Хайнрих БьолСнимка: Свен Симон
Хайнрих Бьол

Хайнрих Бьол научава новината, че ще му бъде връчена наградата на Шведската кралска академия, когато е в гръцката столица Атина.

„Неговата секретарка възторжено му съобщи добрата новина по телефона — спомня си издателят му д-р Райнхолд Невен Дю Мон — „Шведската академия ще Ви присъди Нобелова награда за литература за 1972“ — „Какво, само аз?“, попита невярващо Бьол, „А не и Грас?“
В издателството ни Kiepenheuer & Witsch новината беше приета с голям ентусиазъм. Но нямахме време да отворим шампанско. Всички книги на Бьол трябваше да бъдат преиздадени. Освен едната печатница трябваше да се намери втора, а след това и трета. Поздравителните телеграми и писма от цял свят бяха толкова много, че вече идваха в кошове за пране.“

Мотивацията за връчване на Нобеловата награда на Бьол включва „неговото писане, което чрез комбинацията от широка перспектива за времето, в което живеем, и умението му да разглежда чувствително и в дълбочина характерите на своите герои е допринесло за обновяването на немската литература“.

Ироничните романи на Бьол, за мъките на германския живот по време и след Втората световна война, улавят чувствителността на лично преживяното — да бъде ранен, да дезертира, да стане военнопленник — те са централни за изкуството на писателя, който си спомня „ужасната съдба да бъдеш войник и да искаш войната да бъде загубена“. Неговите литературни наблюдения в поезия и проза всъщност отразяват променящата се психология на германската нация.

Човекът, който се смее

Беше горещо през последната неделя на август 1939 година „Когато войната избухна“:

„Беше още светло, когато товарехме ботуши от железопътни вагони в камиони, но когато товарехме ботуши от камиони в железопътни вагони, беше тъмно и все още беше тъмно, когато отново товарехме ботуши от железопътни вагони в камиони, после пак стана светло, а ние товарехме бали сено от камиони в железопътни вагони и все още беше светло, а ние все още товарехме бали сено от камиони в железопътни вагони; но после пак стана тъмно и точно два пъти по-дълго, отколкото бяхме товарили бали сено от камиони в железопътни вагони, товарехме бали сено от железопътни вагони в камиони. По едно време пристигна една по военно натъкмена походна кухня, раздадоха ни много гулаш с малко картофи, получихме истинско кафе и цигари, които не трябваше да заплащаме; това сигурно беше по тъмно, понеже си спомням как един глас каза: „Силно кафе и цигари безплатно, най-сигурният белег, че има война.“

Изминали са шест години с четири ранявания, попадане в плен и престой в лагер за военнопленници от деня, в който Хайнрих Бьол е призован във Вермахта, за да воюва през полетата на Франция, в горите на Унгария и Румъния до опустушените села и градове на Съветския съюз.

„Пред вратата от бодлива тел, през която окончателно излязохме на свобода, стоеше един мъж помежду два големи коша за пране. Единият кош бе пълен с ябълки, а в другия имаше няколко парчета сапун. Мъжът крещеше:

— Витамини, приятели! Една ябълка срещу парче сапун!

Почувствах как в устата ми се насъбира слюнка — вече почти бях забравил как изглеждат ябълките. Дадох му един сапун, получих една ябълка и веднага я захапах. Спрях се и загледах как другите излизат през вратата. Мъжът нямаше нужда да вика повече, търговията вървеше безгласно — изваждаше от коша една ябълка, получаваше за нея парче сапун, което хвърляше в празния кош. Звукът, който издаваше падналият на дъното сапун, беше или тъп, или остър. Не всички купуваха ябълки, защото не всички притежаваха сапун, но търговията вървеше така бързо, като в магазин за самообслужване. Когато изядох моята ябълка, мъжът вече беше напълнил до половината своя кош със сапун. Всичко се извършваше мигновено, гладко и без много приказки. Дори крайно пестеливите и пресметливите не можеха да устоят при вида на ябълките и аз изпитвах съжаление към тях. Ето как ласкаво родината посрещаше завръщащите се — с витамини.“

В този епизод от военния си живот писателят описва и с много други подробности безсмислието на ежедневната строева рутина, която не подготвя никого за ужаса, очакващ всеки изпратен на фронтовата линия. Иронията, която се съдържа в горните редове е не само абсурдна, описателна и документално подробна в своите детайли, но и безпощадна в прямотата си.

Синът на мебелиста от Кьолн, който започва своя юношески живот сред рафтовете с книги в една книжарница и продължава като студент по немска литература и класическа филология в Кьолнския университет, се превръща в редник, а след това и ефрейтор в германската армия. След войната Бьол се установява в родния си Кьолн, където продължава да изучава немския език и немскоезичната литература в техните исторически и съвременни форми.

Животът сякаш отново се завръща в спокойното си русло, но героите в него вече никога не ще могат да се смеят или дори да се усмихват искрено.

