Борис Руменов (Борю Зевзека) — благодетел на начумерения български народ

Човек деен — писател, журналист, сценарист, режисьор, драматург и артист, хуморист, декламатор и имитатор, участник в Междусъюзническата, Балканската и Първата световна война, Борис Руменов е част от българската бохема и интелектуален елит от началото на ХХ век. За него журналистът Тодор Кожухаров пише в юбилейния брой на хумористичен вестник, посветен на 35-та годишнина от началото на „благодетелната“ дейност на Зевзека:

„В България има и други духовити труженици на перото, но по-популярен от него няма. Борю е близък до народа, достъпен, интимен, разбираем. Без да се страхувам от баналната фраза смело бих могъл да кажа: народен хуморист. Неговите весели и безобидни хуморески играят като риби във вълните на широките народни маси. Погледнете с каква непринудена и радостна усмивка го посрещат хората на народа. Тук Борю не разиграва ролята на духовен принц от висините на Парнас, който снизходително слиза „между народа“ да го „изучава“ и описва. Зевзека тук се чувства свой човек, весел и жизнерадостен разказвач…“

В кратката си самоиронична автобиография, публикувана в началото на книгата му „Конорто и Мордохай. Весела случка“, Борю Зевзека описва в духа на неподражаемата “Автобиография“ на Бранислав Нушич своята нелека участ на „пророк“:

„Роден съм в село София. Това е станало кръгло преди четиридесет и десет години. Може да има още няколко отгоре, но да не бъдем дребнави. Свърших гимназия благодарение на спасителните тройчици. Записах се студент по филология и литература и насмалко щях да стана даскал по граматика. Попречи една дреболия: забравих да положа изпитите. Положих ги в странство по драматическо изкуство и после станах актьор в Народния театър. Но и този занаят не ми хареса, та го обърнах на хумористика: почнах да редактирам забележителното за времето списание „Барабан“. През войните бях едновременно и биткаджия, и театърджия. Като биткаджия получих две рани, а като театърджия написах „Балканската комедия“ и „Софиянци пред Букурещ“. От петнадесетина години пиша веселите отдели на „Утро“ и „Дневник“, а също – фейлетони и смешки по всички вестници. В „Балканската комедия“ предвещавам светло бъдеще на народа си. Пожелавам му да ме признае за пророк.“

Роденият на 27 декември 1884 година Борис Руменов получава прозвището си „Зевзека“ по време на следването си в Софийския университет от своя професор Иван Шишманов. Зевзека играе комедийни роли в театъра на хърватския град Фиуме (днес Риека), а в последствие и в Народния театър в София. Като актьор се слави с дарбата си на импровизатор, който пародира актуалната българска политическа хроника.

В едно свое пътуване, по време на студентска екскурзия до Атина, Борю Зевзека пътува с Димчо Дебелянов. Тази среща той описва в хумористичния пътепис „Наша милост в Атина“, публикуван на части в няколко броя на „Барабан“ — хумористично илюстровано списание. Това лековато описание в началото на пътуването представя двамата младежи като част от столичната бохема в началото на века:

„В трена сме. Собствено, преди да се качим в трена, трябва да минем през гарата, а известно е, че на гарата има бюфет. Та тук, в бюфета, се случи нещо ин­тересно. Всички маси бяха заети и ний — аз и Димчо — моят занапред добър приятел — отидохме на тезгяха и поръчахме по една малка ча­ша коняк, тъй колкото да се чукнем за добър път. Конякът не ни се хареса, та бюфетчикът ни каза, че имал бутилки коняк с марка: „3 звезди”, който бил превъзходен. Изпихме по чаша. Ока­за се, че трябва да заплатим цялата новоотворена бутилка, което обстоятелство ни принуди да я изпием до дъно. За да не стане зян. След като окончателно се убедихме в превъзходството на коняка, бюфетчикът, силно разчувстван, ни пришепна, че имал още по-превъзходен коняк с 5 звезди. „Ха де, рекохме, да си вземем една бутилка за из път.” За съжаление обаче конякът с 5 звезди се беше свършил. От това несносно и крайно критично положение ни из­бави Димчо, който взе една бутил­ка с 3 и една с 2 звезди. Той отлично разбираше аритметиката (5=3+2)”.

