„Гара Драгоман бе покрита от народ и ученици с цветя. — пише Димо Казасов в книгата си „Срещи, случки размисъл“ — Когато писателят Рабиндранат Тагор се появи на прозореца и се обърна към тълпата, шумът замря и се възцари всеобщо благоговейно мълчание: „Дойдох в Европа, чувствайки своя дълг да кажа на хората, че без приятелство и разбирателство между народите съвременната цивилизация е осъдена на смърт. Ако между държавите не настъпят по-добри отношения, войната заплашва целия свят. Атмосферата в Европа е задушлива. Опасявам се, че един нов конфликт би разрушил цялата земя. Една нова война ще ангажира сега не само Европа, но и целия свят. Необходимо е да се премахне егоизмът и вътрешната завист.“
Тези изречени през 1926 година думи са все така актуални и днес, когато близо 80 години след края на Втората световна на границата на Европейския съюз отново се води война. Точно толкова години са изминали и от радиобеседата „Една от Вашите големи тревоги“ на министъра на пропагандата Димо Казасов, в която той с патос и умела словесна еквилибристика представя на слушателите на радио София в началото на октомври 1944 година „тоя скромен, потънал в славянска скромност войник…“ И пламенно оправдава червеноармейските безчинства — „…тук-таме някоя кокошка е пострадала, тук-таме някой кон е впрегнат в една летяща към бойното поле кола… и нека никога не забравяме с каква самодоволна усмивка се посрещаше всичко това (бел.ред. говори за моралния упадък на немската армия) от властници като Богдан Филов — министър на просветата…“.
Улици, хора, събития
„За пръв път стъпих в София през 1905 година — пише Димо Казасов в книгата си „Улици, хора, събития“ — Идвайки от Русе, аз очаквах да видя три пъти по-голяма столица, внушителна, спретната, гиздава и чиста. В сравнение с богатия тогава спретнат и чист пристанищен град Русе столицата ми се видя едно голямо, тъжно и неугледно градище… Има хора, и те не са малко, които не се интересуват и вълнуват от онова, което лежи извън пътя, който води от тяхното жилище до работното им място или до посещаваното от тях заведение. За съжаление аз не принадлежах към тия спокойни натури, които имаха щастието да виждат света, заключен в кръга на своя поглед и на своя мироглед. За мен думата „столичанин“ будеше представа за една специална категория хора, чиито обноски, възпитание и култура се коренно различават от тия на провинциалистите и носят обаянието на някакъв своеобразен аристократизъм.“
Идилично и сантиментално, така звучат спомените на Димо Казасов от дистанцията на времето — все така пропагандно, но и някак оправдателно: „…цялата книга е резултат не от писани, а от запомнени спомени, някои от които могат да не отразяват съвсем точно някогашната действителност…“, пише той в предговора към книгата. В тази мемоарно-краеведска книга той описва бита, облеклото, нравите, културните институти и клубове на столицата, заедно с нейните сноби и парвенюта, както и софийския хайлайф, и партийния живот.
„Застанете днес на която и да било улица и се вгледайте в облеклото и обувките на проходящите. Много рядко ще видите човек с кърпени дрехи и обуща. А през годините, на които са посветени нашите страници, кръпките бяха най-естествените апликации както на мъжкия, така и на женския тоалет. Народът смекчаваше болката от немилостиво зиналите по облеклото му рани с балсама на собствените си мъдрословия: „Кърпеж къща крепи“, „Добрият кон и под съдран чул се познава“. Костюмите с кръпки ту на коленетеу, ту на лактите се носеха без никакво стеснение. Тяхното състояние определяше степента на столичното благосъстояние.“
Във втората част „Хора“ Казасов описва различните етнически и религиозни групи, които изграждат столичното гражданство. За циганското малцинство той пише:
„Според преброяването от 1905 година циганите в България са били 99 хиляди души и след турците са второто по численост малцинство в страната. С избирателния закон от 1901 година на циганите бяха отнети избирателните права въпреки чл. 86 от Търновската конституция, който гласи: „Избиратели са всички български граждани, които имат възраст по-горе от 21 година и се ползуват с граждански и политически права.“ За претекст на това посегателство послужи с нищо немотивираното твърдение, че циганските гласове били евтино купувани от заможни кандидати и влияели върху правилния изборен резултат.“
Когато започва обсъждането на Закона за защита на нацията (създаден по подобие на Нюрнбергските антиеврейски закони), Димо Казасов пише писмо до министър-председателя Богдан Филов с копия до цар Борис III и Народното събрание. В него той остро осъжда предложените текстове:
„Ти си паднал ниско! В миналото си се застъпвал на международни конференции за правата на българските малцинства, за да живеят в мир в страните на пребиваване. А сега атакувате еврейското малцинство в собствената си страна. По този начин Вие позорите целия български народ. ЗЗН е позор! Вие атакувате едно малцинство, което живее сред нас и се е жертвало за тази страна. Как смеете да ги поставяте извън закона?“
За своите думи Димо Казасов е арестуван от политическата полиция и хвърлен в затвора, където остава в продължение на няколко дни. Неговата репутация и популярност принуждават властите да го освободят. Към края на 1943 година той се присъединява към българската съпротива и продължава да пише памфлети срещу преследването на евреите. На 31 май 1966 година Световният мемориален център на Холокоста в Йерусалим „Яд Вашем“ му присъжда титлата „Праведник на света”.
