Сръбската академия на науката и изкуството. Изнася лекции, говори на публични събрания и пътува като член на различни делегации в Съветския съюз, България, Полша, Франция и Китай. В следващите години излизат романите „Госпожицата“, „Прокълнатият двор“, есето „Запис за Гоя“, множество новели и разкази. Пише и известните си „Знаци край пътя“, които са публикувани посмъртно.
1961 – „За епичната сила“, с която „оформя мотивите и съдбите от историята на своята страна“, Иво Андрич получава Нобелова награда за литература, с което става първият писател от Балканите, носител на престижното отличие. Дарява цялата сума от наградата на библиотечния фонд на Босна и Херцеговина. Въпреки че значителна част от произведенията му вече имат своите читатели по цял свят, след получаването на наградата има огромен интерес към творчеството му, а неговите романи и разкази са преведени на повече от тридесет езика. Творецът, който има за мото в живота си мисълта на Сенека „Живот без литература не е живот“ е най-публикуваният в чужбина писател от бивша Югославия.
„…Не е важно дали един разказвач описва сегашното или миналото, или пък смело полита в бъдещето. Онова, което е главното, е духът, с който е пропито неговото повествование… Всеки носи морална отговорност за това, което казва, и всеки трябва да може да говори свободно. Разказът на съвременния повествовател, без оглед на неговата форма и тема, не трябва да бъде отровен от омраза, нито заглушаван от звън на оръжие, а вдъхновен от любовта и воден от широтата и ведрината на свободния човешки дух. Защото писателят и неговото дело не служат никому, ако по един или друг начин не служат на човека и на човечеството. Това е важното.“ (откъс от речта на писателя при получаване на Нобелова награда).