Юни е месецът, в който се ражда и умира една от най-противоречивите фигури в българската култура – Богомил Райнов (19 юни 1919 – 8 юни 2007). Поет и белетрист, философ, историк и теоретик на изкуството, член-кореспондент на БАН (1974 г.), професор, автор на монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи и нашумелите им екранизации – „Инспекторът и нощта“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“, „Умирай само в краен случай“, „Господин Никой“, „Денят не си личи по заранта“, „Тайфуни с нежни имена“, „Черните лебеди“.

Син е на писателя, учения и теософа Николай Райнов. Завършва философия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1943 г.). Участник в антифашистката съпротива. Редактор във в. „Работническо дело“, главен редактор на сп. „Художник“ и сп. „Изкуство“, заместник-главен редактор на в. „Стършел“ и на сп. „Септември“. Преподава в Художествената академия (1947 – 1981). През 1953  – 1960 г. е културен аташе в посолството на България в Париж.

Главен редактор на в. „Литературен фронт“ (1966-1970), заместник-председател (1967 – 1972) и първи заместник-председател (1972 – 1989) на Съюза на българските писатели.
Между 1954 г. и 1986 г. е професор по естетика във Висшия институт по изобразителни изкуства. Член-кореспондент на БАН от 1974 г. Носител е на орден „Св. Кирил и Методий“, лауреат на Димитровска награда (1952 г. и 1969 г.), орден „13 века България“ (1989 г.), държавната награда „Паисий Хилендарски“ (2006 г.) и др.

Без да навлизаме в политическите игри на тоталитарното време, в което Богомил Райнов живее и създава своето многопластово и внушително по обем творчество, си припомняме думи от романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“: „Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш.“