„На сцената на „Арена ди Верона” са направени високи пламтящи скали, стръмни пътеки, книжни поляни – всичко това с пищност и натурализъм. Елена – Брунхилда, отивайки на среща със Зигмунд, е качена на кон, с който трябва да слезе от скалите при своя любим. Оркестърът изгърмява. Конят се подплашва, втурва се надолу в галоп и се спира чак в края на огромната сцена при книжната трева, която съвсем в духа на сценария започва да яде. Елена умира от страх, препускайки на гърба му не за друго, а как ще изпее всичко това, качена на този буен кон с тази изключително трудна Вагнерова текстура с немски текст. Но… място за колебание няма. Тя се преборва със ситуацията на сцената и то така, че след „Арена ди Верона” Брунхилда на Елена шества триумфално във Флоренция, Парма, Болоня, Рио де Жанейро, Буенос Айрес…”, пише Иван Бенчев в книгата си „Елена Николай – горчивата чаша на успеха”.
Стоянка Савова Николова е родена в село Церово, Пазарджишко на 24 януари 1905 година. Бащата умира рано и майката на бъдещата певица едва свързва двата края. Точно преди да се отчае обаче, получава работа в Германия. Момичето и брат му Никола са отгледани от баба си и дядо си в Панагюрище. Майката успява да спести пари, които стигат да осигури на децата си, останали в родината, образование в най-престижния за началото на XX век Американски колеж. В дома на дядо си Стоянка получава първите си впечатления към българската народна песен. Именно любовта ѝ към нея става причина да учи пеене в София при известния оперен певец Иван Вульпе. След системни занимания тя се явява на конкурс в тогавашната Музикална академия. Изпитът по пеене е издържан блестящо, но по пиано пропада. Комисията с изключение на Вульпе е категорична в оценката си, че момичето не притежава музикални заложби. Едва ли някой, който така силно е влюбен в музиката, би понесъл този тежък удар. Но волята и упоритостта на Стоянка Николова са несломими. Убедена, че пълноценно може да се изяви в музикалното поприще, тя заминава при брат си в Америка, който по това време следва философия. Под негово влияние също записва да учи философия в големия университетски колеж на град Оберлин, щат Охайо. Но влечението към пеенето не ѝ дава нито за миг покой. А средствата ѝ са почти нищожни. С тях не би могла да си позволи да прекрачи прага на нито една местна консерватория.
Съдбата я насочва към Италия. С цената на много лишения и упорит труд Стоянка Николова преодолява редица препятствия, за да се установи в Милано. От шейсет и трима кандидати са приети едва трима, а Стоянка е първа в списъка на прочутата музикална консерватория „Джузепе Верди” (1929). Мотивите на журито са, че има великолепен мецосопранов глас, безспорна музикалност, красива сценична фигура, изразително лице и ярък театрален темперамент. Тя попада в класа на опитния вокален педагог проф. Винченцо Пинторио. Няма да мине много време и талантливата българка щедро ще оправдае доверието му. Кръщението ѝ на оперната сцена става през 1934 година в малкото италианско градче Сало, където участва в операта „Трубадур” от Джузепе Верди. Популярният импресарио Канели, поел първия ангажимент на певицата, я преименува в Елена Николай. Канели решава, че осанката ѝ е царствена и прилича на кралица Елена, жената на последния италиански крал. А фамилното ѝ име Николова става Николай. Следва успешно представяне в партията на Лаура от операта „Джоконда” на Амилкаре Понкиели.
