Литературният критик и историк Георги Цанев (21 септември 1895 – 21 юли 1986) е роден във врачанското село Борован. През 1915 година записва славянска филология в Софийския университет, където по-късно завежда Катедрата по история на българската литература. Поради войната обаче е принуден да прекъсне и възстановява следването си през 1919-а. В периода 1926-1928 специализира в Карловия университет в Прага, като междувременно, след отделянето си от Георги-Бакаловото издание „Нов път“, сътрудничи на списание „Златорог“. В литературния живот на страната навлиза активно още през 1922 година, когато излиза статията му върху стихосбирката „Да бъде ден“ на Христо Смирненски. Първоначалното заглавие на поетичната книга е „През бурята“, но критикът настоява то да бъде сменено. В интервю от 1975 година Цанев си спомня за този първично утвърждаващ момент в своето поприще и отбелязва, че рецензията му е една от първите, посветени на творчеството на Смирненски:

Същата година, когато Националното радио записва спомените на тогава 80-годишния Цанев, съхранявайки неговия автентичен глас като архив с национална стойност, уважаваният литературовед Тончо Жечев прави портретно изказване за критика: „Неотразим отпечатък в естетиката и позициите на Цанев при разглеждане проблемите на съвременната му литература остави движението в нея след Първата световна война към реализъм и социална литература и силната реакция срещу предшестващия период на символизма. Навсякъде в неговата естетика, вкусове, разсъждения, оценки откриваме следите на това бурно време, на неговите предпочитания и тенденции. Литературата, която имаше явление като Смирненски, Гео Милев , Фурнаджиев, Разцветников, Багряна, Каралийчев, Стоян Загорчинов, Караславов, Емилиян Станев, Орлин Василев, Радевски, Павел Вежинов и други, искаше свой критик и в значителна степен го намери в лицето на Цанев, който заедно с някои други стана тълкувател на новите проблеми, поставени от живота и творчеството на тази нова плеяда, на тази нова посока в нашата литература. Търсейки опорни точки за своята естетическа програма, Цанев неслучайно ги намира в явленията от нашето Възраждане и главно в критико-реалистичното направление след Освобождението, в примера и делото на творци като Алеко Константинов и Захари Стоянов. В този смисъл става понятно защо той протяга ръка към по-далечното минало, някак през главата на символизма, само за да утвърди именно единствено близката му реалистична тенденция след войната. Дори във всички поети, свързани с българския символизъм, Цанев открива и цени онова, което не се побира в школата, което е, така да се каже, реалистично в символизма, народностно и фолклорно, непосредствено. Той приема редица талантливи символисти поединично, като ги измерва строго на везните на реализма, но остава чужд и враждебен на направлението на тяхната мисъл.“

Друг принос в литературно-критическата дейност на Цанев представляват неговите портрети на български писатели, между които на Николай Лилиев и  Г. П. Стаматов. „В тях той се домогва до артистичен блясък и критическа точност, едно тъй рядко съчетание“ – казва Жечев през 75-а и разяснява за българските радиослушатели:

В културно-обществения живот на страната в годините 1938-1943 Цанев участва с популярното сред литературните и артистичните среди списание „Изкуство и критика“. Той е негов основател и главен редактор. Изданието е свързано с утвърждаването в нашата литература на имена като Валери Петров, Богомил Райнов, Павел Вежинов. „Той беше един прекрасен редактор. Една част от моето „ученичество“, когато пишех статиите си, премина при Георги Цанев. Често вземаше ръкописите ми и питаше: „Какво искаш да кажеш, собственико, с това изречение?“, и тласкаше ме винаги към една яснота на мисълта. Това беше голяма школа за мене, през която преминаха много от младите поети“ – спомня си през 1974 година Любомир Пипков, който завеждал рубриката за театрална критика. „Изкуство и критика“ или „Из-Кри“, както го наричали накратко сътрудниците му, се отличава с грамотна прецизност и се превръща в печатно-литературен образец с високи критерии към езика и читателя и то във време на бушуваща война. Често в дома на редактора, намираща се на ул. „Оборище“, гостували много от българските интелектуалци и около обединяващата фигура на Цанев те мечтаели и насочвали перото си към нов свят, спомня си театроведът Любомир Тенев:

След Втората световна война Георги Цанев пише значителните по своето съдържание и обхват изследвания за Яворов и Фурнаджиев, монументалната книга „Страници от историята на българската литература“ в четири тома и критическото си произведение за българския исторически роман. В периода 1950-1975 е директор на Института по литература към БАН, а през 80-те години добавя към своя книгопис „Книга за критиката“ и биографичните си „Страници от миналото“.

„Той не е адепт на школи, на направления в литературата. Доколкото може да бъде фанатик, – казва Тончо Жечев – е фанатик на органичното развитие на българския художествен гений. Странен воин в полето на прекрасното. Странен, защото въпреки многото литературни битки, които цял живот е водел, той обича мира в това бранно поле. Сърцето на Георги Цанев принадлежи на литературния мир, на единодушието и преклонението пред всичко сътворено от таланта.“

По тази публикация работи Анна Капитанова