„Знаеш ли какво е „сърча“? Стъклена гривна. Сърчаджиевите са правели стъклени украшения, от Серес и от Щип са. Тримата прадядовци са се радвали на славата на „Тримата глупаци“ на Доньо Донев. Магазинът им се запалил, те от втория етаж започнали да изхвърлят стъкларията на улицата, за да си спасят стоката от пожара. Какво чудно тогава, че се занимавали и с карагьозчилък! (бел.ред. актьорство) Читалища, утра, вечеринки, кеф. Дядо Кольо и баба Мия, те пък учители, вече в Кюстендил, били от първите хора на прочутото местно читалище. Дядо Кольо имаше огромна бяла брада, бяха кротки, много благи хора, различаваха се от другата фамилия, интелигентската, на професор Фаденхехт, с която ги сродява татко.

Първото впечатление на дядо Йосиф от зет му било, че това момче не е добре образовано и той го изпраща и го издържа да учи във Франция. Не е било снобски жест, следвал е семейната традиция. Прадядо ми е бил лекар, а по легендата и неговият баща е бил двигател на средновековната медицина. След Франция, татко прави тук с Боян Дановски и Моис Бениеш Опитния театър, „модерния“, „съвременния“ театър. … Голямата буца талант, с която го беше благословил Господ, беше споила невероятна интуиция, мигновено превъплъщение, спонтанност на реакциите и неудържимо увличащо чувство на празник.

Първият ми спомен от негова постановка е спомен за маса, за народ, движение, стихия… Бил съм пикльо, но това усещане е живо. Било е „Фуенте Овехуна“. По-късно още повече ме впечатляваше, а сега спокойно мога да кажа, че броя на пръсти режисьорите, които могат като него да направят масова сцена. Цар беше. Омагьосваше актьорите и те не работеха, ами участваха в приказка. Това му беше силата, с нея нажежаваше най-хубавите си спектакли, изтриваше ироничните усмивки, завладяваше и вълнуваше едновременно и интелектуала, и най-непретенциозния зрител!

Правеше страхотни маскаради. На Заговезни, Коледа и не знам на още колко празника, къщата се изпълваше със странни фигури, пищях и се смеех, беше вихър и фойерверк. На тавана живееха негови студенти, нахлуваха разноцветно на абордаж, къщата се тресеше. Боже, какъв живот! Къща театър. Всяко качване на тавана беше феерия, танц, песен, лудост, празник. В онова бедно време. Или пък именно бедното време компенсира с духовност?

… Между големите потресения, с които разтърсваше семейството, беше и Димитровската му награда. Не орденът, а парите. Сложи пачките на една масичка, всички насядаха, наклякаха, вкамениха се около нея, мълчим и гледаме. Знаеш ли, доста недояждахме тогава. Десетина гърла бяхме, само той носи заплата, изплащаше и апартамента. И изведнъж тия пачки! Кое по-напред? Купиха се две кресла, има ги и до ден днешен, изтърбушени, естествено. Останалото отиде за храна. Е, сигурно той си е купил две-три ризи, панталон. Беше страшен денди – ризите си шиеше при „Мопс“–а, а панталоните в „Пикадили“, всичко останало било боклук. Легендарна суетност, която обаче носеше радост на околните. Да го гледам как си оправя пред огледалото шалчето, как си връзва колана на шлифера, така, па така, па така, един час, то беше за мен захлас…

По мене си знам въздействието на играта му. Знам, че ми прави театър, но така го прави, че целият започвам да вибрирам с неговото настроение… Изкарах половин година в туберкулозния санаториум в Трявна и страшно чаках да ми се обади. Получих едно единствено писмо, от Варна. Друсах се от ревност, защото знаех с кого е там, заради кого е забравил нещастното си болно дете. Не, без имена, това приживе могат да си позволят Чаплин и Бунюел, ние сме горди със своя свян и свято тачим обществените тайни! Дойде сгода, намекнах му за тая неизлечима обида, той се изуми: бил ми изпратил най-малко десет писма. И как въобще съм могъл да допусна, ужасяващо е, че дори за миг съм допуснал, ето, той вече чувства как го обзема ужасът, нима аз не чувствам как вече го е обзел ужасът.. Ама как да не чувствам, татко, целият ти ужас вече е преминал в мен, ужасèн съм от истината, която ти казах, защото в този миг тя е най-подлата лъжа, лъжа, която тежи на съвестта на пощата, няма ли най-сетне да ги оправят тия пощи!… Този блясък на лъжата ми е най-категоричното наследство от него. Знам, че си възпитан човек и ще напишеш: „Тази божия искра!“

Последният театър беше преди да замина в казармата. В кабинета му в Народния театър. Пиесата беше героична: нечувано тежката служба, която бил изкарал, как стискал зъби, преодолявал! преодолявал! Знаех, че е бил библиотекар, че после е правил театър с войниците, представях си какво е преодолявал! преодолявал!, но бях слух и зрение и сурова сериозност, защото усещах, че ме подготвя за финалната реплика на спектакъла, репликата, която просълзява залата: „Но ти си мъжко момче! Ти ще издържиш!“