„Поканено е цяло съзвездие от певци – Джина Чиня, Бениамино Джили, Марио Базиола, Джана Педерчини и др. На пулта – великият Тулио Серафин. На Елена Николай е поверена втората мецосопранова роля в „Джоконда” – Сляпата. Премиерата идва, минава първо действие, всичко върви блестящо, но зад кулисите се развихря скандал, който поставя спектакъла на ръба на провал. Примадоната Педерчини, която пее Лаура, влиза в яростен спор с импресариото и най-безцеремонно напуска театъра, без да помисли какво ще се случи след нейната крайно безотговорна към публиката постъпка. Кой може да я замести? Джина Чиня се втурва към Тулио Серафин и му показва кой може да спаси спектакъла: Елена Николай знае партиите и на Сляпата, и на Лаура. Елена съблича единия костюм, в движение гардеробиерките набързо преправят костюма на Лаура и я обличат. В трето действие в ролята на Сляпата излиза една хористка, тъй като участието е съвсем малко. И ето я Елена Николай като Лаура, замествайки не кого да е, а самата Педерчини. Когато изпява арията „Морска звезда”, публиката направо избухва в нестихващи аплодисменти”, продължава Иван Бенчев.
След това успехите я довеждат до „Ла скала”. Българската певица става редовен член на първия оперен театър на Италия. Тя пее под палката на прочути диригенти на века, които извличат неподозирано тоново богатство от нейния глас. Партньорства като на Бениамино Джили, Джина Чиня, Джакомо Лори-Волпи, Тито Гоби, Марио дел Монако я задължават и подтикват към високи творчески постижения. До средата на XX век Елена Николай изнася в „Ла скала” коронния мецосопранов репертоар в 18 трудни певчески партии: „Норма”, „Дон Карлос”, „Трубадур”, „Кармен” – в цяла поредица шедьоври на световната оперна съкровищница.
Но заради огнения си темперамент и прямотата си българската дива за малко да сложи кръст на кариерата си. На публично място в самата „Ла скала” Елена удря плесница на известния критик Франко Абиати заради негови несправедливи забележки. „Това е малко или много война между звездата чужденка (българка) и един от колегите музикални критици. Множеството е на страната на Елена, възхитено от смелостта на чужденката, търсеща правото си, и то не само със слово, срещу всесилния критик. Лошото в случая е, че ръководството на „Ла Скала“ застава на страната на италианеца – по обясними причини. И въпреки неотложната нужда на театъра от една от първите му звезди я отстранява за две години”, разказва Иван Бенчев. Тя заявявя: „Няма да се моля. Светът е мой”.
Между 1951 и 1954 година Николай напуска Миланската скала, но през това време гастролира с бляскав успех в Южна Америка – Аржентина, Мексико, Чили, Куба, САЩ, Англия, Франция, Испания, Португалия, Швейцария и други страни.
Изпълнява произведения на редица оперни знаменитости като Рихард Щраус, Джузепе Верди, Кристоф Глук, Франческо Белини, Модест Мусоргски, Доменико Доницети, Жорж Бизе и други.
Хабанера на Кармен из едноименната опера на Бизе в изпълнение на Елена Николай с оркестъра на Пловдивската филхармония, диригент Руслан Райчев, запис 1962 година, Златен фонд на БНР:
Изявява се като най-добрата интерпретаторка на оперното творчество на Рихард Вагнер, в Рио де Жанейро тя поразява многохилядната публика, изпълнила театър „Муничипал”, с блестящото си изпълнение на ролята на Ортруд в „Лоенгрин”. Отзивите на бразилския печат надхвърлят суперлативите: „В ролята на Ортруд Елена Николай се показва като голяма интерпретаторка. Адмирирали сме винаги Тулио Серафин, но не можем да не отчетем, че най-близо до Вагнеровата висота на операта, до неговото грандиозно красноречие, пламенност и енергичен драматизъм се изяви Елена Николай”.
