Светът и човешкият характер притежават собствено движение и развитие. Те са взаимозависими, но и противоположни в своята необозримост, с която изпълват жизнената сфера. Драматургическият живот пренася на сцената тези сложни взаимоотношения на „същността“ и „ядрото“ на диалектиката, които обосновават закона за единството и борбата на противоположностите. Тази борба на взаимноизключващите се противоположности описва абсолютно точно актьора и човека Апостол Карамитев, тъй както абсолютни остават и развитието, и движението.
„Стройна, хармонично сложена осанка, пластично, гъвкаво тяло, красива, изразителна и одухотворена глава, вродена грациозност. Може би само гласът на актьора, с неговия особен тембър и малко режещи интонации подсказваше, че той щеше да осъществи своите най-значителни постижения в друг репертоар. Ако към всичко това, така щедро получено от природата, прибавим и интелигентността на актьора, съчетана с упоритата му воля и неизчерпаемата му любознателност, ако вземем предвид неговия жив, лесно възбудим темперамент, ще ни стане ясно защо режисурата на нашия пръв театър го виждаше в ролите на Ромео, маркиз Поза, Гвидо Ферантини и други героично-любовни партии.“ Този образ рисува Лада Панева в книгата-портрет „В диалог със съвремието — Апостол Карамитев“.
Скътаното щастие
„Аз все си мисля, че във всеки човек е скътано човешко щастие. Това щастие е дадено на човеку, от родители, от приятели, от учители, от любима, от деца, от народ. Дадено му е от хора, от човеци, и е предназначено за хора, предназначено е за човеци. Някога, преди много години, в моите бурни младини, аз имах чувството, че светът е създаден за мен, че светът се върти около мен и че светът съществува чрез мен. Петдесетте години, които изживях, многото погребения, на които присъствах, ме накараха да се убедя, че светът не съществува за мене, че аз не съм пъпът на Вселената и че светът не се върти около мене. Но това ме научи и на едно друго нещо: че това просто, вълшебно нещо, което е животът, човек трябва колкото може по-честно, по-умно, по-запълнено да изживее“, казва Апостол Карамитев в последното си интервю за Българското национално радио (БНР), записано от Марина Карамихалева през октомври 1973 година.
Синът на каруцаря Мильо Карамитев се учи в Италианския лицей в Бургас и след като завършва, по заръка на баща си, записва право в София. Неговата съдба обаче е предопределена от собствената му необходимост за художествено обяснение и осмисляне на света, в неговата конфликтност, творческо начало и мащабна съвременност. Този младежки порив е подкрепен от по-големия му брат Асен, който поема издръжката му след смъртта на баща им.
В интервю за списание „Наша родина“ Апостол Карамитев отбелязва трудностите, с които се сблъсква, съвсем в началото на славния си театрален живот: „Когато постъпих в театъра през 1947 година, мнозина вече от младите бяха избрали своите „театрални образци“ и ги следваха упорито, а аз трябваше да вляза в театъра със собственото си незначително име. Разбира се, мъчно беше да ми се поверят роли — та аз нямах още артистична физиономия. Тогава приятели ми пошушнаха: „Избери си за образец някой от по-старите артисти…“ Не го направих, не зная защо, не, разбира се, от самочувствие. Може би режисьорът Боян Дановски, когото ценя като най-добър учител, ме е научил на това — да търся мястото си. По негово настояване постановчикът на „Разузнаване“ Сърчаджиев ми даде наистина трудна роля. Едва на един месец артист, трябваше да играя петдесетгодишния полицай Могилански. Но случи се така, че за тази роля получих първата си Димитровска награда.“
След срещата си със Стефан Сърчаджиев, при когото Апостол Карамитев започва да се обучава в Театралната школа към ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“), той продължава да учи актьорско майсторство при проф. Боян Дановски. Завършва двегодишната театрална школа и е назначен за редовен артист в Народния театър.
И ето, случва се тъй, че в началото на своето развитие Апостол Карамитев среща бай Петко Атанасов — прочутия театрален и киноартист, от когото получава най-важния сценичен урок по трудолюбие и отдаденост на изкуството и публиката. До края на живота му думите на бай Петко звучат в почти всяко негово интервю, в което Апостол Карамитев разкрива „ролята на труда в художественото творчество“. В отговор на този въпрос, в интервю за БНР през 1963 година, той отново с уважение се връща към онази първа премиерна вечер в театралната гримьорна.