На мен пък наистина ми се падна отвратителна служба, а, интелигентче, ооо, баща му бил велик, легни – стани! Пишех сърцераздирателни писма, татко има връзки в генералитета, ако не ме измъкне оттук, ще се побъркам! Слава богу, не си мръдна пръста. Само веднъж, по бащата на Стефан Данаилов, той беше инспектор нещо, ми изпрати много здраве, но беше достатъчно и велико спокойствие ме облада. Даже в момента, когато преди да му дойде времето ме смениха на поста, макар че това можеше да означава само зловещност, останах спокоен. Какво става, питам старшината. Заминаваш за София, Сърчаджиев, ще изкараш два-три дена отпуск. Защо? Баща ти не бил добре. Умрял ли е? Ами, нещо такова.

Чак във влака ме раздруса. Жестоко. Пиех ром като говедо и се напих зверски. От Ямбол до София не спрях да дърдоря, за да обясня на някаква случайна жена кой е баща ми. Интербригадист, картечар: да-да-да-да, стотици избити фалангисти. Девети септември, да-да-да-да, самичък превзема Радио София. Смъртта му не е случайна, не, покушение е, аз отивам, за да отмъстя! Тази лъжа, този театър е една от най-мистичните загадки в живота ми. Защо ми е било нужно, защо съм го направил? Дали съм се защитавал от потреса на истината, дали съм искал да измамя смъртта? Не знам. До ден-днешен не знам.
Погребението беше тържествено и много хора плакаха искрено.“

(Бащата в спомените на сина Йосиф Сърчаджиев, разказани пред Георги Стойчев през 1988 година.)

Стефан Сърчаджиев (25 декември 1912 – 20 април 1965) – актьор, режисьор, театрален педагог, професор по актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. Завършва двегодишната театрална школа към Народния театър, а по време на обучението си в Париж има възможност да гледа театрални постановки в редица европейски театри. През 1939 година е сред основателите на Опитен театър, в който експериментира с нови театрални форми и се бори срещу рутината в сценичното изкуство. По време на Втората световна война е режисьор на първата сцена в Скопие. Въпреки политическите проблеми успява да постави дори „Златна мина“ на Ст.Л.Костов (1942) и „Службогонци“ на Вазов (1943). С жена си Анна Фаденхехт укриват в дома си еврейски семейства и ги спасяват от смърт. След 9 септември се връща като режисьор в Народния театър и участва в оформянето на трупата. Малко след това започва и преподавателската си дейност във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“). През 1946-та прави прочутия си спектакъл „Фуенте Овехуна“ от Лопе де Вега. Следват „Ромео и Жулиета“, „Сирано дьо Бержерак“, „Към пропаст“, „В полите на Витоша“. През 1956-та е сред създателите на Сатиричния театър и става негов пръв директор и художествен ръководител. Събира свои студенти и ученици, които не след дълго стават най-ярките звезди на комедията – Стоянка Мутафова, Татяна Лолова, Никола Анастасов, Георги Калоянчев… Премиерният спектакъл, с който е вдигната завесата е „Баня“ на Маяковски. Златният фонд на БНР съхранява запис от март 1957 година, в който Стефан Сърчаджиев накратко говори за предстоящото откриване и бъдещия репертоар на театъра:

Към забавен спомен от премиерата ни връща и Стоянка Мутафова, като изтъква заслугата на „този стихиен и необикновен режисьор Стефан Сърчаджиев“, запис 1983 година:

В киното Сърчаджиев снима няколко филма, най-известен от които е „Хитър Петър“ по сценарий на Петър Незнакомов. „Утро над родината“, „Царска милост“, „Легенда за Паисий“ и „13-те дни“ са посрещнати с противоречиви оценки. В разцвета на силите си, едва 52-годишен умира от инфаркт в кабинета си в Народния театър. Баща е на режиьора Богдан Сърчаджиев-Бондо, художника Николай Сърчаджиев и актьора Йосиф Сърчаджиев. Четвъртият му син Стефан Сърчаджиев-Съра, днес познат актьор от дублажа, се ражда малко след като баща му напуска този свят.

Сърчо, както е наричан приживе, оставя ярки спомени в паметта на своите колеги, ученици, приятели.
За своя учител, „който можеше да извлече от всеки от нас всичко, което пожелае“ с много признателност си спомня актьорът Сава Хашъмов, запис 1987 година:

Спомени за своя професор, който бил за студентите си „и другар, и баща“, разказва актьорът Коста Цонев, запис 1997 година:

За своя приятел още от ученическите години разказва театралният критик и изследовател проф. Любомир Тенев като споделя своето възхищение от дарбата му да превръща своите „реални и фантазни видения в блестящ театър“, запис 1988 година: