„Днес, когато се озовахме в толкова тъжни и безнадеждни условия, открили простор за най-низките страсти и унищожителни стихии, на които някога е била свидетел нашата история; когато стоим стъписани пред гледката на един саморазрушил се свят, но два пъти повече сме смутени от перспективата да ни се натрапи като бъдеще миналото на човечеството и то в най-бруталните му форми; когато пред очите ни се извършват нечувани, потресаващи метаморфози на хора, клели се пламенно до вчера в икони, които те сега неистово рушат – именно днес личността и делото на Иван Хаджийски застават пред нас по-пленителни от всеки друг път. Защото, ако днес той с нещо особено се налага в безпътицата, бездуховността и безнравствеността, които ни обкръжават, това са наред с уникалните му научни прозрения още и така дефицитните издръжливост на характера, устойчивост на морала, стабилност на убежденията”, казва журналистът Тодор Абазов през 1994 година.
За Иван Хаджийски твърдят, че е модерен мислител заради ценните образци на социален анализ, които оставя на поколенията психолози, социолози, историци, изкуствоведи. В негово лице нашата култра има един от най-задълбочените изследователи с научни средства на българската душевност, при чийто анализ той прилага многоаспектния подход на социолог, психолог, етнограф, икономист, историк и есеист.

Иван Минков Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 година в Троян в семейството на занаятчия. Както пишат негови биографи, през целия си живот е обречен на самообразование и свободомислие.
За детството, откъс от книгата му „Бит и душевност на нашия народ”, чете Александър Притуп, запис 1989 година, Златен фонд на БНР:

Когато е 14-годишен той започва да учи в търговската гимназия в Свищов, но е принуден да се върне в родния Троян заради участие в протести против правителството. Изключен е заради либералните си възгледи и спор с органите на реда. В Троян е под полицейско наблюдение и трябва да се подписва по три пъти на ден в околийското управление. През 1925 година Иван Хаджийски, като първенец на випуска по успех, завършва търговската гимназия в Свищов. Младежът притежава добри познания по немски и френски език. От 1927-ма следва философия в Софийския университет. Баща му вече не може да го издържа финансово и Иван работи като келнер, коректор в печатница, стенограф. От началото на 30-те години сътрудничи на списанията „Философски преглед”, „Научен преглед”, „Кормило”, „Изкуство и критика”. През 1931-1932 година Хаджийски работи в Популярната банка в Троян. През тази година осъществява първата социологическа анкета сред занаятчийската младеж в родния град – кой, колко и какво чете. В периода 1932-1936-та завършва и право в Софийския университет и се установява като адвокат и журналист.  Иван Хаджийски споделя комунистическите идеи, но в една далеч по-чиста форма от реализирания впоследствие опит върху тази концепция.
„Човек пълен с идеи и жизнена сила, той умееше да приема живота такъв, какъвто е, и да преодолява несгодите с хумор и с работа. За него самият живот бе щастие. Това, което не престава да ме изумява и днес, е неговото мислене. Той пише на Чудомир: „И ти си прав. И аз съм прав. Но и двамата не сме прави, щом не можем да се разберем”, споделя дъщерята Мария Хаджийска.
През 1933 година авторът издава първия си труд – „Авторитет, достойнство и маска”, като го подписва с името Иван Минков. Следват „Българско наказателно право. Особена част” (1935), книгата „Любов и брак” (1936).
Това са години на пътувания из страната с каруца, влак, велосипед или пеша, за да може да изучава бита и душевността на своя народ. От 1936-а до 1938-ма той разпитва всички останали живи съвременници на събитията отпреди Освобождението и през 1943 година на бял свят се появяват изследванията за Априлското въстание и Бенковски в „Психология на априлското въстание”.
„Иван Хаджийски се сеща да прави морална карта на България – това става през 1938 година, когато той открива, че у нас има „стопански и нравствени остатъци” от първичната славянска община. Макар че по това време у нас се развиват формите на капиталистическо производство, душевността на българина в общи линии следва патриархалната нравственост. Но тя е уникална – не прилича нито на патриархалната душевност в западните страни, нито на тази в царска Русия, защото тукашните общини имат стара демократична организация. Нейните черти Иван Хаджийски забелязва в начина на живот на еснафа като нравствена единица. Занаятчийското обединение прилича на задругата, където бащата не заповядва, а съветва. Решенията се налагат не от принудата, а чрез силата на общественото мнение, чрез доводите на авторитета, но и на ума. Придържането към нравствените норми го налагат обществените правила за живот”, пише Мария Хаджийска.
Той не подминава и добрите примери от Възраждането: „България бе тогава страна на неограничените възможности. Всяка кариера се правеше с лични качества и собствени сили. Богатствата се създаваха, не се наследяваха и всеки заемаше това обществено положение, което сам си създаваше. Това беше епоха на българските викинги, хора без предистория, които разчитаха само на себе си, на собствената си смелост, прозорливост и изобретателност.”

За период от 10 години Иван Хаджийски успява да създаде 4 изключителни изследователски труда и многобройни статии и есета. Проникнал в българската душевност, троянецът казва, че историята е градена не от хамлетовци, а от хора на волята и на историческото мъжество. Иван Хаджийски е първият български социолог, който тръгва сред хората из градове и села, за да ги опознае отблизо. Така се ражда трудът му „Бит и душевност на нашия народ”, който излиза от печат през 1940-та. Пет години по-късно (посмъртно) издателство „Хемус” издава втората част от „Бит и душевност на нашия народ”, а третата част е изгубена в края на 40-те години, без да бъде публикувана.
За книгата си Хаджийски пише до проф. Ефрем Каранфилов: „Написах я с любов, с каквато никога не съм писал, защото я изтръгнах от душата и сърцето си, които не са в Хайделберг, а в дребнособственическата еснафска стихия.” Той добавя и следното: „Изпълних дълга си към литературата. Мога да не пиша повече.”
Трудът от избрани съчинения в три тома третира огромен фактически материал и изследва проблематика, непозната дотогава на българската наука. Аналитично и умело използва наличния статистически и архивен материал; разкрива особеностите на българското занаятчийско съсловие, психологията на еснафа преди Освобождението, неговите обичаи и морал, участието му в обществените борби. Социологическите текстове на Иван Хаджийски са забележителни и с четивността си, която се доближава до художествената литература. Той разбива митовете, илюзиите, клишираните представи за обществените явления, към които насочва своя изследователски интерес. През целия си живот при едно огромно любопитство към всичко, той винаги иска доказателства, изключително държи на документите и точността.

„На нас не са ни нужни герои, защото те се появяват в кризисни времена, а мирен живот, в който няма нужда от героични саможертви”, Мария Хаджийска цитира думи от студията на баща си „Личности и характери“ (1944) и разказва за неговата „изключителна образованост” и интелект, запис 2007 година, Златен фонд на БНР:

Иван Хаджийски загива  на 3 октомври 1944-та, ненавършил 37 години, като доброволец – военен кореспондент в Отечествената война при Власотинци, Сърбия.
„Истинският творец поставя простия войнишки дълг по-високо от своите писания… Хаджийски ясно осъзнаваше, че истинската наука и литература се творят не от наблюдателите, а от участниците”, разказва проф. Ефрем Каранфилов, запис 1979 година, Златен фонд на БНР:

А „Оптимистична теория за нашия народ” и „Бит и душевност на нашия народ” отдавна са доказана класика.
„Този високоерудиран мъж още в младостта си притежавал достатъчно зрялост, за да проникне в народната душевност, да види и светлото и тъмното в проявленията ѝ. Разказват, имал особено чувство за хумор, граничещо със сарказъм. Онези, с които разговарял, обикновено слушали – знаели, че много нещо ще научат. Работел над трудовете си неуморно, изтощително. Но му и спорело – имал подготовката, а и проникновението да види значимото. Иначе не би написал „Оптимистична теория за нашия народ”, не би успял да покаже така убедително особеностите на българския национален характер. Ето какво казва Иван Хаджийски: „Общественият ни и културен живот е в значителна мярка под знака на посредствеността и полуинтелигенцията…”, пише писателят Цветан Северски.

Иван Хаджийски пръв говори за „организирани единни фронтове на посредствеността”. Той доразкрива диагнозата белязана още от Петко Рачов Славейков – за завистта като масово заболяване по Българско: „Какво да кажем най-сетне за прочутата масова болест у нас – завистта; за тази болест на посредствеността, на несполучилия дребен собственик на морални и материални блага, която е превърнала почти всяка уста в стискало, което дъвче злъчка и пръска. Колцина разбират правилото: комуто много е дадено, много сам раздава?“
Забележителна е констатацията му, че „ние все още си оставаме страна на ограничените възможности”. Тази максима е в сила и днес, когато злоупотребите пък са неограничени. Той е формулирал по блестящ начин произхода на парвенюто в нашия живот: „Парвенютата никнат като гъби в мътни времена, във времена на стопанска и политическа контрабанда, когато общественият живот дава възможност за бързо успяване…” Още по негово време забелязва пораженията на отчуждението: „Чужди станаха хората” – ще напише с болка.
Причини за актуалността на неговото научно наследство са незарастващите язви на обществото, на гражданина на XX век – маската, лъжата, преструвката. Така и пише: „Най-мразя хора, които плачат със сухи очи!” Както и „…понятията „честност“, „чест“, „доблест“ нямат високи курсове у нас. Честният човек е онзи вечно измамван „балама“, който работи на доверие и не се запасява предварително с писмени документи… Трябва да признаем, че по този път у нас е установена презумпцията: всеки е мошеник до доказване на противното, съгласно която умните хора казват: Отнасяй се с всекиго като с мошеник; тежестта на доказване на противното (опровергаване на презумпцията) лежи върху него.“
„Иван Хаджийски е автор, в чието творчество днешният българин може да се огледа при желание и дори да се припознае. Защото той проследява българина от парвенюто до полтическия гений на Стамболов, орейки на една много голяма обществена нива – от модата, танците, проституцията, през еснафа, през съдбата на България, през демокрацията, такава каквато се е самообразувала в нашите общини, до модерните времена, в които той е живял и писал – малко преди началото на Втората световна война”, казва Мария Хаджийска.
Защото и в XXI век „ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина. Държавна вещ у нас е тази, която може да се обсеби без всяко гризене на съвестта. Такова отношение имаме въобще към имуществата на юридическите личности (общини, дружества), чието безнаказано „докопване“ е чисто и просто геройство. Колко души гледат на държавата само като на институт, чрез който косвено се богатее, а не като на пряк извор на забогатяване?“, оттекват като неотзвучаващо ехо мислите на народопсихолога.

Далеч изпреварил времето си Иван Хаджийски е блестящ образец на принципност и широта във възгледите, на последователност и толерантност към различията, на убеденост и научна безпристрастност, на преданост и способност за критично самовглеждане. Над всичко у него обаче стои демократизмът му, почерпан не от модни книжки и още по-малко от политическата борса, а от дълбоките, същностни корени на народния бит и душевност. И затова убедително звучат думите, изречени от него преди повече от 80 години, които никога няма да загубят актуалност: „Изходът е един: България трябва да стане богата, благоденстваща и щастлива, но – за всички“, пък всеки да го разбира според интелекта си. Днес резултатът, за жалост, не е в наша полза. Но утре…