„Художникът не е родил идея, която в мрамор да не е стаена, ала ръка на разум подчинена единствена познава път към нея…“

Преди 545 години в Капрезе, Италия, което по това време е част от територията на Флорентинската република се ражда Микеланджело Буонароти – геният на християнската духовност. Скулптор, художник, поет и архитект с богат и плодотворен творчески живот той ще остане в световната история като един от най-великите творци на Ренесанса.  В средата на италианското Чинкуеченто (XVI век), Микеланджело е съвременник на Рафаело Санцио, Леонардо Да Винчи, Донато Браманте и Тициан. Заедно с голямата меценатска фамилия Медичи и папите от времето на Възраждането осъществява трудно сътрудничество – с последователни периоди на възход и творчески застой.

След смъртта на майка си Микеланджело прекарва продължителни периоди при дойката си и нейния съпруг каменоделец в градчето Сетиняно, където баща му притежава кариера за мрамор. Там той получава и уменията си да обработва с длетото и чука мраморни фигури. В юношеските си години чиракува в ателието на ренесансовия майстор Доменико Гирландайо, а след това учи в академията на Лоренцо де Медичи във Флоренция. Там срещите му с най-изявените съвременни хуманисти оказват решително влияние върху духовната му подготовка и творческите му търсения.

Нежността, изваяна от монолитните мраморни блокове, божествената сила на Сътворението и Страшния съд в църковните му стенописи и силата на думите в неговите сонети утвърждават триумфа на духовността на гениалния творец. А векове по-късно редица историци на изкуството разкриват пластовете душевност вградени в творенията му. Мислите на Кенет Кларк  за Сътворението пресъздава актьорът Иван Тонев в запис от 1978 година, съхранен в Златния фонд на Българското национално радио:

Почит към изкуството на ренесансовия майстор отдава и поетът Пенчо Славейков в стихотворението си „Микеланджело“, изпълнено от актьора Йосиф Сърчаджиев в запис от 1993 година:

Стенописите на Сикстинската капела остават една от най-силните визуални интерпретации на християнското послание за Спасението – от сътворението и първородния грях, до свършека на света и възкръсването на мъртвите. Художникът академик Светлин Русев разказва за човешкото стълпотворение и надежда за докосване до божественото в запис от 1977 година:

Историята на човечеството – представена от Микеланджело чрез големите библейски събития, от Сътворението до Потопа, обединява флорентинската линеарна рисунка и римската монументалност с отличното познаване на човешката анатомия. Върху олтарната стена на Сикстинската капела той изобразява страха и ужаса на хората от проклятието и тяхната надежда за Спасението. Изкуствоведът професор Атанас Божков, наблюдавал реставрацията на фреската, описва силното въздействие на картините в запис от 1992 година:

Приживе Микеланджело получава признание – с възхвала и с преклонение пред гения си и сътвореното от него. „До божествения Микеланджело“ е писмо на негов съвременник, в което думите на възхищение от работата на флорентинския майстор над фреската „Страшният съд“ ни предава в актьорската си интерпретация Стоян Алексиев, в запис от 1992 година:

Силата на пророческото прозрение в поетическите видения на Микеланджело изписани върху ескизите на бъдещи проекти, случайни листове и писма разкриват отново непримиримостта и силата на духа на твореца. Два от сонетите пресъздава актьорът Борис Арабов и записва през 1978 година: