„На 8 март 1943 година Лиляна Паница, частна секретарка на комисаря по еврейските въпроси Александър Белев, узнава от секретните документи, до които има достъп, че се готви депортация на българските евреи и техните братя от Македония и Беломорието.“
Нейния акт на алтруизъм и изключителен кураж описва Самуел Ардити, общественик и изследовател на съдбата на евреите през Втората световна война. Той е роден в България, но след предотвратяването на депортацията семейството му заминава за Израел. В интервюто на Петър Волгин за Българското национално радио (БНР) през 2013 година Ардити описва ключовата роля на Лиляна Паница, която потвърждава слуховете за подготвяната депортация. Тя предава секретната информация на д-р Нисим Буко Леви — водач на еврейската общност в столицата.
В същото време делегация от видни обществени личности от Кюстендил: търговецът Асен Суичмезов, учителят и деец на ВМРО Владимир Куртев и адвокатите Иван Момчилов и Петър Михалев се срещат на 9 март с подпредседателя на ХХV Народно събрание Димитър Пешев. Те го запознават с подготвяните от изпълнителната власт действия за депортация на евреите от Кюстендилския край.
Решаването на „еврейския въпрос“ в България обаче започва няколко години преди описаните събития — в края на 1940 година, когато Народното събрание приема Закона за защита на нацията.
Човекът, който спря Хитлер
За събитията, развили се в периода до началото на пролетта на 1943 година, и делото на Димитър Пешев, за БНР пред Валентин Дишев през 2022 година разказва доц. Ангел Джонев от Регионалния исторически музей в Кюстендил.
На 17 март 1943 година, Димитър Пешев, заедно с общественици и депутати от ХХV Народно събрание внасят в Парламента протестно писмо, с искане за спирането на депортацията, подписано от 43 народни представители. В него се изразява уверението, че бъдещето на България и съдбата на монархията ще зависят от поведението към еврейската общност:
„Тези мерки са недопустими, защото биха имали тежки последици за страната. Те биха лепнали на челото на България едно незаслужено петно, което ще й тежи не само морално, но и политически ще обезсилва всички нейни аргументи от такъв характер, към които тя сигурно ще има нужда да прибягва в бъдещите свои международни отношения.“
Последвалата бурна дискусията в Парламента допринася за отлагането на депортацията на българските евреи в пределите на Царство България.
„Историята на Димитър Пешев не може да се сравнява с тази на хора като Оскар Шиндлер или с тази на много праведници в цяла Европа, които се ангажират със своя алтруизъм да спасят стотици евреи, обречени на смърт. Историята на Пешев има друго измерение. Тя е по-голяма. Историята на Пешев е по дълбока. Пешев не е бил просто добър човек, който е действал вътре в обществото, опитвайки се да се противопостави на злото. Той е човек от висшите етажи на държавата, който използват докрай цялата своя власт, за да направи онова, което никой друг политик от Оста не е пожелавал да направи. Пешев е действал отвътре в машината на масовото унищожение. Той е работил в стаята с копчетата, където изборът на един политик е могъл да реши живота или смъртта на хиляди хора.“ Думите са на италианския историк и журналист Габриеле Нисим, произнесени на 6 ноември 1998 година пред българския парламент по време на тържествено честване на делото на Димитър Пешев.
„Аз се чувствам от едно нещастно поколение, преживяло редица превратности и свършило с краха на най-съкровените си идеали“, пише Димитър Пешев в спомените си.
Пред немските власти българското правителство обръща внимание на факта, че евреите били необходими за строежа на пътища и железопътни линии в страната. В окупираните територии обаче депортацията продължава. Там около 11 500 души са събрани насилствено в нощни акции, след което са изпратени във влакове към концлагера на смъртта в Треблинка, Полша.
„Спасяването на българските евреи“
Преодоляването на тази историческа и обществена травма, в годините след 9 септември 1944 година, преминава през пропагандни публикации и документални изследвания, които завършват с доклади и изказвания на конференции, посветени на годишнината от „спасяването на българските евреи“. Основният мотив е формулиран в следното изречение: „България е единствената страна, в която еврейското население е запазено от унищожение.“
Особено показателни са и думите (приписвани) на Тодор Живков, с които започва сборникът „Борбата на българския народ за защита и спасяването на евреите в България през Втората световна война (Документи и материали)“, издаден през 1978 година:
„Българският народ винаги е бил чужд на расовите предразсъдъци. В най-трудни моменти той е оказвал помощ на жертвите на расизма и националното потисничество. Позволете ми да припомня само един факт от близката история на моята страна. През време на Втората световна война българският народ, вдъхновяван от Комунистическата партия, се противопостави на плановете на монархофашистката клика да съдействува на хитлеристката Германия за унищожаване на еврейското население в България. Благодарение на борбата на нашия народ България се оказа единствена от европейските страни, прегазени от хитлерофашизма, където животът и сигурността на евреите бяха напълно запазени. Това е един всепризнат исторически факт.“
През 1988 година в Националния дворец на културата (НДК) е проведена и международна конференция, с която се отбелязват „45 години от спасяването на българските евреи от нацистката заплаха”. В доклада си историкът от Българската академия на науката (БАН) акад. Илчо Димитров, който ръководи и отдела „Идеология и агитация“ към ЦК на БКП, представя „уникалния факт за спасяването на българските евреи — принос в общоевропейската борба срещу хитлерофашизма“:
Ректорът на Духовната академия проф. Николай Шиваров прилага документални факти за значението на Българската православна църква в този процес:
На същата конференция Шуламит Шамир, съпругата на израелския министър-председател Ицхак Шамир, родена в България, благодари на българския народ, че е изпълнил пророчеството на Исая:
Големият спор, който съществува в българската еврейска общност, по въпроса дали да останат в страната след края на Втората световна война или да предпочетат емиграцията в Палестина, се решава през 1947 година. Тогава съветският посланик в Организацията на обединените нации (ООН) Андрей Громико се съгласява със създаването на независимата държава Израел пред Общото събрание на ООН.
Българската комунистическа партия (БКП) реагира веднага, на тази промяна в курса на Сталин по палестинския въпрос, с решение на Секретариата на ЦК от 9 март 1948 година. В него изрично се посочва, че решението за независимата държава Израел и позицията на Съветския съюз изискват от комунистите „да се застъпват публично и недвусмислено за една свободна и независима република Палестина и да работят за нейното изграждане.“
С това решение е разрешено свободното отпътуване на българските евреи. От него могат да се възползват и членовете на компартията с еврейски произход. Те обаче са задължени „като дисциплинирани партийни членове да поискат разрешението на ЦК на партията“ да продължават да се борят с англо-американския империализъм и да агитират еврейското население за участие в тази борба.