„Тръгването на трена бе съпроводено с адски викове, произходящи от огромните студенчески гърла. Тук за пръв път чух и добре запомних гръцката дума зито, която значела не „жито”, а „ура”, „да живей” и други подобни възклицания. Тази дума игра много важна рол в Атинската екскурзия. Защото само благодарение на нея, която ний майсторски комбинирахме в чисто гръцкото изречение: „Зито и Елас” – „Да живей Гръция”, копнеещите за наука екскурзианти се насладиха до насита от гостолюбието на поласканото гръц­ко патриотично общество.”

Птицевъдът театровед

„Съществена част от семейното щастие на Борис Руменов е свързана със страстта му към птицевъдството. В двора на къщата си семейството отглежда различни пернàти видове от най-разнообразни породи. Тази страст на Зевзека го подтиква да създаде и председателства птицевъдни дружества, да организира изложения и конкурси, да води курсове из страната, да посещава международни изложби и конгреси. Публикува във вестник „Кооперативно птицевъдство“, списание „Доходно птицевъдство“ и в птицевъдни рубрики на други периодични издания. В книгите и брошурите, които той издава, публикувани от Софийското птицевъдно дружество „Птица“, откриваме например „Евтини и хигиенични курници“ от Б. Руменов. Книжката съдържа подробни разяснения и графики как да се използват стари постройки или да се построи нов курник; местоположение; основи; цокъл, стени, размери, варосване, под, покрив, прозорец, врата, вътрешност, платформа, вентилация, гнезда. А книгата „Кои полезни кокошки трябва да отглеждаме“ от Б. Руменов представя шест вида вносни „расови“ кокошки с техните особености и качества, както и със снимки, като основната поука от изданието е, че всичките видове са добри, но ако са гледани добре в добри условия — в противен случай е по-добре да не се отглеждат изобщо“, пише в книгата „Борю Зевзека — Чуйте нещо весело“ доц. д-р Калина Захова от Института за литература при БАН.

На балканската изложба на птици в Белград, като председател на софийското дружество, Борю Зевзека изнася реч, която е отразена от местните ежедневници. Вестник „Време“ пише:

„Взе думата председателят на българските птицевъди, който макар и да знае добре нашия език още от студенчеството си в Белград и Загреб, каза, че ще говори на български, за да се види колко е лесно разбираем за нас този език. Към края на речта си г. Руменов тъкмо говореше за стремежа на птицевъдните организации да се повиши продуктивността на кокошките, една изложена в съседен кафез кокошка снесе и веднага след това почна да кудкудяка. Останалите кокошки я последваха, също и петлите със своето кукуригане.

Ораторът се засмя и, като повиши тона си, извика: „Ето, дами и господа, колко е близък нашият език: не само вий, но и вашите кокошки ме разбраха“. Изложбената зала гръмна от ръкопляскания, а българската група извика три пъти гръмко и отсечено тяхното „Ура“!“

Вестник „Политика“ допълва разказа за знаменателното представяне на българската делегация и на банкета, даден от югославския заместник министър председател и министъра на земеделието г. Сретенович: „…а г. Руменов, български хумористичен писател, на няколко пъти със своите думи предизвика такова разположение у присъстващите, че настана всеобщо прегръщане и побратимяване между птицевъдите на всички страни.“

Често неговият артистичен псевдоним се превръща в извор на самоирония и е в основата на някои кратки разкази, публикувани на страниците на различни издания. Например „Метаморфози на нашето име“ във вестник „Утро“:

„Бяхме начело на една весела театрална група в малък провинциален градец. След като изиграхме репертоара си, бяхме помолени от кмета да дадем едно безплатно представление за бедните жители на града. Съгласихме се веднага (толкоз повече че винцето в града беше и според мнението на самия кмет „крайно одобрително“). Но понеже населението на крайните квартали въобще било слабокултурно и не разбирало много от четене на театрални афиши, кметът реши да изпрати там глашатая, който да обяви представлението: „Пристигнали са от София еди-кои си и т.н.“. Между другото, на глашатая беше втълпено от Общинското управление да вика: „начело с Борю Зевзека“.

