„Той беше още млад човек, слаб, носеше винаги черни дрехи и бомбе. Имаше тъжен, отсъстващ вид, загубил се сред мечти, и една особена мекота в погледа. Поддържаше се добре, почти елегантен и имаше голям успех сред жените, може би защото бе великодушен и пръскаше с лека ръка парите. По това време той печелеше много. Имаше чудесен щрих и изпълняваше всичко с голяма лекота. Никога не поправяше рисунките си. Ако не му харесваха, ги хвърляше…” Тези редове от писмо на проф. Й. Жианю от Румъния, но живеещ в Париж, потвърждават портрета на художника, обрисуван от неговите биографи. „Ориенталският принц”, „принцът на бохемата”, както го наричат многочислените му почитатели и приятели, още съвсем млад завоюва успех и признание.
Той е роден рисувач, самороден талант и не се нуждае от протекции, когато започва да работи за няколко вестника и за популярното хумористично списание „Симплицисимус” в Мюнхен, и след това, когато се премества в Париж.
Ражда се във Видин на 31 март 1885 година и е назован Юлиус Мордекай Пинкас, седмото от осемте деца на търговеца на зърнени храни Маркус Пинкас и жена му София, родена Русо. Произходът му е сръбско-италиански, испанско-еврейски. Бащата е собственик на фирма за зърнени храни „Маркус Пинкас и Синове Русе-Варна-Видин”. През 1894 година семейството му се премества в Русе и деветгодишният Юлиус учи в еврейското училище. Семейството живее в къщата на техния родственик Леон Пинкас в Еврейската махала на ул. „Крепостна” („Панайот Хитов”).
Докато родната къща на Пинкас във Видин е разрушена, русенската, свързана с детството му, е запазена. Тя е близо до родната къща на Елиас Канети.
Момчето много обича цирка, пътуващите артистични трупи и кинематографи в Русе, където се състои първата кинопрожекция в България (1897), две години след първата в света на братя Люмиер в Париж.
Шестнадесетгодишният Юлиус публикува първите си рисунки в „Симплицисимус” и получава първия си хонорар. Вместо да се отдаде на търговия, както желае баща му, Юлиус Пинкас рисува. Изпълва страниците на счетоводните дневници със скици на колегите или клиентите на баща си. Често ходи в Букурещ, където фирмата има кантора.
От 1901 до 1905 година Юлиус учи във Виена, Будапеща, Мюнхен и Берлин, където в академиите слуша лекции по изобразително изкуство. През 1905-а се установява в Париж, там среща и бъдещата си съпруга Ермин Давид и променя името си на Жул Паскин. Първите прояви на младия художник са карикатури с много хумор и тънко пресъздаване на житейската действителност. Сред персонажите му преобладават обикновени хора, както и пияници, цветарки, проститутки. В Париж Жул Паскин се движи в кръга на парижката бохема и е първа цигулка в оркестъра на експресионистите. Бързо става знаменитост, „скитникът евреин”, както го нарича Жорж Папазов (Георги Папазов – български и френски художник модернист и писател), не  е щастлив. Изпада в кризи, отдава се на алкохола, търси отдушник в чести любовни увлечения. Като приятел на Ърнест Хемингуей, попада в неговия персонаж-герой на романа му „Безкраен празник”. От 1904 до 1909 година изпраща карикатури в хумористичния вестник „Българан”, като се подписва „Паскин от Русчук”.
През 1912-та Жул Паскин идва на гости в Русе на свои сродници. Това е едно завръщане на 27-годишния вече утвърден художник в града на неговото детство – град космополитен, силно повлиял и на други двама големи – Канети и Майкъл Арленд (Дикран Куюмджиян).
От 1915 до 1920 година Паскин се установява в САЩ и получава американско поданство, но не се заседява на едно място: пътува из различни краища на голямата страна, прави дълги престои в Куба, която със своята тропическа екзотика и южняшки бит особено допада на художника-балканец. След това се връща в Париж и остава там до края на  живота си, но през това време предприема пътувания, главно до слънчевите страни на Северна Африка. През зрелия период от живота си рисува картини, маслени портрети, акварелни рисунки. От 1922 до 1927 година са най-известните му картини: „Блудният син”, „Мургавата и русата”, „Жанет и Мирей”, „Две седнали жени”, „Малката балерина”, „Съдът на Соломон” и  други.  Най-плодоносният период от живота му – последните десет парижки години – издига Жул Паскин като един от най-изтъкнатите представители на тъй наречената Парижка школа и като художник със световно признание.
Най-много от картините му са изложени в Музея на модерното изкуство в Париж и в други галерии във Франция, САЩ, Великобритания, Италия, Люксембург. В градове като Осло, Тел Авив… Националната художествена галерия в София също има негови творби. Русенският деятел на културата Георги Чендов пише, че „преди години един от братовчедите на Паскин – Морено Пинкас, предлага за откупка на тогавашния кмет на Русе сбирка от шаржове, рисувани от Паскин. Кметът го отклонил с думите, че „такива неща не се продават, а се подаряват”. Така Русе се лишава от възможността да има Паскинови творби за разлика от свищовлията Папа Жан, който наследява от свищовския търговец Коста Халачев като скъпа семейна реликва картината на Жул Паскин „Целувката”.