Летописът на нашите заблуждения
„Една цивилизация, буржоазната — пише Казасов в конфискуваната си книга „Бурни години 1918-1944“ — залязваше. Една нова стъпваше бодро, озарена от цъфналите блянове на изстрадалото човечество. И сред това голямо и може би неповторимо по своето величие време, да мислим за нашите малки, бързопреходни и дребни като прашинки съществувания — то е неизмерима тъпота и неокачествим егоизъм. И колкото повече го гледам, толкова повече го виждам. И колкото повече го виждам, толкова повече го ненавиждам.“
За своя живот, описан в мемоарните му книги, той обощава: „Ако днес някой чародеец би ми предложил да мина през същите пътища на моя изминал живот, бих му отвърнал: „За нищо на света не бих се съгласил да мина повторно през пътищата на своите грешки, увлечения и заблуждения, но с едно изключение: бих желал още един път да преживея десетилетието, което прекарах сред народното учителство в началото на настоящия век.“ И допълва тези свои спомени в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1976 година:
„Политиката е изкуство, което използува силите на народа, за да ги впрегне в градежа на неговото собствено благополучие и щастие. Което става без народа или против него, не е политика, а престъпление. Политикът е рожба на дългогодишно труженичество, на широк опит, на общо признание и, преди всичко, на народното доверие и на разбиране на народните интереси. Ние, хората на 9 юни (Деветоюнският преврат от 1923 година), се бяхме самоизбрали, самоназначили и самовъздигнали. Ние нямахме качествата на подготвени, призвани и признати политици.“
След преврата Казасов е назначен за министър на железниците, пощите и телеграфите в правителството на Александър Цанков от квотата на БРСДП (широки социалисти). „Не моите речи успокоиха и укротиха будните и бурни железничари и телеграфопощенци — заявява той — а придобивките (плащане на извънредния и нощен труд, създаване на фонд за постройка на жилища, безплатно пътуване на железничарите и семействата им и др.), които успях да им осигуря не чрез закон, а чрез министерски постановления.“ Този свой принос, за неуспеха на Деветосептемврийското въстание от 1923 година, изтъква Димо Казасов и добавя: „През цялото време на въстанието аз, стоящ денонощно в апаратната зала, бях почти пълен господар на съобщенията.“
В последвалите избори през ноември в Народното събрание е внесен и гласуван Закона за защита на държавата, който „е насочен изключително срещу комунистите.“ Тоя закон — според Димо Казасов — написа най-черните страници на българската политическа история и обви в траур хиляди народни домове.“
Следват неуспешният атентат, при Арабаконак, срещу цар Борис III и убийството на генерал Коста Георгиев, депутат от Демократическия сговор. На 16 април, определен за погребението на генерала, в църквата „Света Неделя“ на опелото му се събира целият политически и военен елит на България.
„Бях пред Народното събрание, когато градът се разтърси от невероятно силен гръм, идещ от запад. От канцеларии и жилища всички излязоха и запълниха улиците. Всеки тичаше и и всеки питаше, какво се е случило. Щом стигнах до Военния клуб, в множеството вече се носеше: „Атентат в „Св. Неделя“. Което настъпи след атентата, не подлежи на никакво описание. В тия свирепи, потънали в безнадеждие и ужас дни загина многобройна и ценна комунистическа интелигенция. Но в тия кошмарни априлски дни бяха загинали и човешката съвест, и обществената чувствителност. Камъни стояха на мястото на човешките сърца. Странно и бездушно бе мълчанието на политическите щабове. Някаква парализираща сила бе заключила сърцата, притиснала душите, сковала езиците, затворила ушите на всички, които имаха дълга да виждат произлизащото, да чувстват последствията му и да бранят свободите на гражданина, неприкосновеността на жилището му, силата на закона.“
20 години по-късно Димо Казасов отново участва в безкръвния държавен преврат на 9 септември 1944 година. Тогава той е назначен за министър на пропагандата и започва да чете своите „публицистични“ статии, всеки четвъртък, в предаванията на Радио София:
„Трябваше всичко това сами да видите, сами да почувствате, за да разберете, че в нашата благодатна и слънчева земя започва един нов, отдавна мечтан от народа живот и че един млад, здрав и силен свят стъпва върху сцената на тоя живот — свят, който вижда величието на това, което произлиза, и който съзнава тежестта на задачите за бъдещето.“