„Без мен не могат — смехът ми звучи от грамофонни плочи, от магнетофонни ленти, а режисьорите на радиопиеси се отнасят към мен с уважение. И аз се смея меланхолично, добродушно, истерично. Смея се като кондуктор или като чирак в хранителната промишленост; утринен смях, вечерен смях, нощен смях и смях по здрач; накратко, когато и където има нужда от смях, използват мене. Повярвайте ми, такава професия съвсем не е лека, още повече, че моят специалитет е заразителният смях. Почти всяка вечер обикалям вариететата като един вид клакьор, за да се смея заразително на слабите места от програмата… Така аз се смея по най-различни начини, но не познавам собствения си смях.“, казва героят на Бьол в „Човекът, който се смее“. Думи, които сякаш изрича самият Хайнрих Бьол.

Влакът се движи по разписание

Новият следвоенен живот започва „Както в лошите романи“ — с корумпирани, желаещи бързо да забогатеят герои, които се вълнуват сякаш само от материалното си благополучие, погазвайки всички морални норми и благоприличие, сключвайки хладнокръвни споразумения, които надхвърлят рамките на закона и преодоляват ограниченията на съвестта. По този начин главният герой в разказа достига до нежеланата си еманципация, припомняйки си думите на съпругата си Берта: „Той е длъжен да свикне с това и трябва да го оставя сам, за да го проумее.“ „Но аз никога не го проумях, то беше направо непонятно“ (в мислите си ѝ отвръща той).

А всичко започва в една лятна вечер преди 26 години „момичето, което обичах и тя ме обичаше, майка ми, баща ми беше богат, баща ѝ също… но аз заминах.“, разказва Паул Донат, героят на Апостол Карамитев в радиотеатъра „Влакът заминава след час“ (с оригинално заглавие The Train Was on Time). История, в която живите Пол и Анна (героинята на Виолета Бахчеванова) и оцелелите от войната разказват и преживяват отново неизказаните помежду си думи, и болезнената смърт на своите близки загинали във войната. Записът, съхранен в Златния фонд на Българското национално радио (БНР), е направен през 1965 година.

Любовта — единствената, истинска и изпепеляваща, която движи света, но и кара героите на Бьол да се опитват в неистово ожесточение или пиянство да я забравят —тя превръща протагониста от романа „Възгледите на един клоун“ от добре платен артист в просещ уличен музикант. Радиопиесата е представена на слушателите на БНР през 1969 година. В ролята на клоуна слушателите могат да разпознаят гласа на Асен Миланов.

“Всеки, който стои отстрани – а на тоя свят всеки стои отстрани на всички останали, – винаги възприема нещата по-лоши или пък по-добри, отколкото онзи, когото тия неща непосредствено засягат, били те щастие или нещастие, любовна мъка или “артистична деградация”, заключава тъжно клоунът.

Но ето, че надеждата отново се завръща. В разказа „Нещо ще стане“, който Хайнрих Бьол пише през 1954 година, иронично е описан подема на новата производствена класа. Тя освен да създава продукти, необходими за ежедневието, всъщност предлага и много удобни административни длъжности за хора, които имат капацитета усърдно да не правят нищо. Тази сатира на съвремието е твърде актуална, в своя администраторски фокус и днес, когато технологичния ни век съвсем не ни е избавил от тази бюрократична тежест.

„Понеже съм надарен не само със склонност към размисъл и безделие, но също с осанка и физиономия, които отлично подхождат на черни костюми, очевидно съм изглеждал чудесно с венеца изкуствени рози в ръка след ковчега на Вунзидел, защото получих предложение от един изискан погребален институт да постъпя в него като щатен опечален.

Още след първото си щатно траурно шествие бях убеден, че най-после съм намерил своята професия и си казах: „Това е мястото, определено за тебе!“

Потънал в размисъл, стоя зад ковчега в гробищната църквица, стискам в ръка скромен букет цветя и слушам „Ларго“ от Хендел — една пиеса, на която не се обръща достатъчно внимание. Станах постоянен посетител на гробищното кафене — там прекарвам времето между служебните си участия. Но понякога тръгвам и след ковчези, за които нямам разпореждане. Купувам с мои пари букет цветя и се присъединявам към чиновника от службата за социални грижи, който пристъпя след ковчега на някой бездомник. От време на време отивам при гроба на Вунзидел, защото именно на него дължа възможността да открия истинската си професия — една професия, при която отдаването на размисъл е направо желателно, а безделието е дори задължение.“

„И точно смелостта и искреността на Хайнрих Бьол са може би най-отличителните черти на цялата му литературна дейност. Бих казал, много малко са писателите в света, които могат да се похвалят, че са гледали героите си в очите. Естествено тази искреност обединява писателя с гражданина, твореца с обществото. Защото той не е вече създател на художествени творби, отдалечени във времето и пространството, а жив съвременник, който има щастието или нещастието да ни разбира“, пише Георги Марков в есето „Хайнрих Бьол, писателят-гражданин“, което е прочетено през 1972 година по радио Дойче веле.

При отбелязването на 100-годишнината на писателя синът му Рене Бьол си спомня: „Често ме питат какво би казал за днешните събития. Почти никога не съм му задавал този въпрос. Ако съм научил нещо от него, то е да си изградя собствено, напълно независимо мнение — ако това изобщо е възможно, тъй като всички ние сме затворници на пространството и времето в което живеем.“

„Само няколко движения на ръката, няколко толкова много казващи движения и ето… вече нищо не се вижда“ — докато животът продължава точно по разписание.

Гласът на нобелистите в Златния фонд на БНР