„Колкото до „издигането в живота“, то имаше смисъл само вътрешно. Да напреднеш навътре в себе си, към красивото и доброто – само това имаше смисъл. Към чистотата изобщо. В морала на духа и бита.“

Пише първия си разказ, докато следва геология. Публикува го в университетския вестник, но редакторите бъркат името му и излиза като Дочо. В продължението в следващия брой пък грешат фамилията и става Цочев. Едва при третата си изява на вестникарските страници фигурира като Дончо Цончев. Роден е на 27 юли 1933 г. в град Левски. Завършва геология в Софийския университет през 1959 г. През годините работи като зидар, геолог в Родопите и Странджа, учител в София, геолог в Министерството на горите, завеждащ редакция в издателство „Народна младеж“, заместник главен редактор на „Профиздат“, завеждащ отдел „Българска литература“ в сп. „Съвременник“, директор на сп. „Лов и риболов“, основател и директор на в. „Наслука“. Публикува в периодичния печат от 1956 г. Автор е на книги с разкази, новели, повести, драми, по-важните от които са: „Мъже без вратовръзки“ (1966), „Роман на колелета“ (1970; 1974), „Червени слонове“ (1970), „Опасни типове“ (1971), „Почти любовна история“ (1972), „Звезден прах“ (1981), романът-трилогия „Жълтата къща“ (1982 – 1986), „Дневникът на един геолог“ (1989), „Циганинът“ (1991), „Ние, децата на голямата лъжа“ (1992), „Ловни разкази“ (2005), „Синорът на живите“ (2005) и др. Последната книга, излязла през 2010 г., носи името „Красивата версия“. Написал е 4 сценария за игрални филми и 5 театрални пиеси.

Дончо Цончев е от онези редки случаи на взаимопроникване на вродени качества и щастливи по резултат обстоятелства, когато силната дарба успява да се развие и дава трайни плодове. Той е органично изграден писател, при който няма нищо привнесено, а всичко извира отвътре. Как само го умее това общуване с хората! Характерно, с естественост на разговора, без миг фалшива интонация. Това умение се дължи на проникновението му, защото има сетива за другия – проумява го на минутата, пускайки го близо до себе си. И точно тук е голямото, истинско значение на Дончо Цончев за културата ни – с неподражаемото си умение да общува, да създава от глината на живите човешки отношения фигури, структури, пространства, населени със смисъл. Той е последният мохикан от една рядка порода хора, каквито вече все по-рядко се раждат.

През 2004 г. е награден с орден „Стара планина“ I степен. Носител е на балканската литературна награда за цялостно творчество „Хемус“ за 2005 г., на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ за 2007 г. През май 2010 г., 2 месеца преди да напусне земните „ловни полета“, получава почетния знак на Министерството на културата „Златен век“, който се присъжда за изключителен принос към българската култура и за развитие на културното сътрудничество.

„Макар и късно, научих се да не упреквам нищо, което съществува реално. Не съм сценарист на Господа. Не съм и режисьор на природата. А със съдбата сме почти в любовни взаимоотношения. Каквото тя е решила, за мен е закон. Понякога ме е целувала.“

За него покойният мъдрец от Калиманица Йордан Радичков казва: „Нямаме в българската проза такъв друг орач като Дончо Цончев. Браздата след него е блестяща и в нея има магия.“

А прочутият австралийски писател от Великобритания Джеймс Олдридж е категоричен: „Всеки съвременен писател би искал да е автор на някои от разказите му.“