90 години чества днес Гроздан Христозов – дългогодишен музикален директор на БНР. С негово позволение поместваме доклада, изнесен на Кръгла маса „Радио и звукова памет“, организирана от музейната експозиция за история на радиото в България през декември 2018 г. Той ни връща към едни паметни години в историята на Българското радио.

Едно забележително десетилетие в историята на Българското радио

Музиката през годините от края на 60-те и 70-те години на миналия век

Искам да разкажа за едно десетилетие от работата на музикантите в Българското радио, което с право мога да нарека преломно за утвърждаването на радиото като водеща музикална институция в страната ни. Всичко, което ще споделя с вас се е случило пред очите ми и аз съм бил действащо лице или свидетел в тези процеси. Затова, мисля, че имам пълното право да го споделям и коментирам от първо лице.

Няма да се увличам да разказвам за всички нововъведения, които направихме в структурата на музикалния сектор и в музикалната програма – нейното планиране, обогатяването й с много нови рубрики и предавания и т.н. Не искам и да описвам твърде нерадостната картина, която ни поднесе състоянието на фонотеката след като се премина към излъчване   на магнетофонни записи вместо грамофонни плочи, както и климата в музикалната главна редакция и продукцията на музикалните състави. Искам обаче по-подробно да разкажа за няколкото крупни инициативи, които бяха същността на нашите търсения и дейност и които оставиха трайна следа не само в рамките на нашия институт, но станаха значителни завоевания и на националната ни култура. Всички те се родиха и бяха осъществени в процеса на търсенията ни на решение на големия проблем на Радиото в областта на музиката тогава – да се създаде богат и разнообразен музикален фонд от звукозаписи, който да позволи изготвянето на съвременна интересна и разнообразна музикална програма и тя да бъде в състояние не само да задоволи желанията и потребностите на твърде пъстрата музикална радиоаудитория, не само да подобри националния облик на програмата, но и да възпитава музикалния вкус, да разширява музикалния кръгозор, да издига музикалната култура на слушателите

Първата ни голяма инициатива, която се възприе много радушно от цялата музикална общественост, а мотивира и запали и целия ни редакторски състав беше да запишем не само изпълнителите, които в момента бяха в активната си творческа възраст, а и онези, които са вече в залеза на своя жизнен път, но на които се дължи богатия музикален живот през последните десетилетия. Те един по един си отиваха, без да оставят нищо от своето изкуство, освен спомените у тези, които са им ръкопляскали. Но и те бяха вече възрастни и напущаха безвъзвратно този свят.

Издирихме всички живи изпълнители, които са оставили диря в нашия музикален живот и ги поканихме да направят записи. Бяха изненадани, но и безкрайно щастливи, че и тяхното изкуство ще бъде съхранено за поколенията. Естествено, за някои от тях това беше много закъсняла инициатива и изпълненията им не носеха  и не показваха онова голямо артистично майсторство, с което ще ги запомним.

Всички поканени започнаха трескаво да се подготвят (някои от години не се бяха поддържали, тъй като вече не участваха в концерти и спектакли). В течение на няколко години те осъществиха записи, които съхранихме в Златния фонд на БР. По-голямата част от тях са добри и ще продължат да носят естетическа радост на бъдещите слушатели и да им напомнят за изкуството на тези големи български артисти.

Ще спомена имената само на някои от тях: Христо Бръмбаров, Райна Михайлова, Величка Савова, Михаил Попов, Павел Елмазов, Ана Кирова, Недялка Симеонова, Стефан Сугарев, Ризо Ризов, Констанца Кирова, Димитър Кожухаров, Иван Попов, Нели Карова, Тодор Мазаров, Михаил Люцканов, Антон Янков, Васил Чернаев, Саша Попов, Люба Енчева, Тамара Янкова, Кирил Вапорджиев, Панка Пелишек, Никола Стефанов, Лили Атанасова и още много други.

Но да продължа нататък.