Тя се връща в „Ла скала”, и то в най-великото изпълнение на „Трубадур“ на всички времена. Изнася с огромен успех много централни мецосопранови роли на миланска сцена, сред които Еболи, Сантуца, Адалджиза, Улрика, Амнерис, Изолда, Далила, Шарлота, Клитемнестра. Освен това е постоянен гост на големите италиански театри (Торино, Венеция, Рим, Палермо, Парма, Генуа, Флоренция), често в партньорство на нашия забележителен бас Борис Христов. Същевременно пее 22 сезона в „Сан Карло” в Триест и в „Арена ди Верона”. Самият Борис Христов признава, че когато пеят заедно, той винаги ще е номер две. А Мария Калас просто се страхува от нея. Феноменалният глас на българката и актьорското ѝ майсторство влудяват гъркинята. Елена Николай знае това и гледа да не я дразни. Двете оперни прими пеят заедно в „Норма“ и в „Джоконда“.
Артистичният и певчески облик на голямата българска певица е познат на родната музикална общественост и любителите на певческото изкуство от нейните гостувания в България – през 1942, 1944, 1956 година с участия в „Трубадур”, „Аида”, „Дон Карлос” и концерти в София, Пловдив, Варна, Русе, Стара Загора до 1962 година.
Елена Николай споделя за обичта си към България и разказва за посещението си в родината през 1956 година, запис 1971 година, Златен фонд на БНР:
В гримьорната на Софийската народна опера именитата певица се вълнува по-силно, отколкото зад кулисите на „Ла скала”. Предстои срещата ѝ с най-близките. Тя ще стъпи на софийската оперна сцена, която в юношеството ѝ се е струвала загадъчна и непристъпна.
Най-после завесата се вдига Елена пее, играе, вълнува се. В задушната лятна вечер залата ехти от аплодисменти. Родната публика е възхитена: Елена Николай действително притежава ярък талант. Антрактите са пълни с възторжени коментари. Какво безупречно владеене на звучния и красив глас от най-ниските му алтови тонове до пределните сопранови височини!
Какъв ефектен израз на властността и омразата, на обичта и презрението!
Тенорът Никола Николов говори за нея като певица – „стихийна, властна, силно въздействаща”, запис 2000 година, Златен фонд на БНР:
Изявите ѝ са посрещнати навсякъде с необикновен интерес и получават много висока оценка от слушателите и критиката за безспорната художествена значимост на големия талант на Елена Николай. Но настъпва трагичната 1963-та, в която само за месец губи майка си, и съпруга си и примадоната на „Ла скала” решава да слезе от сцената, когато е в апогея на славата. На 58-годишна възраст се разделя с операта – любовта на живота си и никога не прекрачва прага на нито един театър дори само от любопитство.
Нейната артистичност и магнетизъм пленяват кино режисьорите. Пръв я ангажира за филма си „Възходът” Виторио ди Сика, в ролята на госпожа Ана Баузети. Оперната прима прави успешна филмова кариера, като се снима заедно с Алберто Сорди и с известното дуо Франко Франки – Чичо Инграсия. Дори отказва на режисьора Лукино Висконти ролята на 90-годишна благородница, защото е… твърде млада за нея. Елена Николай снима във филмите „Моята съпруга”, „Съблазнени и измамени”, „Латинските любовници”, „Измяна в брака” и други.
Великата българка завършва дните си в дома „Верди” в Милано, построен от легендарния композитор за последно убежище на старите музиканти, където са положени и урните на Верди и жена му. Елена Николай пише в спомените си: „Много хора се чудят и все това ме питат. Защо живея в Дом „Верди”? Защо не живея с Минка (дъщеря ѝ Мария-Аурора, италианска юристка, която певицата докрая нарича Минка)? В къщата „Верди” аз имам всички най-големи удобства. Взела съм всички скъпи за душата ми вещи, килими, картини, книги… И тук, в този дом, сред спомените си бих искала да доживея дните, които Господ ми е дал”.
След смъртта ѝ на 23 октомври 1993 година италианската преса пише: „Отиде си един от най-здравите стълбове на „Ла Скала”, на големия италиански театър. Българо-италианката Елена Николай”.
Ария на Далила из операта „Самсон и Далила” от Камий Сен-Санс, изпълнява Елена Николай с оркестъра на Пловдивската филхармония, диригент Руслан Райчев, запис 1962 година, Златен фонд на БНР: