Връщайки се 50 години назад до размирната 68-а, няма как да подминем топлите дни на май в Париж, станали доста горещи и разтърсили обществото, политическата и ценностната система на Франция и по-точно нейната Пета република… Тогава младите хора там решават, че искат, могат и трябва да кажат своята дума.
Да протестират младите французи тръгват всъщност още в края на март заради арестите на множество студенти, участвали в демонстрации срещу войната във Виетнам. И така, още преди кулминацията през май, започва изразът на недоволство от цялостната организация на обществото след Втората световна война, макар това да са години на просперитет. Младите искат промяна в закостенялата ценностна система, засягаща семейството, сексуалността, труда, образованието, морала, науката, технологиите – всичко.
Фитилът на вълненията в Париж е запален на 2 май, когато заради противоречия между студентството и Ректората е затворен Философският факултет на парижкия университет „Нантер“. В знак на протест колегите им от Сорбоната окупират сградата и се стига до първите сблъсъци с полицията. За пръв път в своята 700-годишна история „Светая Светих“ на френския академизъм също е затворена, 40 000 са изключени, а това предизвиква улични боеве между тежко въоръжена полиция и студенти на барикади в Латинския квартал на Париж. На 13 май работничеството в знак на солидарност с протестиращите обявява стачки в много предприятия из цялата страна. На 16 май стачкуващите работници от държавните заводи „Рено“ окупират цялата им производствена инфраструктура. На следващия ден Франция е парализирана от генерална стачка, в която участват 10 милиона работници, а това представлява две трети от заетите в отделните отрасли на икономиката. Интересен факт е, че и филмовият фестивал в Кан не остава незасегнат от събитията. Режисьори, продуценти и критици изразяват съпричастието си със студентите и работниците, като окупират пък голямата фестивална кинозала и фестът е предсрочно закрит.
На 27 май френското голиско правителство на Жорж Помпиду и работодателските организации отстъпват под натиска на протестите и стачката и приемат повечето искания на профсъюзите за социални реформи, повишаване на заплатите и модернизиране на системата на образованието. Въпреки това студентските демонстрации и стачките продължават. Причината за това е, че до този момент и синдикатите, и опозицията, вкл. Френската комунистическа партия, се дистанцират, дори заклеймяват протестите.
В крайна сметка на 30 май френският президент Шарл дьо Гол разпуска Националното събрание, насрочва нови избори и с това тушира енергията на тези спонтанни и турбулентни събития, които не изкласяват, разбира се, чак до революция, но след които обаче и Франция, и светът не са вече същите в по-далечен хоризонт.
Беше чудна пролет. Невероятно топло, даже горещо. Това ми се е запечатало като спомен. Останалото беше за всички участници едно време на напрежение и богато на събития. При това, като казвам участници, нямам предвид само бунтуващите се. Няма да забравя, трябва да е било 1979 г., пътувах с влака до Париж. Когато слязох, някой ме потупа по рамото. Беше мъж, десетина години по-възрастен от мен. Каза ми: „Г-н Кон-Бендит, трябва да Ви споделя нещо. Искам да Ви благодаря, това беше невероятно време, тази пролет на 68-а, също и за мен.“ „Чудесно“, отговорих аз. „Но трябва да Ви призная нещо – продължи той. – Аз бях полицай по това време. Въпреки това събитията тогава промениха и моя живот.“
Имахме усещането, че е дошло време да вземем живота си в свои ръце, че е време да се борим за това, да живеем така, както искаме. И че е време да кажем, че определени неща, които се случват в политиката и в света, не ни харесват.
Винаги съм го определял като бунт. Революция е, когато властово и политически делото се доведе до край. Това не се случи, поради което говорим за бунт, а не за революция.
Ние живеехме във време, когато не познавахме безработицата, не познавахме СПИН-а, не познавахме екологичната катастрофа. Ще рече, ние бяхме прометейски настроени – светът ни принадлежи, ние можем да го променим, да го направим по-добър. За младите хора днес светът е жесток, заплашителен, питат се докъде ще стигнем. Това прави всичко по-трудно. Но въпреки това има едно поколение от критици на глобализацията, има много млади хора, ангажирани социално. Смятам, че е по-трудно, но мнозина се справят отлично.
Интересни са разсъжденията за май 1968 г. на популярния френски журналист и тв водещ Ерик Земур във в. „Фигаро“
1968 – годината, която промени света – още…