Силно ни вълнуваше проблема как да издирим и съхраним безценното народно творчество и неговите изпълнители, защото пред очите ни беше тъжната картина от много европейски страни, където то вече беше потънало в забвение. Фолклорната традиция постепенно отмираше, измествана от напористите по-нови течения в популярната музика. Тази тенденция неминуемо грозеше и нас. Няма да ви занимавам с огромната работа, която се вършеше в Редакция Народна музика” под ръководството на Георги Бояджиев и в Главна редакция “Музикални предавания” в търсене на форми и начини за решаване на този проблем, за многото нови и интересни рубрики и цикли, които се излъчваха в програмите. След много обсъждания се стигна до извода, че  дотогавашната практика да се отива на терена и да се търсят певци и песни е недостатъчна и че трябва да се намерят по-мащабни и резултатни подходи. Затова през есента на 1959 година свиках голямо съвещание с участието на най-утвърдените специалисти в областта на народната музика – композитори, фолклористи и други дейци. На съвещанието,  на базата на дотогавашния опит и вече очерталата се голяма задача пред радиото, се роди идеята да организираме празници на народното творчество, където най-добрите изпълнители от дадена фолклорна област да участват и от тях да подбираме песните и певците за студийни записи. Идеята възникна спонтанно в хода на разискванията и около нея се обединихме всички участници в съвета. Яви се и кръстникът на тази инициатива – това беше известният народен музикант Коста Колев, който предложи тези празници да се наричат “Събори-надпявания”. Реши се и първият събор да бъде проведен в странджанското село Граматиково.

Стартът беше даден, идеята стана осезаема и пристъпихме към нейното осъществяване, без тогава да предполагаме, че тя ще прерасне във всенародно движение и ще стане едно от най-големите културни събития в нашата страна.

Още през пролетта на следващата – 1960 година, подготвихме и проведохме събора в Граматиково под надслов “Странджа пее”, с активното участие на цялата редакция “Народна музика” (Анастас Наумов, Михаил Букурещлиев, Владимир Владимиров, Борис Петров, Антония Гърдева, Крум Наков) начело с Жоро Бояджиев. В провеждането на тази изключително трудна за организиране инициатива се включиха и почти всички редактори от Главна редакция “Музикални предавания”. В радиото останаха само “дежурни”, а всички останали бяха “впрегнати” с конкретни задачи по провеждането на събора.

В Граматиково беше “изпробван” моделът, който проектирахме за организирането на такова мащабно начинание. С кмета на селото уговорихме дните за провеждането му – 25, 26 и 27 май 1960 година, мястото, където трябва да стане, построяването на две естради за изявяване на участниците, как да бъдат разквартирувани екипите на Българското радио и поканените специалисти и гости, разгласяването сред населението и поканата към всички, които могат да пеят или свирят да участват в надпяването. Организирахме и две “полеви” студия за записване на най-добрите изпълнители, осигурихме два оркестъра – “Странджанската група” (музиканти от оркестъра на Ансамбъла за народни песни на Българското радио) и друг от съвременни инструменти. Съставихме жури от най-добрите специалисти, познавачи на народното творчество: Филип Кутев (председател), Райна Кацарова, Стоян Джуджев, Елена Стоин, Иван Качулев, Димитър Осинин, Манол Тодоров и други. Те трябваше да отсяват изпълнителите, като най-добрите и с най-оригинални песни и хора изпращаха за “студиен” запис, определяха кои да се явят на второ прослушване и на края решиха кои да бъдат наградени. Жоро Бояджиев и неговите редактори се грижеха за всичко, което ставаше на естрадата и в студията, другите колеги отговаряха за оставалите дейности – бяха секретари на журито, разводачи на изпълнителите от естрадата до съответното студио, организатори на реда за излизане на сцената и т.н. В студията, към звукозаписния екип работеха няколко композитори, които бяха измежду редовните сътрудници на редакцията (Христо Тодоров, Стефан Кънев, Пенчо Стоянов и други), които  хармонизираха песните и свирните и ги оркестрираха за съответния оркестър. Уредено беше и полево “счетоводство”. На всички членове на журито, на композиторите и на оркестрантите, се изплатиха хонорарите още същия ден.

Създадохме и много добре действащо ръководство на събора и много добра координация между отделните звена. Моята задача беше да осъществя общото ръководство и координация, за да не се появяват пропуквания в някои от звената. Димитър Трайков, по това време заместник-началник на управлението на радиото пък трябваше да осъществява “протокола” и се грижеше за гостите на събора, като ги придружаваше и им показваше отделните прояви.

Успехът на събора надмина далеч нашите очаквания. Резултатите бяха  повече от добри. Стана не само един вълнуващ празник на народното творчество, в който взеха участие 560 певци и свирачи, като 52-ма от тях се явиха на второ прослушване, а 37 бяха наградени. Съборът позволи да се издирят всички песни и инструментална музика от Странджанския край и да бъдат записани, да се открият изключително добри изпълнители. Ще спомена само Георги Павлов, Кина Димитрова, Янка Рупкина, Калинка Згурова, Нина Димитрова, Тома Янчев, Райна Маврова, Станка Дидова…  Янка и Калинка привлякохме на работа в Ансамбъла за народни песни на радиото и те станаха едни от най-известните и уважавани народни певици..

Окрилени от много добрите резултати, през септември-октомври същата година организирахме и втория събор-надпяване – в гр. Тервел. Там блесна таланта на Калинка Вълчева, която беше отличена с най-високото отличие и също беше привлечена в състава на Ансамбъла за народни песни на Българското радио.

Организирането на тези два събора погълна много сили на цялата Главна редакция “Музикални предавания”, ангажира почти целия ѝ състав. Но резултатите, които донесоха, влиянието, което оказаха за издирването и съхраняването на голямото песенно богатство на нашия народ, много скоро проличаха и очертаха огромния ръст и измерения на тези първи нейни прояви.

От двете фолклорни области записахме на място, в студийна обстановка, хармонизирани от композитори и съпроводени от двата оркестъра, общо 84 песни от 49 изпълнители, а бяха подготвени за запис, вече в студията на Българското радио още 87 песни с най-добрите певци от събора в Граматиково и почти толкова и от Добруджа. Изпълнителите и от двете фолклорни области и техният репертоар бяха картотекирани по време на съборите, а имахме и база да работим върху най-хубавите местни песни, защото разполагахме с документални записи от цялото надпяване.

На следващата година през август организирахме третия събор “Рожен” в Родопите, който също ни донесе много записи и изпълнители. Едновременно с това проведохме и няколко фолклорни вечери (в Гоце Делчев, Пазарджик, Търнак и Котел), които като минисъбори се оказаха много сполучлива форма не само за издирване на песни и изпълнители и обогатяването на фонда ни, но излъчени ставаха и много добра програма, слушана с интерес в цялата страна. През тази година фондът ни от народна музика се обогати с нови 251 песни и 150 хора, а в програмата прозвучаха 60 нови изпълнители.

Респектиращите резултати от провеждането на първите Събори – надпяване в Граматиково, Тервел и Рожен ни вдъхна голяма увереност и в скоро време организирахме по изпитания вече модел и други събори –  в Елхово (Ямболско) през май 1962 г. и в Сливенски минерални бани през септември същата година. Резултатите бяха навсякъде отлични. Тези събори Радиото продължи да организира  самостоятелно като извършваше цялата работа по провеждането им. Те решаваха голямата задача за издирване на песните и свирните, за тяхното регистриране в подходящ за радиопрограмите вид, за тяхното съхраняване. А откривахме и много талантливи изпълнители.

Беше съвсем нормално при наличието на толкова успешна инициатива, която завладя всички и се превърна в национално движение за възраждане на фолклора, и останалите институции, които се занимаваха с народното творчество да се включат в него, а да не бъдат повече само наблюдатели. Така се роди и идеята за Общонационален събор в Копривщица, който да се провежда на всеки пет години. Негови инициатори и организатори станаха освен Българското национално радио, Комитетът за изкуство и култура, Институтът за музика при БАН, Домът за народно творчество и, разбира се, общинското ръководство на Копривщица.

Националният събор в Копривщица стана едно от най-значителните културни събития в страната, породило огромен интерес и далеч зад граница. Българското национално радио беше, както винаги, на поста си и вършеше своята работа вещо и професионално. Ролята на Георги Бояджиев в това отношение е неоценима. Нашето общество е твърде склонно да забравя онова добро, което труженици като него са направили, затова говорейки за голямото дело на Българското радио по издирване и съхраняване на народното музикално творчество не мога да не посоча големия принос на Георги Бояджиев в осъществяването му и да отдам заслужено признание на неговата роля. Заслугите му в опазването на нашето фолклорно богатство не трябва да потънат в забвение.

Много умувахме и какво да направим, за да се появят в радиопрограмата добри и повече певци на популярна музика. До тогава никой у нас не полагаше каквито и да е грижи за това.

У мен, и у колегите от Редакция “Забавна музика” дълго зрееше идеята да направим нещо за издирване и обучаване на млади, обещаващи певци на забавна музика. Така се роди идеята Българско радио да създаде своя школа за обучение на млади естрадни певци. Предложих тази идея на ръководството на радиото и тя беше горещо подкрепена от неговия ръководител по това време Неделчо Ганчовски и одобрена от всички. Нарекохме школата “Студия за естрадни певци” и определихме за неин “директор” Йосиф Шулхов, който беше помощник на ръководителя на музикалните състави. И започнахме работа.

Обявихме конкурс за набиране на кандидати, наехме камерна зала “България” и една друга заличка за провеждане на занятията, поканихме Ангел Заберски, Иван Стайков, Милчо Левиев и Вили Казасян да бъдат преподавателите по “специалния” предмет – вокално майсторство, а Георги Муцевски да бъде корепетитор, осигурихме  часове по солфеж, елементарна теория на музиката, техника на дишането, микрофонна техника, модерни танци, грим и фризура, режисура с най-добрите преподаватели от висшите учебни заведения и… открихме първата учебна 1963-1964 година.

Сред одобрените “студийци” бяха Йорданка Христова, Борис Гуджунов, Стефка Берова, Емилия Маркова, Сашо Димитров, Бистра Илкова, Сиси Станева, Иван Чобанов, Ангел Тодоров, Нина Светославова, Маргарита Радинска, Квартет До-ре-ми-фа (Надежда Ранджева, Гита Минкова, Катя Грънчарова и Гергана Ранджева).

Йосиф Шулхов и помощникът му успяха да създадат добър ред и дисциплина, занятията се провеждаха професионално и на много добро педагогическо равнище и, естествено, дадоха много добри резултати. В моя статия, поместена във в. „Работническо дело“, те бяха посочени.

Първият курс завърши повече от успешно. На 15 и 16 юни 1964 г. се състоя годишната продукция. Изпълнителите бяха подготвили концертна програма. Организирано беше от Йосиф Шулхов концертно турне, което стартира от Летния театър в София и продължи в някои градове из страната.

Всичко това беше извършено от Българското национално радио, без ничия помощ или финансиране от други институции.

Този много добър успех ни даде импулс да продължим започнатото дело и ние обявихме конкурс за приемане на втори випуск. Сред явилите се бяха Паша Христова,  Борислав Грънчаров, Снежка Калимарова и други. Междувременно обаче Музикалната академия реши да влезе във функциите си на учебно музикално заведение и да обърне поглед и към “леката” музика, като се зае с подготовката на специален естраден отдел, който започна да функционира след две години. При това положение Българското радио прекрати съществуването на Студията. Ние и в тази област бяхме свършили вече пионерската работа и тя нормално трябваше да се поеме от създадената за тази цел институция.

Певците от випуска на Студията за естрадни певци на БНР бяха дълги години основното ядро на българската популярна песен. Те изпяха едни от най-значителните песни, създадени от българските композитори, които и днес продължават да живеят и вероятно няма да умрат, защото имат всички качества на истинското изкуство.

Трябва да разкажа съвсем накратко и за огромната дейност, която в това десетилетие извършихме, за да превърнем Българското радио в ненадминат по своите мащаби и художествени резултати меценат за създаването на нова българска музика, така необходима, за да осигурим сравнително добро национално звучене на музикалните програми.

Привлякохме към сътрудничество всички талантливи музикални творци и поети, които се изявяваха в различните жанрове на музиката и им  възложихме написването на нови музикални произведения, с които да се обогати не само фонотеката на радиото, но да допринесат и за разцвета на музикалното ни изкуство. Без преувеличение можем да кажем, че в края на шейсетте и през седемдесетте години всичко, с което беше обогатена българската музика, ставаше по инициатива на Българското радио – Дирекция “Музика”.

Така още през 1959 година се роди едно от най-значителните произведения в кантатно-ораториалната ни музика – “Оратория за нашето време” от Любомир Пипков. По инициатива и за нуждите на Българското радио Марин Големинов създаде “Поема за партизаните” и Концерт за струнен квартет и оркестър, Панчо Владигеров написа петия си концерт за пиано и оркестър, Веселин Стоянов сътвори своята “Рапсодия” и кантата по текст на Веселин Ханчев “Добрият ученик”, Георги Димитров – голямата хорова творба “Възпев на Родината” по стихове на Иван Вазов, Константин Илиев – кантатите “Септември 1923 г.” и “Селска песен” по текст на Асен Разцветников, Боян Икономов – кантатата “Девети септември”, Георги Тутев – “Увертюра-реквием”, Димитър Петков – кантатата “Рожен слиза от Родопа”, Цветан Цветанов  – баладата “Стълбата” по текст на Любомир Левчев, Евгени Чешмеджиев – цикъл “Тихи песни” за хор по текст на Кирил Христов и още много други.

