Стане ли дума за юбилей, най-лесно пък и логично е да се каже: за юбиляра – или добро, или нищо. 110 години се навършиха на 7 декември от рождението на Никола Вапцаров и близо 80 от тях не стигнаха, за да бъде разбран той като феномен от културната ни и социално-политическа история.
Все се намират хора, за които животът и творчеството на Вапцаров са идеологическа черга, която да придърпват до разкъсване. А самият той е бил разкъсван от съмнения относно собственото си творчество. Още от първите си стъпки в писателското поприще стига обаче до простата истина, до убеждението, че за човек, който иска да се отдаде на изкуството, да стане истински творец, е необходим дълъг, упорит и безкористен труд. Но: „Няма никога да угоднича на хората само да им се харесам. Никога. Пък ако ще това да коства цялото ми щастие.“
„Той отдавна беше наясно, разказва съпругата му Бойка Вапцарова, цитирайки думите му, че „нито едно литературно движение не се явява случайно, бих бил още по-краен, нито една рима дори не пада от небето. Истината е, че всяка проява в областта на изкуството е продукт на социалните условия от дадена епоха“.
Чудно ли е тогава, че Вапцаров е поетът с отличително усещане за драмата на времето в навечерието на Втората световна война? Удивителното е, че при цялата драматичност в личното му битие, внушенията на поета Вапцаров са пропити с оптимизъм. Словото му е огряно от светлина, защото за него вярата всъщност е светлина в един несправедлив свят на унизените, гладните и нищите. Ето защо без колебание приема саможертвата като неизбежен, а не непременно търсен нравствен избор и социален дълг и намира ранната си смърт под дулата в тунела на гарнизонното стрелбище.
Не му е тук мястото да навлизаме в полемиките около прикачените към личността на Вапцаров най-различни етикети, сиреч да се хванем и ние за онази черга, за която стана дума. Просто отдаваме почит към него и неговото слово, слово експресивно с на места дрезгава, на места изящна поетика, слово директно като в сблъсък или пък като ласката на мазолеста длан.