Кинодокументалистът Атанас Киряков, създател на филм за Жул Паскин, разказва въз основа на интервютата си с Абел Рамбер, най-големият колекционер на картини на Паскин и експерт по творчеството му, търсен от аукционните къщи, запис 2008 година, Златен фонд на БНР:

Забележителното и обемно творчество на художника се ражда в трескавия шемет на едно бурно лично битие. Шемет не само поради неспокойното скиталчество. През 20-те години на XX век Паскин, преуспяващ и прочут, е в центъра на вихрения, лудешки живот на артистичната монпарнаска бохема. С щедра ръка и неизтощимо въображение, „приказният източен принц”  устройва за приятелите си увеселения, за които във френската столица, видяла какво  ли не, се разказват легенди. Със същата щедра ръка помага на колеги, познати, свои модели. Отзивчив, ласкав и шеговит, той е обкръжен от широк кръг приятели, някои от които, като Пикасо, Алехо Карпентиер, Ърнест Хемингуей, Иля Еренбург, Амедео Модиляни, Пиер Мак Орлан, ще добият световна известност.
Толкова по-изненадващо и необяснимо е неговото самоубийство на 2 юни 1930 година – той е в зенита на славата си, само на 45 години, а на следващия ден предстои да бъде открита негова изложба в една от най-прочутите парижки галерии.  И без да ровим в загадката на тази доброволна смърт, безспорно е едно: зад блясъка на успеха, отвъд бурната шумотевица на веселбите се крие драмата на едно сърце чувствително, тъжно и уязвимо.
Това най-добре проличава в самото творчество на Паскин, защото то отразява погледа му върху живота. Сърцевината на това творчество, изграждано с упорит и системен труд въпреки вихъра на разгулния живот, представлява жената и голото тяло. „Но колко своеобразни са неговите женски портрети и голи тела! Гъвкавата, малко деформирана линия, изтеглена от ръката на отличен рисувач, нежните тонове, в които въздушно трептят фигурите, носталгичната тъга, излъчвана от образите, празнотата в някои от техните погледи – всичко това е всъщност израз на човешката драма в един свят, където зад примамливата фасада на празниците и плътските радости се крият разочарование и меланхолия, изтощение и опустошение, провалени мечти и съдби. В този смисъл творчеството на Паскин добива стойността на едно от най-проникновените свидетелства не само за собственото му светоусещане и съдба, но и изобщо за драматизма на времето между двете войни. То е много по-дълбоко и съдържателно, отколкото изглежда на пръв поглед, надхвърля далеч рамките на чисто изобразителното майсторство”, пише Алберт Коен.

Първите години от живота на художника Жул Паскин, прекарани в родния Видин, оставят неизлечими спомени у него. Той често се връща към картините, запечатали се от детството му, и ги пресъздава в платната си – кулите на Баба Вида с дълбоките ровове около тях, обраслите с тръстика брегове на Дунав и кея с рибарите, пъстрия пазар и турския хамам в града. Наричат го Паскин ел Булгаро, както сам той се представя на всичките си изложби по света.
Всичко – като се почне от видинското ранно детство и през вихрушката на неговия личен живот, през изблиците на неговия колоритен човешки нрав, та се стигне до произведенията му – дава повод за размисъл върху думите на Иля Еренбург за Паскин: „Този вечен странник бе пропътувал половината свят, но в картините му, в розовия призрачен свят на плътта… и на човешката тъга се чувства споменът за напуснатата от него земя.”
„Това, разбира се, тепърва трябва да се изследва, мотивирано и цялостно да се докаже – казва Коен. Не за да направим от Жул Паскин име в българското изобразително изкуство. Но за да го приобщим по-плътно, чрез онези неизбежни с влиянието си първи седем години, към приноса, който нашата българска земя е дала в световната култура. Паскин би се радвал на такова завръщане и приобщаване – да отворим пред него широко дунавската врата на родината и целия неин дом”.