В резултат на тази политика на Българското радио се създадоха особено много детски песни и други произведения за деца, стотици масови песни и песни за новото село, характерни за музиката от онова време, много хубави забавни песни, които станаха хитове не само у нас, но и в чужбина. Бяха написани и големи джазови и забавни произведения като Дивертименто за тромпет и оркестър от Жул Леви, Фантазия от Бенцион Елиезер, както и доста инструментални пиеси. Само през 1961 година бяха договорени и записани 50 нови забавни и танцови пиеси от български композитори. Такива бяха темповете в тази сфера и през следващите години.

Тази дейност роди необходимостта с нея да се заемат специално подготвени редактори с необходимата висока квалификация и познания. Така се стигна до създаването на професията “продуцент на музика”, без още да я наричахме така. Естествено договарянето с композитори и поети за създаване на по-крупни произведения го правеше музикалният директор, който и председателстваше комисиите, по приемането на всички нови творби.

Във всяка жанрова редакция беше определен специален редактор, който да извършва продуцентската работа. Ще спомена само, че с тази дейност в редакция “Забавна музика” беше натоварен Ангел Заберски, защото не мога да пропусна да оценя високо неговата положителната роля в създаването на новата българска популярна музика и да не отчета с добри думи приноса му.

Нямам възможност, поради ограниченото време, да разкажа за всичко, което предприехме за издигане художествените възможности и продуктивност на музикалните състави. Ще спомена само за преустройството на двата ансамбъла – за масови песни и за народни песни и укрепване на художествените им ръководства, както и за натоварването им с нови, много високи художествени задачи. Ансамбълът за масови песни се реорганизира в Ансамбъл за песни с два самостоятелни състава – Смесен хор и оркестър “Симфониета”. В Ансамбъла за народни песни хорът (наречен по-късно “Мистерия на българските гласове”) запя и акапелно, а оркестърът получи отговорни самостоятелни задачи.

Още с встъпването си в длъжност като ръководител на музикалните предавания заживях с амбицията да създам два много важни и необходими за  музикалната продукция на радиото изпълнителски колективи – оркестър за забавна музика (Биг бенд с щрайх) и Хор от деца, който да представя детските песни в тяхното автентично детско звучене.

Първите вокални групи за изпълнение на песни за децата са създадени от композитора Парашкев Хаджиев. По подобие на тях е  била изградена и женската вокална група “Детска песен”, която заварих при поемане ръководството на музикалните предавания. Групата се справяше бързо и лесно с леките за изпълнение песнички и затова имаха голяма продукция. Но хорчето от тези школувани възрастни певици никога не можеше да се доближи до непосредственото, искрено, спонтанно детско пеене, до характерното детско звучене.

Особено остра беше нуждата и от оркестър, който да изпълнява забавна музика. Голямата продукция, която тогава вече осъществявахме, възлагахме на хонорувани състави, но това създаваше редица трудности и  много пречки, защото не винаги можехме да разчитаме на тях.

Проведох редица консултации, обсъждания и съгласувания (главният проблем беше щатното и финансово обезпечаване на тези нови състави), и в средата на 1959 г., когато се правеха предложенията за новия бюджет, настоях да се включи и създаването на две нови формации: Естраден оркестър и Детски радиохор. Разработих и подробна справка откъде да се вземат щатните бройки и средствата за тяхното съществуване. Но за това най-напред трябваше да закрием Вокалната група “Детска песен”, с което се решаваха два проблема – осигуряване на три щатни бройки (от пенсионирането на диригентката и някои от певиците, навършили пенсионна възраст) за Детския радиохор, и попълването с останалите певици Ансамбъла за песни, който нямаше достатъчен състав, за да осъществява по-сложните задачи, с които беше натоварен. Но това не беше достатъчно. За Естрадния оркестър бяха необходими много бройки, които Министерството на финансите трябваше да отпусне, а за Ансамбъла за песни беше необходимо да се дадат допълнителни средства за заплащане на необходимия брой мъже като допълнителни хористи, за да не се наруши баланса в хора.

Срещнах пълно разбиране от страна на ръководството на радиото и то защити както трябва пред финансовото министерство нашите предложения. Разбира се не получихме всички искания от щатни бройки за Естрадния оркестър (ние искахме за Биг бенд и щрайх), но получихме достатъчно, за да назначим оркестрантите от Биг бенда, а решихме при нужда да се ползва щрайха от Симфоничния оркестър срещу минимален хонорар.

Предложенията влязоха в бюджета на Радиото и на 3 март 1960 г. Биг бенда, под името Естраден оркестър на Българското радио, започва своя живот.

