„Още като мънички аз и Вили играехме степ. Гледахме филмите с Фред Астер. Майка ни свиреше на пиано, а след това двамата танцувахме пред момчетата в махалата. Дори им късахме билети, с което демонстрирахме нашето усещане, че сме на спектакъл. Тази музикално-танцова артистичност продължи и по-късно, на професионалната сцена, по време на дългогодишните ни пътувания с моя оркестър. В шоутата навън винаги трябваше да изпъкваме, че умеем не само да свирим. Затова и толкова дълго с Леа се задържахме на чуждестранната сцена.“
Животът на Еди Казасян (12 декември 1930 – 13 април 2004) е тясно свързан с три явления в българската музикална култура – семейно: като по-големият брат на Вили Казасян, един от създателите на Биг бенда на Националното радио; житейско-творчески: като най-близкия човек на Леа Иванова, българската кралица на суинга; и музикално-исторически: като основател на един от първите джаз оркестри у нас – „Еди Казасян Комбо“.
В Златния фонд на БНР се съхраняват записи от 60-те години на миналия век, когато Леа Иванова е на върха на своята кариера в чужбина като солистка в оркестъра на Еди Казасян. Чуйте El bodeguero – ча-ча, на испански език:
С Леа, голямата му любов, се запознават през 1955-а и две години по-късно се женят. Делниците им се превръщат в бляскави празници – изнизващи се едно след друго турнета в Румъния, Западна Европа, САЩ, Канада и Близкия Изток, записи на плочи в чужбина, участия във вариететни програми. Суинг, фламенко, туист, ча-ча-ча от сутрин до вечер. Двамата гостуват в най-популярните американски, шведски и германски телевизионни шоута по онова време. В Париж се запознават с Джозефин Бейкър, с която имат и съвместни представления. Общуват с личности като Шарл Азнавур и Владимир Козма. В началото на своите задгранични успехи Еди и Леа живеят в Хамбург, а нощните им изяви са само на 10 метра разстояние от клуба, в който свирят никому неизвестните тогава Бийтълс.
Еди Казасян е роден в Пловдив. Учи пиано при Зорка Саян, една от основателките на клавирната школа в Пловдивското музикално училище, и при българската пианистка от чешки произход проф. Панка Пелишек. През 1954 година завършва право в Софийския университет, но юридическата професия е твърде незадоволителна за човек с пулсираща музика в кръвта си. Преди да създаде „Комбо“ и да свърже артистичния си път с този на Леа, той свири в оркестрите на Христо Вучков (1956) и Димитър Ганев (1957). В разговор за Националното радио от 1994 година Еди Казасян си спомня първото излизане на сцена:
Започва да композира на по-късен етап, в края на 70-те години. „Младата писателка Севда Севан ме запозна с тайните на поезията и това изкуство ме грабна, както и Леа в първата ни среща, от първо четене – разказва Казасян. – Тогава музиката ми се въртеше по хубави стихове. Нощно време ставах и започвах да пиша.“
Първата му композиция „Песен за гълъба“ е представена на фестивала „Златният Орфей“ през 1976 година. Пише по стихове на Борис Христов, Любомир Левчев, Христо Фотев и други съвременни поети, които предизвикват творческия му заряд. Основно композира за Леа – „Неграмотно сърце“, „Би трябвало да имам два живота“, „Тръгвам си без шум“, включени в дуетната им дългосвиреща плоча „Сувенир“. Автор е на музиката на „Самотният човек“ в изпълнение на Тодор Колев, „Сонет“ на Борис Гуджунов и на други произведения, свързани с развитието на българската естрада.
„Аз малка песен нявга бях, родена в миг“ е една от малкото песни, на които Еди Казасян пише и текста. „Посветих я на Лея, – казва той – защото това е нейната история. И това беше последната песен, която тя можеше да изпее. Беше вече много болна“. След нейната загуба през 1986 година той е сломен и с Леа сякаш изчезва и Еди. По-късно в свои интервюта той споделя: „Чувствам се като сирак без нея. Вече не обичам празници, защото така мина целият ми живот. Сега обичам повече самотата и уединението.“
Аз малка песен нявга бях, родена в миг
когато тръгнах по света със светъл лик.
Не бе научил никой там коя съм аз
но ме посрещаха със весел глас.
Харесах те и пръв те спрях
във теб се влюбих, с теб запях.
След мене другите запяха в хор
и скоро твоето име чух от всеки двор.
Когато се разхождах, вървяха с мен
дори и бабите крещяха добър ден.
А и професорът сърдит, кимна ми веднъж
напомнях аз за младостта на този мъж.
И носеше възторг за стар и млад
най-сетне влюби се във теб самият град.
Запя градът, със теб запя нощта
разцъфна ти и с теб разцъфна пролетта.
Но после как се случи, че градът замря
и чувах други песни, други имена.
И все по-рядко из града дочувах аз
за мене да си спомнят там за моя глас.
И ето, че едничък днес слепецът стар
с латерната си приповтаря моя чар.
Но слаба е латерната, а той сломен
със него двама ще изчезнем някой ден.