Наричан „най-радикалният творец в музикалната история на Европа“, Арнолд Шьонберг очертава съвършено различен път в композиторското мислене на своето време и създава Втората виенска школа. Неговите теоретични разработки променят изцяло съществуващата традиция на композиторско писмо с новата 12-тонова система — додекафония (основана на идеята за равноправието на 12-те степени на хроматичната гама, произволно подредени без повторение в редица — серия, която става основният материал, от чиито трансфигурации се гради творбата). Композирането на Шьонберг има особена притегателна сила за неговите съвременници в различни сфери на науката и културата. Неговите музикални и етични възгледи за изкуството остават актуални и днес. Шьонберг е наричан „баща на модерната музика“ — буден и безкомпромисен сътворец на своята епоха, той се превръща в една от иконите на ХХ век.
Бащата на модерната музика
Теодор Адорно, във „Философия на новата музика”, разглежда естетиката на Шьонберг като олицетворение на прогреса в музикалния експресионизъм — „Апологетът на истински радикалната музика, който би се позовал на създаденото от школата на Шьонберг, вече отрича онова, което иска да защити. Методът на новата музика поставя въпроса, очакван от много прогресивни хора: неизпълняваните произведения да могат веднъж завинаги да бъдат видени в оперните и концертните музеи… Втората виенска школа единствено отговаря на съвременните обективни възможности на музикалния материал и безкомпромисно се справя с трудностите.“
На пресконференцията през октомври 2017 година, преди да изпълнят Концерта за цигулка на Арнолд Шьонберг пред софийска публика, диригентът на Софийската филхармония Найден Тодоров представя съвременния прочит на концерта от цигуларката Патриция Копачинская, с която изпълняват музика от Втората виенска школа „по начин, който ще бъде разбран от нашите съвременници“:
Едва ли има друг творец, който е възприеман с толкова полярно противоречиви реакции — от апологетика до пълно отрицание. А неговата многообразна творческа активност оставя незаличими следи в различни сфери на съвременната култура: Шьонберг е композиторът, чиито моноопери „Очакване” и „Щастливата ръка”, мелодрами „Лунният Пиеро”, кантата „Свидетелят от Варшава” откриват неподозирани полета на изразност на вокалната рецитация, в която той въвежда „говорното пеене“ (sprechgezang). Откъс от „Лунният Пиеро” за рецитатор и камерен ансамбъл, (опус 21 от 1912 година), дирижиран от Арнолд Шьонберг и изпълнен от Ерика Щидри-Вагнер и квинтет, е съхранен в Архивния фонд на Българското национално радио (БНР). Презаписът е от стара плоча, която е записана преди емигрирането на Шьонберг в Америка.
В същото време картините на Шьонберг намират своето място редом с тези на Василий Кандински и Франц Марк в изложбите на художниците експресионисти от мюнхенската група „Синият конник”. Шьонберг е и музикален философ, който създава за поколенията операта „Мойсей и Арон”, ораторията „Стълбата на Яков”, както и десетки камерни, оркестрови, вокални творби и теоретични трудове.
„Теодор Адорно посочва разликите в подхода към двамата композитори Стравински и Шьонберг — непримиримата позиция на експресионистично настроените „нововиенци“ по отношение на последователния обективизъм на Стравински. — пише музиковедът Киприана Беливанова в предговора към книгата „Философия на новата музика” — Двамата композитори представят полюсите в музиката през първата половина на нашето столетие: при Шьонберг, субективният пламенен експресионист, Адорно разглежда обективните закономерности на музикалния материал, довели до обективния порядък на додекафоничната система, докато за антипсихологичния Стравински е избран не просто пътят на психологическата интерпретация, а, нещо повече — прибягва се до терминологията и проблематиката на психопатологията.“
Себе си Шьонберг често иронизира, като разказва анекдоти, в които той е едновременно страничен наблюдател и основен „обект на интерес“. В една своя реч „Кой съм аз? от ноември 1949 година той се обръща към публиката с думите: „Понякога се чудя кой съм аз? Когато във вестниците бъде написана публикация от името на лекторите в курса по актьорско майсторство, те вероятно няма да знаят кой съм аз. И за да се измъкнат от тази неловка ситуация ще ме представят с думите: „известният теоретик и противоречива музикална фигура, оказал силно влияние върху съвременната музика“. А до сега си мислех, че композирам по различни причини.“
В записа, достъпен на страницата на център „Арнолд Шьонберг“ (Arnold Schönberg Center), композиторът разказва (на английски) и случка с австрийския император Франц Йозеф I по време на прием в Гана. На откриването на индустриална изложба председателят на комисията, която оценява изложените експонати, представя на императора видни индустриалци и художници. След като поредният индустриалец е представен на Негово Величество с думите: „Това е г-н еди-кой си“ императорът казва тихо „Да, знам, надявам се и господинът да знае кой съм аз?“. А Шьонберг допълва за себе си: „Аз мога само да се надявам, че след 50 години също ще знаят кой съм аз.“
Георги Тутев – най-изявеният сред българските авангардни композитори, определя Шьонберг като един от световните музикални теоретици, които са оказали най-голямо влияние върху композираната от него музика:
„Всички тия форми на огледални обръщения, които познавах от класическата полифония, но които вече опознах по един друг начин, тоест преминали през моето запознанство с 12-тоновата техника на Шьонберг. Първата ми партитура с 12-тонова техника е Вариации за оркестър. Първото ѝ изпълнение дирижира Константин Илиев с Варшавската филхармония. Константин стана причина да я нарека Втора симфония.“
На среща с радиоклуба „Приятели на музиката“ композиторът Панчо Владигеров определя Шьонберг като „голям майстор, написал гениални творби.“ Музиковедът Лъчезар Каранлъков цитира проф. Стоян Брашованов за делото на Шьонберг, описано в книгата му „История на музиката“, а композиторът Жул Леви разказва как „главата му била отнесена“ при първата му среща с кантатата „Свидетелят от Варшава”, която слуша в изпълнение на Парижката филхармония:
Еврейският му произход и забраната на на музиката на Шьонберг през 1933 година в Германия, етикирана от Гьобелс като „упадъчна”, го принуждава да емигрира в САЩ, където преподава и продължава да композира до края на живота си. Но творчеството му и концепцията за додекафонната композиция стават световен модел на музикалния авангард след Втората световна война и определят търсенията на поколения творци.
„Формите в изкуството записват историята на човечеството по-правилно, отколкото документите. Няма огрубяване на формата, което да се тълкува като отрицание на грубия живот. Но фактът, че страхът на самотника се превръща в канон на естетическия език на формата, издава нещо от тайната на самотността. „Самотната реч“ говори повече за обществените тенденции, отколкото комуникативната. А как ли всъщност е устроен целият този свят, в който дори въпросите на контрапункта свидетелстват за непримирими конфликти“, обобщава Теодор Адорно.