Преди неговото създаване записи на забавна музика се правеха с Естрадния оркестър на Сатиричния театър, ръководен от Бенцион Елиезер и Жул Леви, както и със създадената от Вили Казасян група “Студио 5”. Тези състави станаха основата, върху която се изгради новият естраден оркестър. Естествено беше да поканим за диригент Жул Леви. Така още в първите си стъпки съставът имаше най-добрите инструменталисти, изпълняващи джаз и поп музика. Имената им бяха добре познати на любителите на тази музика. Димитър и Георги Ганеви, Дечко Делчев, Морис Аладжем и Димитър Симеонов – саксофон, Христо Бенчев, Веселин Тризлов, Тончо Русев и Роберт Димов – тромпет, Недко Трошанов, Деян Тимнев, Илия Ненов и Георги Богданов – тромбон, Божан Хаджиев и Християн Платов – китара, Любен Борисов – бас, Вили Казасян –  пиано и Радослав Иванов – ударни.

Оркестърът заработи и започна да дава продукция още от първия ден. Той беше изграден състав. Жул Леви скоро напусна – той работеше на няколко места и в Радиото не беше щатен. За кратко време съставът беше поет от Бенцион Елиезер, но и той беше предостатъчно зает, за да му се отдаде изцяло. Обърнахме се към Емил Георгиев, също утвърден деец в тази област – композитор, аранжор, диригент. Много добър професионалист и много талантлив музикант, но с твърде труден характер. Под негово ръководство оркестърът  продължи успешната си работа, започна да се изявява и пред публика. Но това продължи около две години.  Наложи се да се разделим и с него и то със скандал. По време на концерт в зала “България”, който се предаваше директно по радиото, Емил решил да протестира срещу някои неуредени въпроси и цели 20 минути не излезе на сцената. Публиката и оркестърът не разбираха какво става, изнервиха се. Но най-лошото беше, че радиото мълча толкова дълго, нещо което никога не се беше случвало и което се определя като най-тежък гаф в програмата. Разбира се, ръководството  на радиото веднага го уволни. Всичко това постави отново пред нас въпроса за търсене на друг  ръководител на оркестъра. Препоръчаха ни един млад човек от Пловдив, способен композитор и пианист, както ни казаха, и с определено отношение към джаза, макар и да не се е изявявал още в това направление. Размислихме и решихме да го поканим да ръководи състава. Той прие и се оказа, че това е едно от най-добрите ни решения. Младежът се казваше Милчо Левиев. Той не само успя да се “сработи” с музикантите, но със своите произведения, в които смело експериментираше, създаде ново направление в джазовата музика – български джаз, в който напълно хомогенно и много талантливо вгради народни ритми и интонации в джаза. Тези произведения, а и чуждия репертоар, който той сполучливо подбираше поведоха Биг бенда към недостигнати до тогава висоти, изградиха го като първокласен джаз-състав.

Левиев беше много неспокойна натура. Непрекъснато търсещ, почувствал силата и възможностите на своя талант, се стремеше да направи много повече, но изглежда, че някои условия в тогавашната действителност му пречеха, възпираха и вероятно ядосваха. А може би не го задоволяваше докрай и работата, защото една част от репертоара не подбираше той, а комисия, която приемаше новонаписаните произведения по контрактация на радиото, много често и с щрайх, а често и без да блестят с много добри качества. И след като пет години работи отлично с оркестъра, той реши да го напусне. Вакуум и сътресение не се получи, защото още от самото създаване на оркестъра в него работеше музикант с големи качества на пианист, композитор, аранжор и диригент, който в тези няколко години израсна и беше напълно подготвен да поеме щафетата от Милчо Левиев. Това беше Вили Казасян. От 1960 до 1998 г. – цели 38 години, кажи-речи целият му живот беше отдаден на Биг бенда – отначало като пианист, малко по-късно и като диригент, а от 1966 г. като негов главен художествен ръководител. Освен с таланта си, с ярките си професионални качества, Вили стоеше високо и като личност с много човешки достойнства. Умен, спокоен, със завидно чувство за хумор той създаваше отлична атмосфера за резултатна работа и допринесе много Биг бенда да бъде винаги, през всичките тези години, изключително добър изпълнителски състав. Вили много добре работеше и с големия състав на Естрадния оркестър (с щрайх), затова и стана неизменен участник в провеждането на фестивала “Златният Орфей”, с което допринесе и за неговото утвърждаване.

Както казах вече, с моето предложение, което беше одобрено от ръководството на Радиото, се създаде още един много необходим състав – Детски радиохор. Имах много ясни изисквания към този състав. Той трябваше да бъде от деца, които да се научат да пеят добре, спято, да интонират чисто, но да запазят детската звучност и характер на детското пеене – спонтанност, непринуденост, бликаща жизненост, жизнерадост. Постигането на всичко това зависеше най-вече от диригента на хора.

