„Страхувам се да говоря, страхувам се, че това, което изрека няма да бъде по неговия ръст“, казваше Христо Фотев за поета. Днес аз не се страхувам да пиша за него, защото Андрей Германов не заслужава забвение, а възкресение.
Стихотворението „Годините не ми отнеха…“ чете авторът, запис от Златния фонд на БНР:
„Всички стихове, които съм написал, са израсли на една и съща, така да се каже, лирична територия, тъй като всички те са автобиографични. Тяхната територия – това са моите лични преживявания. А ако някой вижда в тях противоречивост, то това ще бъде напълно оправдано, защото противоречив е самият ми живот“, казва в интервю поетът.
Андрей Германов е роден в село Яворово, община Дългопол, Варненско на 17 юни 1932 година. Селското момче идва да учи в София на 17 години. През 1955-а Андрей завършва руска филология в Софийския държавен университет (дн. СУ „Св. Климент Охридски“), след което учителства в Дългопол. По-късно е редактор във вестник „Народна младеж“, в издателство „Народна младеж“ (1964-1966, 1970-1973) и в отдел „Поезия“ на издателство „Български писател“ (1967-1970). Заместник-главен редактор е на списание „Съвременник“ и от 1974 година главен редактор на списание „Пламък“. Първите творби на Андрей Германов са публикувани през 1951 година.
Проф. Георги Германов разказва някои биографични подробности за брат си, за характера и талантите му, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:
През 1959 година излиза първата авторска стихосбирка „Кълнове“, която слага началото на плодотворна поетическа биография. Започнал със стихове за земята, за селското детство, за природата и любовта, Андрей Германов разширява и обогатява територията на своите творчески търсения, за да достигне в зрелите си творби до мащабни откровения за човека и света. Човекът и проникновението към необятните му душевни пространства става център на поезията му. Когато в стиховете прозвучават трагични нотки, те идват от авторовото убеждение, че истинската хармония на човешката душа е изстраданата, преминала през вътрешната борба и раздвоение, в неспирни колебания и съмнение.
Младият Германов е прекалено сериозен за годините си, бавен в реакциите си. Затова неговите думи са някак тежки и твърде оскъдни. „Андрей умееше да мълчи и често изпитвах чувството, че мълчанието му говори повече от всякакви думи. Неговото „да“ или „не“ имаха конкретен смисъл и значеха тъкмо „да“ или „не“. Дори в компания сядаше накрая, на никого не искаше да пречи с нищо или да го изпревари с действията си, да налага своята воля, да диктува някакви условия, да се опитва да ръководи положението. Внимателно изслушваше останалите, рядко се намесваше в разговорите, отнемай-къде само от време на време казваше по някоя и друга дума“, отбелязва литературоведът Стоян Илиев.
Андрей Германов не обича да излиза на литературни четения или други публични изяви. Отказва да се появява пред по-широка аудитория със срамежливото чувство на неувереност. На това „шаячно момче“ му е неудобно да се кичи с такива думи като „поет“, „литератор“. Но 60-те години го утвърждават именно като лиричен поет. Сред по-известните му стихосбирки са: „Работнически влак“ (1962), „Равноденствие“ (1965), „Късче мрамор от Акропола“ – пътепис в стихове в съавторство със Слав Хр. Караславов и Марко Недялков (1966), „Да ме запомниш“ (1967), „Преображения“ (1968), „Яростно слънце“ (1969), „Мост“ (1970), „Острови“ (1972), „Взривна зона“ (1977), „Душа незащитена“ (1981) и други.
С годините творецът се превръща в един от най-активните и талантливи преводачи на руската и съветска поезия. Близо петдесет хиляди стиха е превело майсторското му перо. А от дарбата му на художник се ражда книгата с шаржове „Парнас около нас“, придружени от остроумните текстове на неговия приятел поета Иван Николов. Андрей Германов издава и няколко книги за деца, които са сред най-хубавото в тази област на поезията. Автор е на документална проза, на пътеписи, на портретни очерци и на темпераментна публицистика. През 1981 година излизат и спомените му „Шаячни момчета“. Творения побрали вълнения, тревоги, мъдрост и прекрасно майсторско изпълнение.
Да стана още в ранен час, по хлад,
за да усетя как земята диша,
да взема в шепи някой късен цвят,
без да го късам, да го помириша.
И удивен, във капките роса
да видя облаците и небето –
ония вечни земни чудеса
с дъха и радостта на битието.
