Марфа в „Хованщина“, Америс в „Аида“, Азучена в „Трубадур“, Изабела в „Италианката в Алжир“, Адалджиза в „Норма“, Сантуца в „Селска чест“ – това са само част от ролите, с които Христина Ангелакова вписа името си в българското и европейско оперно изкуство като великолепна певица и актриса. Първата сценична изява на малката Христина е на петгодишна възраст: „На някакво ревю, на което пях, бях с рокличка от ревюто и ако изпеех добре песента, щяха да ми подарят роклята. Тя беше красива, червена рокля – аз пях „Ален мак“, забравих втория куплет и се разплаках. Това ми се е запечатало, те ми дадоха рокличката, като видяха този отчаян плач. Самият факт, че мога да се изложа, и до ден днешен ме държи нащрек. Мисля си, че съм доста смела, но не рискувам, без да разсъждавам. В кариерата си винаги съм успявала да се контролирам. Има хора, които са с чудесни гласове, но не могат да овладеят паниката и напрежението. Винаги първите пет минути са най-страшни.“
Родената в Исперих Христина Ангелакова (29 октомври 1944 – 20 май 2018), отраства в Шумен, пристига в София и тръгва по света.
В София тя е отлична ученичка на проф. Сима Иванова в Музикалната академия. Завършва висшето си образование със степен магистър през 1969 г. Има късмета, след като печели конкурс, да попадне в прочутата Римска академия „Санта Чечилия“, да специализира бароков вокален стил във Венеция. Извоюва си и стипендия за школата за усъвършенстване на млади певци към Миланската „Ла Скала“ и учи при известната Джина Чиня. Съвсем млада гордо влиза през парадния вход на Скалата. Оттук, от нейните Улрика от „Бал с маски“ на Джузепе Верди и Йокаста от „Едип цар“ на Игор Стравински, тръгват звездните ѝ мигове на по-големите оперни сцени. В репертоара си включва едни от най-трудните мецосопранови партии, кантатно-ораториални и оперни творби от Вивалди, Перголези, Стравински, Прокофиев, Яначек, Бритън. С тях певицата триумфира и във Флоренция, Палермо, Болоня, Венеция, в Болшой театър и оперните театри в Санкт Петербург, Рига, Талин, в Дойче опер. Не забравя обаче и Софийската опера – тук е предпочитана изпълнителка в световните премиери на български опери, а нейната Саломе от едноименната опера на Веселин Стоянов се помни дълго.
От Шумен до Миланската „Ла Скала“ и всички най-прочути световни сцени – такъв път не се измерва нито в километри, нито в години. В началото е един великолепен глас – природен дар. Но докъде ще успееш да отнесеш този съвсем нелек кръст – това вече зависи от твърдостта на характера, от силата на духа, от професионалния хъс, от готовността да жертваш много изкушения, за да не се отклониш от избраната посока. И само от дистанцията на времето си даваш сметка, че едва ли би изминал и малка част от този път, ако вътрешната ти пружинка не е била заредена от самото ти раждане и завинаги с онази енергия, която само семейството може да даде на един човек.
„В къщи много се пееше. Майка ми и баба ми имаха хубави гласове и пееха по повод и без повод. По-късно си дадох сметка, че всъщност в мен мама видя реализирана собствената си мечта. На младини не бе ѝ стигнала смелост да си грабне торбичката и от Шумен да иде в София или Варна. Но пък намери достатъчно смелост и сила да надвие баща ми, за да стана аз певица. Той беше юрист и макар много да обичаше музиката, искаше дъщеря му да има по-стабилна професия, по-сигурна. Особено трудно им стана, когато заминах за Италия. От академия „Санта Чечилия“ получавах храна и квартира, т.е. най-важното, но транспорта и ежедневните разходи поемах сама. Родителите ми се чудеха какво да ми пратят, за да го продам и да имам малко пари. А какво от България можеше да се продаде в Италия?!“
За нея проф. Боянка Арнаудова казва, а това е мнението и на европейската критика: „Изкуството ѝ се характеризира с комплексно изграждане на образите, умение да постигне характера и емоционалното съдържание на своите герои, да им придаде индивидуалност. Жизненост. Женственост, овладян глас и ярка артистичност са присъщи на Ангелакова.“
Носталгията, натрупана в годините на странство, карат Христина Ангелакова да се завърне окончателно в родината. От 1985 г. преподава оперно пеене в Националната музикална академия, където от 2000 г. е доцент. Ангелакова е първата жена директор на Софийската опера и балет (2001 – 2004 г.), а от 2012 г. е артистичен директор на Международния музикален фестивал „Моцартови празници“ в Правец. Учи студентите си „да не се хвърлят в началото на най-трудното, да не се подхлъзват по лесни ангажименти, да не разпиляват таланта си по примамливи договори, които ще им донесат временна материална стабилност, но не и стабилна кариера“. Старае се да им даде възможност „да събират опит от големи личности в изкуството. С надеждата и те самите един ден да станат такива и да побеждават.“ Изброява имената на „много ярки изпълнители“, които тогава са в разцвета на младостта си, „едно поколение от поне десетина души, които правят световна кариера“. Това са: Цветелина Василева, Марияна Пенчева, Марияна Цветкова, Орлин Анастасов, Емил Иванов, Светозар Рангелов, Иван Момиров, Дарина Такова, Светла Василева, Веселина Кацарова. Това са изпълнители, които са канени по всички големи сцени като „Метрополитън“, „Ковънт гардън“, „Ла Скала“, на Бастилията в Париж, в Швейцария и виенската Щатсопера.
Христина Ангелакова е удостоена двукратно с „Кристална лира“ на Съюза на българските музикални и танцови дейци. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ – с огърлие – първа степен и на титлата „Комендаторе“ на Република Италия за изключителни заслуги към културата на страната.
„Човек е голям, колкото са големи мечтите му, или би постигнал нещо много, ако мечтите му са големи!“ – казва Ангелакова в един от последните си записи в БНР по повод получаването на наградата „Музикант на годината 2015“ за изключителен принос към българската култура.
„Правя всичко с любов. Независимо дали е към човек, изкуство или просто към себе си“ – казваше Христина Ангелакова.