Започнах да оглеждам кой би могъл да бъде този диригент, а дойдоха и няколко кандидати, които вече имаха постижения в ръководенето на хорови колективи. Посъветвах се и с проф. Георги Димитров и Бончо Бочев, който вече беше създал преди около 14 години детския хор “Бодра смяна”, широко известен и далеч зад границите на нашата страна.

Сред другите кандидати имаше един особено напорист. Той беше мобилизирал всички, които можеха да ми въздействат по някакъв начин, да ме уговарят именно него да предпочетем. Особено беше влязъл под кожата на главния редактор на детските предавания Камен Русев, с когото бяхме приятели и не минаваше ден без той да настоява за тази кандидатура. Кандидатът се казваше Христо Недялков, музикален оформител без да блести с особени творчески качества, ръководеше и хора на медиците (твърде посредствен състав), но проявяваше голямо желание да поеме ръководството на детския хор. Той не дойде нито веднъж на разговор директно с мен, но вече беше успял “да подработи” моят началник Димитър Трайков, който не беше труден да се ангажира с ходатайства. В края на краищата реших да дам шанс на този толкова настоятелен в желанието си да работи с хора младеж. Повиках го, казах му какво очакваме, помолих го да ходи на репетициите на Бончо Бочев и да попива опит и умения, уговорихме се да го назначим и да обявим конкурс за набиране на хористи, като използвахме системата на “Бодра смяна”. Помолих го и да предложи пианист-корепетитор и инспектор на хора, които също ще назнача. Христо прие всичко и каза, че ще направи това, което очакваме от него. За пианистка беше привлечена Надежда Хлебарова.

И наистина Христо Недялков се зае много енергично с работата. Ходеше на всяка репетиция на “Бодра смяна”, обиколи софийските училища, прослуша с комисия явяващите се и подбра децата, с които от тук нататък трябваше да работи. Стараеше се да прилага наученото от Бончо Бочев и хорът започна да става. Разучиха се първите песни, направиха се и записи и всички решихме, че нещата вървят на добре..

Минаха пет години и решихме да отбележим тази първа годишнина на хора. В концертното студио на Българското радио организирахме скромно тържество, на което  целият хор беше подреден на сцената, а пред маса отстрани на тях бяха седнали официалните лица: проф. Георги Димитров, тогавашният директор на радиото Крум Василев, ръководителят на музикалните радиосъстави Боян Икономов. Аз изнесох доклад за хора и неговата дейност, а хорът изпя няколко песни от репертоара си. Тогава още Христо не само не говореше, но вероятно и не го мислеше, че е основател на Детския радиохор, нещо което след години не слизаше от устата му.

След това “честване” Христо Недялков поиска на следващата година да участва в Международния хоров конкурс в Ланголен (Уелс – Англия), който тогава беше един от най-престижните. Усетих, че вече е решил да търси признание. А забелязах и нещо друго, което леко ме разтревожи, но реших да не бъда мнителен и да не прибързвам:  хористите все повече започваха да пеят не като деца, а като големи момичета, вече се забелязваше стремеж да се школуват гласовете им, защото така е по-лесно да се постигне по-добра интонация, спятост и по-плътна звучност, но се загубваше очарованието на детското пеене.

Съгласих се с предложението на Христо да участва в конкурса и се заех да осигуря необходимите средства за пътуването (домакините осигуряваха нощувките и храната). Ръководството на Радиото ме натовари да бъда ръководител на състава, който ще пътува за Англия. Хорът се представи добре, но не получи очакваната първа награда, а го класираха на трето място, най-вероятно заради не съвсем детското му звучене. След това Христо избягваше да говори за този конкурс и никога повече не пожела да се яви на такова състезание. Когато го подканях той изтъкваше глупавия аргумент, че в същината си те не могат да бъдат третирани като самодеен хор, защото “работели” за радиото. А всъщност той изпитваше страх, защото знаеше, че не отговаря на критериите на журито за детски хор.

От тук нататък една от основните дейности на Христо Недялков стана да търси пътища за реализиране на концертни турнета в чужбина, но старателно избягваше даже да се заговори за участие в някой от престижните хорови конкурси. В репертоара се включваха произведения, които не бяха създадени за детски хор и от които радиопрограмата не изпитваше особена необходимост (имахме си много добри записи с други състави), изпълнението все повече наподобяваше пеене на девойки, а не на деца, записването на детските песни, които се създаваха за радиото се бавеше. Имахме няколко разговора, но той упорито държеше на репертоарната линия, която бе избрал и с която би се представял по-добре в чужбина. Тогава му предложих да направи от най-малките хористи, които не включваше в състава за турнетата в чужбина (още не можеха да пеят като каките си) състав за запис на леки детски песни, от които се нуждаехме. Той прие това и известно време го правеше.