След един час това станало в устата на глашатая: „Начало с бира Зевзека“. А следобяд помощник-глашатаят вече се провиквал: „Ете ще има в читалището представление, начало с бира и мезета. Безплатно за бедните“. И вечерта салонът бе препълнен като никога. А публиката на другия ден говореше: Язък, нямаше бира и мезета нито в началото, нито на края. Види се, кметът и артистите ги бяха изплюскали самички.“

Не липсват и критики към управлението на Народния театър, с което докато работи като актьор Борю Зевзека се запознава подробно. В списание „Барабан“ той подробно описва „Новият правилник за Народния театър“:

„Най-после и планината роди. Сиреч Божан Ангелов. Доколкото ми е възможно, ще се постарая да изложа съдържанието и смисъла на някои членове от правилника:
Чл. 433. Целта на Народния театър в София е да култивира драматическото изкуство, като съдейства и за създаването на национална драма. (За тази цел всеки сезон дава по 400 пъти „Под игото“ и един път и половина
„Над безкръстни гробове“).
Чл. 235. За директор на Народния театър се назначава лице с доказано дебелоочие и установен интерес към състоянието на своя пъп.
Чл. 441. За актьор или актриса може да бъде прието само лице, което установи чрез картичка, че се ползва със симпатиите на министъра на народното просвещение.
Забележка. За млади актриси се приемат госпожици със симпатична фигура и доказан талант в телесните си форми.
Чл. 546. За артистичен секретар се назначава лице, което питае голяма любов към командировките.
Чл. 470. С разрешение от министъра на народното просвещение Народният театър може да бъде даван под кирия за симфонически концерти, виенски шантани или преобърнат в модерен яйчарски склад, стига това да удовлетворява разни естетични и икономични нужди.“

Разказът му „Дон Кихот Таласъмски” освен алюзия към класическия образ всъщност поставя въпроса за създаването на българския градски театър: „В България няма случай да се построи нов читалищен салон и при него да не се образува така нареченият „градски театър” с дълготрайност на съществуванието често пъти една година. Причините за заглъхването на тези благородни начинания биват различни. Най-често: или бюджетни, или „неспоразумителни” — така нарича публиката вечните и неминуеми караници между артистите.”

Борю Зевзека става известен не само от страниците на „Барабан”, който през двайсетте години на ХХ век е един от най-четените сатирични седмичници. Редактира и хумористичните подлистници на вестниците „Утро” и „Дневник”, които се наричат „Кукуригу” и „Кудкудяк”. Популярен е и със сборника си „Весели разкази“, и с комедиите си „Жилищна криза“, „Иванко на селска сцена“ и „Балканската комедия“.

В тази комедия Борю Зевзека описва в няколко действия злободневния политически фарс с действащи лица Ганю Балкански, Газда Джуро, Йово Црногорец, Кир Яне, Хасан ага и Домну Мамалигареску. Комедийният кон­фликт противопоставя Бай Ганю на неговите „съюзници-разбойници”, а сюжетът е изпъстрен с остроумни обрати, колкото реални, толкова и родени от авторовото въображение. Патриотизмът тук е водещ: сърбинът и черногорецът изяждат „голям даяк”, а българинът, макар и победен, напуска с достойнство сцената. Искрен смях предизвиква речта на героите, изпъстрена с характерни за народността им „макаронизми”.

„Само Вазовият „Борислав” и Борювата „Балканска комедия” умееха да раздрусат тъй силно и не­принудено душата на българина” — пише журналистът Тодор Кожухаров — О, колко мъчно е да разсмееш нашия затворен и постоянно унил човек от народа.”

През Балканската война Борю Зевзека служи като адютант на командира на 12-а Лозенградска дружина на Македоно-одринското опълчение. Завършва Княжевската школа за запасни подпоручици и през Първата световна война е повишен до чин поручик. Сражава се в Сърбия като офицер в 25-ти Драгомански полк, където получава и три ордена за храброст. По време на войните основава първата българска фронтова трупа — Театъра на барабанистите, в който талантливи млади артисти, певци и литератори създават духовити спектакли за войнишката публика. Полевият театър изнася десетки представления, сред които „Балканската комедия“ и „Софиянци пред Букурещ“. По време на Втората световна война води свое хумористично предаване в Радио София.

„Последните месеци от войната имахме вече и войнишки бани. Най-после всеки можеше и да се измие, и да се освежи, и да се изкъпе. — пише в мемоарната си книга „Един от първа дивизия“ подпоручик Георги Георгиев — Но ако банята действуваше подмладително, частните — ротни и дружинни — представления действуваха не по-малко освежително. Самата новина, че еди-кога си ще има представление, създаваше очаквателно настроение. В тия дни войниците бяха съвсем като децата. Такива представления имахме и в Могила, и в Беранци.

Но никакво представление не би могло да се сравни с бляскавата дивизионна трупа на поручик Борис Руменов, строевия ни другар от дивизията. Дружината ни бе дивизионна поддръжка край самия щаб на дивизията — всички дружини се изреждаха. Заведохме войниците на театро. Ето началника — генерал Христо Недялков, ето и началника на щаба — полковник Стефан Тодоров.

— Здравейте, юнаци!

— Здраве желаем, господин генерал!

Борю, който играеше за 101 път прочутата си оперета… Но ако другарят ни от дивизията бе написал либретото, другарят ни от същата, капелмайсторът капитан Тодор Хаджиев, бе написал музиката. И с общи усилия се създаде знаменитата, славната оперета „Софийци пред Букурещ“. Войниците се изпосъдраха от смях. Тоя смях действуваше затвърдително. Това всички разбраха. И от дивизионна трупата на Борю стана армейска.“

Той играе главна роля в немия филм „Весела България” от 1928 година, заедно с Мими Балканска и съпругата си Цветана Руменова, също актриса в театър „Ренесанс”. Комедията, за сценарист на която също се сочи Борис Руменов, не е съвсем „политически коректна”. Във филма са експонирани злободневни проблеми на българското общество. Например: в един от епизодите министър-председателят (Зевзека) извежда страната от кризата, като създава министерство на „деликатните работи”, министерство „на питиетата” и министерство на „народното благосъстояние”, което дава на всички граждани едногодишен отпуск.

Трагичният край

„Борис Руменов издава петнайсет хумористични книги с раз­кази, фейлетони, анекдоти, малки комедии, в безбройните си изяви в пресата използва близо двайсет псевдонима. Той не пише романи, неговата стихия са кратките форми, вестникарските и устните сценично-площадни жанрове. Майстор е на комичната скечова ситуация, разиграна около някаква наглед дребна битова или обществена случка, около някой махленски скандал, покрай който се завихрят весели недоразумения, свързани с прояви на човешките слабости, страсти, неволи и пр. Героите му се движат в широкообхватен градско-селски декор, но сред представителите им не липсват и „интелектуални” фигури, артисти от провинциални театри, вестникари, учители, но също и военни, стражари, пожарникари, кметове, въобще шарена смес от всички прослойки“, пише за него литературният историк Алберт Бенбасат.

„В нашите среди, на хората на изкуството, той се ползваше с голяма симпатия. Ценни за нас бяха и характерът му, и неговият чист български патриотизъм, и неговото талантливо, остро изобличаващо перо за недъзите на тогавашното господстващо буржоазно управление. Борис Руменов не членуваше в никоя от буржоазните партии и аз съм имал неведнъж случай да го чувам как — особено в годините на бесния и кървав фашизъм — 1942-1944 да се възмущава от полицейщината и жестокостта на управляващите. Толкова по-необясним за нас беше потресният факт за неговата насилствена смърт, макар че мнозина от нас я счетохме като безотговорен акт на лично отмъщение”, спомня си театралният педагог проф. Владимир Трандафилов.

Дъщерята на Борис Руменов, оперната певица Ани Руменова разказва за трагичния край на баща си, който е убит на 10 октомври 1944 година. Пред журналиста от БНР Ивайла Александрова Ани Руменова пресъздава спомените на своята майка – Цветана Руменова, как двама цивилни идват в жилището им на ул. „Добри Войников” № 29 и извеждат съпруга ѝ навън, единият носи автомат — той е поетът Станислав Вихров, когото Цветана Руменова сочи за убиец на мъжа си.

В следващите години Цветана Руменова се опитва да научи истината за смъртта на съпруга си, но единственият документ, който получава, и в който той е реабилитиран като „враг на народа”, е „Свидетелство за съдимост”, издадено на 16 ноември 1967 година, където в графата „осъждан” е записано „НЕ”.