„Тя да се появява на сцената, за да се превърне нетърпеливото очакване в привличане, а след това в екстаз, щом нейният глас се разгърне и полети нагоре.“
Тези думи, с които критиката описва въздействието на Ела Фицджералд върху публиката, са всъщност признание не само за нейния успех, но и за триумфа на духа ѝ. Триумф, който вдъхновява и българската „кралица на суинга“ Леа Иванова – личност, която изкушава с вокална мощ и поразителна артистичност. В интервю за Българското национално радио Леа Иванова потвърждава своята духовна свързаност с Ела Фицджералд:
За Леа незабравимата Стоянка Мутафова казва: „Животът й беше очарование. Стоеше разголена пред нас, неподправена, без преструвки… Крайностите й бяха артистични“.
Животът на Леа Иванова всъщност е изпълнен с изпитания и крайности. Живот, в който тя застава с достойнство пред публиката, независимо от превратностите на съдбата, които непрекъснато я преследват. Една от най-известните джаз певици у нас, никога не изневерява на житейския и професионален съвет, който получава от оперната прима Илка Попова: „На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение.“
„Мечтата ми беше да стана оперна певица“, казва Леа Иванова. Илка Попова винаги ни чакаше след концерта и казваше: „Защо, момиче, не седнеш да учиш опера?“, а аз ѝ отвръщах, че не мога. Изпрати ме при Анна Тодорова, която каза, че трябвало да ходя постоянно, и аз се отказах, защото хич не съм постоянна.“
„Най-хубави бяха концертите във Военния клуб, защото имаше и други артисти – връща се към онези дни и Леа Иванов. – По онова време пълнехме залите с нашите спектакли. Работихме с Енчо Багаров, Георги Парцалев, Георги Калоянчев и Коста Цонев.“
В началото на 50-те години Леа Иванова започва да пее в оркестъра „Джаз на оптимистите“, който по онова време е в творческо съревноваване с известния „Джаз Овчаров“ (това е първият оркестър, с който е работила).
„В някои моменти свиреха по-добре от нас, но ние бяхме повече шоу оркестър, повече се харесвахме заради сценичното поведение. Леа нямаше конкуренция“, спомня си бъдещият ѝ съпруг Еди Казасян.
60-те и 70-те са най-активните години в кариерата на певицата. През 1957 година за първи път излиза извън страната – в Румъния. След това започва да обикаля световните клубни сцени с оркестъра на Еди Казасян. Репертоарът им включва суинг, фламенко, туист, ча-ча-ча. Концертират в почти цяла Западна Европа, Америка и Близкия Изток. Имат издадени албуми в България, Унгария, Румъния и Германия.
„Ориентирах се към музиката още като ученичка в Цариград (днешен Истанбул). По едно време в българското училище ми преподаваше Никола Фурнаджиев. В класа имаше много хубави момичета, щяхме да даваме представлението „Балът на розите“ за края на годината и той каза: „Лили, ти ще бъдеш царица Роза“ и така започнах да пея.“ – разказва Леа, чието рождено име е Лилия.
Една от емблематичните ѝ естрадни песни е „Basta con la luna“ на Адриано Челентано, изпълнена от Леа Иванова и „Комбо“ оркестъра на Еди Казасян е записана от унгарската звукозаписна компания „Qualiton“.
В началото на 80-те години изявите на Леа на родна сцена стават все по-чести. Тя придобива широка популярност в България едва в последното десетилетие от своя живот. В българската забавна музика името на Леа се свързва най-вече с шлагера „Чико от Порто Рико“, композиран от Емил Георгиев.
В последните творчески години момичето с куфарите, обиколило света, сякаш изпява в две от популярните си песни равносметката на живота: в хитовете „Тръгвам си без шум“ и „Би трябвало да имам два живота“. Но дори само за един, Леа Иванова се превръща в българската „кралица на суинга“.
Би трябвало да имам два живота,
повторно аз да се родя –
тогава успяла бих по ноти
единия от тях да подредя.
Единият живот – миниатюрен,
а другият – с голям обем.
В единия – да се пилея щуро,
а в другия – да се сбера съвсем.
В единия – да се затворя в клетка,
а в другия – да скитам по света.
Единия живот – за моя сметка,
а другия – за сметка на смъртта.
Единия – за бляскави паради,
а другия – за всеки божи ден.
Единия – да висне върху клади,
а другия – с наслади всеки ден.
Би трябвало да имам два живота.