С името му се свързват театрите в Плевен, Русе, Бургас. Директор е на Държавния сатиричен театър, главен режисьор на Софийската опера и Народния театър.
Боян Дановски (19 август 1899 – 9 март 1976 ) се ражда в Русе в семейството на еврейски дърводелец, но живее в София. Следва инженерство и музика в Милано, но инцидентно се явява на един театрален конкурс, на който го късат, защото решават по произношението, че е немец. В България продължава с трескава литературна дейност в списанията „Хиперион“ и „Везни“ в близост до Гео Милев, Николай Хрелков, Людмил Стоянов, Христо Ясенов, Теодор Траянов. А в театралната студия на Исак Даниел, създадена от будни и талантливи младежи, той свири на цигулка в часовете по пластика. Получава професионална режисьорска подготовка в Германия като асистент режисьор в театъра в Дармщат. През 1932 г. Дановски се завръща в България и заедно с Борис Михайлов основава и ръководи самодейните работнически театри „Трибуна“ и „Народна сцена“ в София (1932 – 1933).

Специализира режисура в СССР (днес Русия). От 1951 г. е професор по актьорско майсторство и режисура във Висшето театрално училище (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) и негов ректор (1953 – 1954). Режисьор е в Българска кинематография.
Философски осмисленото му и образно изкуство оставя образци като: „Както ви харесва“ от Уилям Шекспир, „Кредитори“ от Оноре дьо Балзак, „Егор Буличов и другите“ от Максим Горки, „Дървеница“ от Владимир Маяковски, „Млада гвардия“ от Александър Фадеев, „Брониран влак“ от Всеволод Иванов, „Майка“ от Бертолт Брехт по Максим Горки, „Удържимият възход на Артуро Хи“ от Бертолт Брехт, „На лъжата краката са дълги“ от Едуардо де Филипо, „Тревога“ от Орлин Василев. Негово дело е и постановката на първия български цветен филм „Точка първа“ (1956) по сценарий на Валери Петров.
В историята на българското театрално изкуство Боян Дановски е наречен „явление“, в някои отношения неочаквано, като че ли извън националните театрални традиции. На българска сцена, където тогава господства психологическият реализъм на дореволюционния Московски художествен театър, пренесен на българска почва от Николай Масалитинов, този неспокоен режисьор донася опита на немския експресионизъм чрез Брехт, Пискатор, Райнхард. Дановски внася в българския театър т.нар. „Голяма театрална реформа“ на XX век. Още с първите си постановки обявява война не само срещу рутината и шаблона, но и срещу битовизма, срещу умилителната чувствителност и напевния говор, но и срещу липсата понякога на точна социална характеристика на сценичните герои.

Дановски е знаменит учител на театрали, който освен че говори седем езика, притежава безценното качество за режисьора – аналитичност. Негови ученици са много от българските режисьори. Характерни със своята неповторима индивидуалност са Вили Цанков, Леон Даниел, Гриша Островски, Рангел Вълчанов.
В центъра на всяка негова постановка са актьорите. Режисьорската фантазия минава през тях. Затова работата му е плодотворна както с корифеите на Народния театър, така и с неговите възпитаници, като любимия му ученик Апостол Карамитев или открития от него Георги Калоянчев и останалите талантливи комедианти от първото поколение на Сатиричния театър.
„В работата си с актьорите беше безкомпромисен, понякога дори жесток. Целта му беше да ги доведе до максимален резултат, да ги накара да надминат себе си. Не приемаше хора, които се задоволяваха с първия резултат, с най-лесното, които разчитаха само на данните си. Не можеше да се примири с това, че българските актьори, по-талантливи от много други, често играят под възможностите си и спират рано в развитието си. Както въобще се бореше неуморно с нехайството във всяка област на театъра“, казва за баща си режисьорът Владимир Дановски.
Ученикът, колегата и приятелят Гриша Островски говори с пиетет и респект за своя учител, когото нарича „Вергилий на българската режисура“:

Дановски е автор на няколко книги по режисура, театрознание и драматургия. През 1929 г .излиза книгата му „Драматически видения“, като по едно от тези видения – „Косара“ маестро Атанасов създава едноименна опера. По същото време излизат и неговите „Писма от Албания“, които остават едно от най-ярките пътеписни произведения в българската литература.
Дановски пише и стихосбирката „Гусларски песни“. Всички стихотворения от нея са в тон с красотата на народната поезия, с нейната образност и мелодиката на стиха ѝ. Писателят Петър Славински смята, че „театърът е спечелил много и много, а литературата е загубила в същата мярка от това, че този надарен с огромно въображение човек вложи творчеството си в театъра, а не в литературата“.

И ако Достоевски е казал някога за себе си и за руските писатели реалисти: „Всички ние сме излезли изпод Шинел на Гогол“, режисьорката Ребека Арсениева, възпитаничка на школата на Дановски, обобщава: „Съзнавахме, че толкова много български театрали сме се подали изпод кадифеното сетре на Боян Дановски и че то ще ни топли и закриля още дълго, дълго време“.