Целият свят е сцена
Световната сцена остава извън достиженията на актьорското майсторство на Апостол Карамитев, но неговите Шекспирови герои се помнят и до днес. Още в първите години на своето развитие той получава ролята на Жак (един от двамата благородници, които придружават княза изгнаник) в Шекспировата комедия „Както ви харесва“. В звуковия архив на БНР е съхранен документален запис на монолога на Жак, от 1949 година.
Князът изгнаник
Ти виждаш, драги Жак, че на света
не сме нещастни само ние тук —
около нас театърът безкраен
играел много по-печални драми
от нашата!
Тази запомняща се роля е описана от театроведа проф. Любомир Тенев в книгата „Срещи във вечерни часове“: „Ние още помним неговия Жак от „Както ви харесва“, монолога за „седемте възрасти“, включен във веригата на дните на всички нас, „актьорите“ от голямата сцена на живота, и на неговия собствен живот. Но помним и неговия Орландо от същата пиеса (той играеше двете роли). Тази първа постановка още в Школата при Народния театър на класа на Боян Дановски „разсече“ на „две половини“ неговата единна актьорска природа и набеляза големия диапазон на неговите роли. От действеното жизнелюбие на Орландо до меланхоличния и скептичен размисъл на Жак, роден от горчивините на живота.“
„Апостол Карамитев има разностранни прояви като актьор в театъра, киното, телевизията, радиото, дублажа, художественото слово, вариетето, като режисьор и педагог“, завършва портрета на артиста театралният критик проф. Йоана Спасова-Дикова. „Той участва в първото цирково вариете у нас, изявява се като рецитатор на народни песни и приказки от Каралийчев, режисира „Машиннописци”, „Аз, баба, Илико и Иларион”, прави записи в радиото на постановки като „Майка на своите деца”, „Майстори”, „Женитба”, „Обикновено чудо”, чете приказки за деца в рубриката „Весел ранобудник”. Той е един от първите златни гласове на българския дублаж в различни роли във сериала „Форсайтови” от 1971 година на Доналд Уилсън.“
„На сцената всеки има своя четвърт час слава. Лесно е да се издигнеш — трудното е да се задържиш. Въпросът е как да задържиш тези петнайсет минути? — да ги направиш един час, да ги направиш месеци, да ги направиш години.“ С тези думи Апостол Карамитев често се обръща към своите студенти. Припомня си ги отново, когато го интервюират през 1973 година за 25-та годишнина на ВИТИЗ.
Дълги години и в множество сценични превъплъщения Апостол Карамитев си партнира с популярната актриса „от старата школа“ Ирина Тасева. Забележителни са техните изпълнения в „И най-мъдрият си е малко прост“ на Александър Островски под режисурата на Филип Филипов; в „Скандал в Брикмил“ на Джон Пристли с режисьор Моис Бениеш; в „Егор Буличов и другите“ от Максим Горки – постановката на Боян Дановски; в „Ромео и Жулиета“ от Уилям Шекспир — постановка на Стефан Сърчаджиев; в Шекспировата комедия „Веселите уиндзорки“ и в много други. За своята лъчезарна партньорка с „вродено душевно благородство“ Апостол Карамитев говори с преклонение към таланта и възхищение към духа ѝ.
„Във всяко от превъплъщенията на Апостол Карамитев се усеща философско и интелектуално напрежение. Играта му е лишена от недомлъвки и двусмисленост. В подчертаното действено и волево начало се разкрива една откровеност, която увлича, и една искреност, неспокойна и жестока сред строгата графичност на всеки образ. Неговият темперамент заразява с напрежение и нерв. Сякаш всичко, което върши на сцената, се ражда и става в момента. И най-малката сценическа перипетия придобива значението на събитийност“, обобщава зрялостта на артиста проф. Любомир Тенев.
И сякаш изрича не към публиката в театралната зала, а към себе си и тленното си тяло, думите в монолога на шекспировия Хамлет: „О, ето край желан… Умри, заспи…“
„Аз станах на 50 години. Какво е минало – не знам. Важни ми са следващите 10 години. Следващата десета роля, следващата десета постановка, следващия десети випуск, който трябва да пусна във ВИТИЗ. Па тогава, един ден… може би… кой знае.“