„Сякаш българската лирика като грижовна майка бе избрала чистото и вярно сърце на Андрей и му бе поверила да съхранява родословните свидетелства и реликви, тайния език на птиците и нелегалните имена на цветята и тревите, за да не бъдат погубени от глупост или злина“, пише Любомир Левчев.
Андрей Германов има изключително наранима душа. Същата безпределна доброта към другите, същата любвеобилност и горда простота отскачат и се обръщат като остриета срещу собствената му същност всеки път, когато се сблъска с низостта, с високомерната измама, с ехидната интрига и особено с измяната.
„Болеше го всяка несправедливост и болката го унижаваше. Приличаше на пчела, обърнала жилото към себе си. Той оставаше верен на изостреното до болезненост чувство за човешко достойнство и затова живееше прекрасно и самоубийствено“, заключва Левчев.
Омръзна ми от полуистини.
Неудържимо ми тежи
от страници полуразлистени,
от розови полулъжи.
Полулюбов и полукриене,
полулежане, полупот
полукултура, полупиене
и въобще – полуживот!
Той е смазан от фалша на живота, от играта без правила. Твърди че живее „полуживот“ и с годините това чувство става все по-интензивно и продължително, все повече и повече го затваря в себе си. И в това се състои драмата на Андрей Германов. Той израства идейно убеден човек и иска да се реализира като гражданин и поет. Няма никакви намерения да преобразява системата, а иска само да получи възможност да живее и да работи, както той желае. Но именно това се оказва най-трудно изпълнимо.
Андрей Германов, с изопнатите си сетива, все по-остро усеща усъвършенстването на лъжата, изключването на индивидуалната позиция, липсата на информация. Потискайки независимостта на своето мислене, той постепенно губи вяра в истината. Неговият духовен живот се оказва напълно парализиран и дезорганизиран. Творецът много осезателно чувства, че свръх организацията на обществения живот се трансформира в организация на „полуживота“. И ако той се примирява с „полуистините“, ще трябва да се откаже от нравствените си принципи. Вътрешните му колебания и съпротива се засилват с годините и идва времето, когато му става все по-трудно да не се „прекърши“ и изводът – „самоубийствено живеене е животът“.
Безброй въпроси. И подире – нищо.
Родината. Животът. Любовта.
И аз, самотно мислещо огнище
в космическата мъртва пустота.
„Има неща, които едно сърце не може да понесе“, Германов в спомените на Христо Фотев, запис 1994 година, Златен фонд на БНР:
Римма Германова, неговата съпруга, споделя, че не пише леко. Много от идеите му идват насън. Той става, за да ги запише и след това ги развива в стихотворения. „Сънувани“ идеи раждат четиристишията му. Андрей Германов преживява тежко много идеологически решения и културни проблеми, които Римма не коментира, но първият инсулт идва след конфликт с публикация за Стефан Богориди.
„След инсулта се чувстваше като звяр в клетка – опасяваше се, че може да остане парализиран. Терзаеше се около нещата със Солженицин. Казваше: „председателят говори нещо, но откъде да знам ,че е така.“ Римма намеква за събитието през 1974 година, когато Съюзът на българските писатели, поставяйки се в услуга на властта, излиза с декларация заклеймяваща Александър Солженицин като „злостен клеветник на народа и родината си“ заради „Архипелаг Гулаг“.
В поезията на Андрей Германов остава да свети една голяма, древна и нова, вечна и неповторима човешка доброта. Той си отива бавно и жестоко.
„Светът не се замъгляваше, а се избистряше в неговото съзнание и в неговото творчество. Така той постепенно с някаква страшна тържественост се завръщаше към всичко, от което беше възникнал. Към земята. Към вечната трева. Към шумоленето на листата. Към птичето пение и въздишката, отлитаща в бездънното небе, където звездите се явяват на вечерна проверка за Андрей Германов“ – Любомир Левчев.
Аз ще погаля всичко с доброта,
преди във тъмното да си отида.
Датата е 14 май 1981 година, когато ръката отказва да го слуша, но съзнанието му диктува на съпругата последното четиристишие:
Страшно е във този произволен
свят, запратен нейде из ефира.
Всеки сам за себе си е болен.
Всеки сам за себе си умира.
На 15 май Андрей Германов се освобождава от „самоубийствения живот“, за да се завърне в стиховете си „такъв, какъвто е роден“.
„Посвещение“, изпълнява авторът, запис 1975 година, Златен фонд на БНР: