От каквато и перспектива да погледнете улицата, по която героите на американския писател и драматург Джон Стайнбек се движат във въображението ви, то вие ще откриете не само „проститутки, сводници, комарджии и негодници“, т.е. „всички“. Хората там са пълнокръвни и решителни, научени да оцеляват при всякакви обстоятелства и прелюбопитни в своите „странни“ за съвремието ни занимания. И ако надникнете към улицата от друго ъгълче, може би ще ги видите като „светци и ангели, благочестивци и мъченици“, при което смисълът не би се изменил.
Животът на американската работническа класа, който Стайнбек описва така убедително в продължение на над 30 години, го нарежда до световноизвестните литературни класици на ХХ век. За своя роман „Гроздовете на гнева“ той получава престижната американска литературна награда „Пулицър“, а за творчеството си — през 1962 година и Нобеловата награда за литература.
„Хората идват с мрежи да ловят картофите от реката, но охраната ги гони, пристигат с раздрънкани автомобили да си вземат от изхвърлените портокали, ала те са вече залети с газ. И хората стоят вцепенени и гледат плаващите край тях картофи, слушат квиченето на свинете, които, след като бъдат заклани, биват заравяни в ями с негасена вар, гледат планините от портокали, които бавно се топят и превръщат в зловонна каша, и в очите на хората се отразява разрухата, в очите на гладните назрява гняв. В душите на хората се наливат и натежават гроздовете на гнева, чиято беритба скоро ще настъпи.“
Гласът на работниците
Американският писател, драматург и публицист Джон Стайнбек младши е роден преди 120 години в западния калифорнийски град Салинас, в близост до залива Монтерей. Там той от малък се възхищава на равнинните пейзажи, които се преливат в обраслите с растителност дюни около мочурищата в делтата на река „Елкхорн“. Докато работи в околните ферми и захарната фабрика, той се запознава с трудната действителност на ежедневието на много от работниците, с които общува. Техните странствания, копнежи, контрасти, подозрителност и предпазливост намират своето място в книгите, с които авторът е описал цветистите им истории — истории, колкото измислени, толкова и автентични.
„И най-добре скроените мечти на мишките и хората остават често неосъществени.“ С думите на шотландския поет Робърт Бърнс започва разказа за живота на Джордж и Лени — двамата приятели, които се опитват да оцелеят по време на Голямата депресия в САЩ, като същевременно мечтаят за по-добър живот и се борят, по свой начин, с предразсъдъците на обществото, в което живеят. Близо 30 години по-късно слушателите на Българското национално радио (БНР) чуват историята, в постановката на Радиотеатъра „За мишките и хората“.
По пътя към щастието или поне частицата от него, която могат да си отвоюват от жестокия свят наоколо, аперитив „Палас“ приютява желанията и неволите на Мак и приятелите му по чашка. В историята на „Улица Консервна“ е описана част от живота на писателя и неговия ментор, морския биолог Едуард Рикетс (първообразът на доктора от Западната биологична лаборатория), с когото заедно събират биологични образци за изследване по калифорнийския бряг, също като Мак и момчетата в едноименната радиопиеса, записана през 1965 година.
„Словото е символ и наслада, то поглъща хора и пейзажи, дървета, треви, фабрики и китайци. Действителността се превръща в Слово, а то — отново в Действителност, само че разкривена, изтъкана от причудливи шарки. Словото поглъща Улицата на консервните фабрики, смила я и после я изплюва — и Улицата отведнъж заблестява с трептящата светлина на растителния свят и морето, в което се оглеждат небесата.“
В думите на Стайнбек се отразява житейската философия на епохата — на границата между двете световни войни, прогонени от Голямата суша, в търсене на искрите човещина, които осветяват душите на литературните му герои. Божествената искра писателят описва и в молитвата за обитателите на „Улица Консервна“:
„Татко наш, ти който си в цялата природа, който си дарил с издръжливост койота, обикновения кафяв плъх, врабчето, къщната муха и молеца, ти сигурно си изпитвал силна и невъобразима любов към негодниците и към черните овци на града, към пройдохите и към Мак и момчетата, към добродетелите и милосърдието, и лентяйството, и насладите. Татко наш, ти който си в природата!…“
В света на хората
Надеждата, че радостта от живота никога няма да изчезне, е онази свързваща нишка в книгите на Стайнбек, с която авторът привързва парчетата на отчаянието, завладяло света на някои от героите му или извличащо ги от блатото на душевната им нищета. Той ги повежда към Обетованата земя, сякаш ни преразказва библейски сюжети за оцеляване и бленувано благоденствие.
Импресионистичните сюжети и всеобхватните литературни достижения на неговите 27 романа са оценени от Кралската шведска академия на науките и през 1962 година Джон Стайнбек получава Нобеловата награда за литература. В своята реч пред Нобеловия комитет писателят описва дълбокото си разбиране за същността на нашата душевност и неоценимата подкрепа на големите писателски умове, които помагат на човечеството да преодолява сковаващия го страх от прогреса.
„Още от древността писателят е натоварен със задачата да разкрие многобройните ни тежки грешки и провали, да извади на светло нашите тъмни и опасни мечти, за да ги надмогнем и живеем по-добре. Писателят трябва да потвърждава и празнува величието на човешкото сърце и дух, които са калени в поражението и са изпълнени със смелост, състрадание и любов. В безкрайната война срещу слабостта и отчаянието това са ярките знамена на надеждата и подражанието.
Настоящият всеобщ страх, описан от великия Уилям Фокнър, е резултат от напредъка на нашето познание и опасно манипулиране на определени факти във физическия ни свят. Човечеството все още не е направило тази цивилизационна стъпка — да достигне до нова фаза в разбирането. Ние узурпирахме много от силите, които някога сме приписвали на Бог. Уплашени и неподготвени, поехме властта над живота си и вървим към унищожението на целия свят – на всички живи същества. Тази голяма опасност е тест за собственото ни съвършенство. След като разполагаме с Божията сила, ние сме отговорни да потърсим в себе си Неговата мъдрост.
Човекът днес представлява най-голямата заплаха, но и единствената ни надежда. И ако перифразирам думите на апостол Йоан Богослов: „И в края бе Словото, и Словото бе Човекът, и Словото са хората.“ Затова част от голямата отговорност на писателя е да се увери, че тази стъпка ще бъде направена.“
Джон Стайнбек никога не губи тази връзка с живота на хората, които описва в своите книги. До сетните си дни той продължава да пътува из страната, заедно със своето куче Чарли. В книгата „Пътуване с Чарли“ той се завръща към „духа на Америка“ и описва страната си такава, каквато я виждат хората от 60-те — променена до неузнаваемост.
„Американските градове днес приличат на язовини — затрупани с мръсотия, оградени от ръждясали, изоставени автомобили, почти задушени от боклуци. Тук новите американци намират своето спасение в претоварения автомобилен трафик, в сивотата на градския смог, докато се давят в киселините на индустрията.“