А различията между нашите разбирания за мястото и характера на детския хор в радиото се задълбочаваха. Още повече, че в страната се появиха и заработиха и други детски хорове, някои от които постигнаха по-високи резултати от радиохора. Имам предвид хорът, ръководен от Захари Медникаров, който за мен беше най-добрия детски хор в България (не е случайно, че навсякъде в най-престижните международни конкурси, където хорът участваше, му присъждаха безрезервно първите награди във всички категории). Много добро развитие и съответно успехи и признание пожънаха и други детски хорови колективи.

Детският радиохор все по-малко вече работеше за радиото, а “обслужваше” главно своя диригент и неговите амбиции. Това след години наложи към Българското радио да се изгради нов състав за записване на детски песни – “Радиодеца”.

На края искам да ви запозная и с търсенето на решения по други, не съвсем музикантски проблеми, но много важни за нашата работа и за Радиото.

Единственото студио на Радиото за осъществяване на музикални записи се оказа тежък препъни-камък. В него репетираше Симфоничният оркестър и се извършваше цялата записна дейност на радиото. Вярно е, че за камерни състави се използваше и второ студио, но и то не стигаше да се поеме цялата продукция. Тогава се роди блестящата идея да поискаме от ЦК на БКП да ни предостави залата в своя партиен дом, където да се пренесат репетициите и записите на Симфоничния оркестър и Българската хорова капела. Не се надявахме много за положителен резултат, но от ЦК ни разбраха и ни отстъпиха залата за определен период. Тя беше ремонтирана, акустиката ѝ беше подобрена, достави се и съответната техника и това освободи Първо студио изцяло за записи. Така беше решен, макар и временно, един от най-тежките ни проблеми.

Бързото нарастване на музикалния фонд постави остро и друг проблем – съхраняването на хилядите магнетофонни ленти и особено най-ценните, които бяха отделени в специално създадения “Златен фонд”. За хранилища на лентите се използваха мазетата в сградата на радиото, които тогава никак не бяха пригодни за тази цел – освен че бяха недостатъчни да поемат целия фонд, който непрекъснато се увеличаваше, те не бяха и специално оборудвани, за да бъдат подходящо хранилище за съхраняването му. Наложи  се голяма част от лентите да бъдат изнесени вън от сградата на Радиото – в помещения на Висшата партийна школа, а най-ценните записи – в трезорите на Българската народна банка. Но и там условията не бяха подходящи. Поради лошите условия на съхранение някои от лентите изсъхваха, записите се деформираха, загубваха качествата си и ставаха негодни за използване в програмата. Затова още в началото на моята работа в музикалните предавания, започнах настъпателна акция за решаване на тези проблеми. Ръководството на Радиото подкрепи искането ни за радикално решаване на този проблем и започна активна кампания за убеждаване на държавното ръководство и обществеността от необходимостта на специални грижи за това безценно национално богатство. Поставяхме въпроса на всички възможни нива и търсехме решение. Написах и статия, поместена на първа страница на вестник “Народна култура”, в която обосновах аргументирано тази необходимост.

Но годините се изнизваха, а резултати не се получаваха. Бяхме в пълна безизходица. И през юни 1966 г. тогавашният директор на Българското радио Богомил Нонев възложи на мен заедно с техническия директор тогава инж. Борис Хаджидочев да подготвим доклад, който бе представен на министъра на културата. Навсякъде намирахме съчувствие и разбиране, но реална помощ не получихме и докато бяхме в Радиото (1969 г.) този проблем не беше решен. Години след нашето уволнение нещата се раздвижиха и предложението ни стана реалност – беше намерено най-доброто решение с построяването на специалното лентохранилище в Боровец.

Десетилетието от края на 60-те и 70-те години беше изключително динамично и напрегнато за работещите в областта на музиката в Българското радио, но благодарение на тяхната активност и инициативност, на тяхната висока отговорност и мотивация Радиото се утвърди като институция с огромна сила и възможности за разпространение на музиката, за музикалното възпитание на слушателите, за повишаване на тяхната култура. Музикалното българско радио вече можеше да мери ръст с най-добрите европейски радиостанции.