На 3 март празнуваме освобождението на България от османско владичество. На този ден (19 февруари по стар стил) преди 140 години в градчето Сан Стефано (днешен Йешилкьой, квартал на Истанбул) е подписан мирният договор между Русия и Османската империя, с който се слага край на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. След близо пет века османско господство българската държавност е възстановена, България възкръсва за нов живот и пред нея се откриват нови хоризонти за развитие като европейска държава.
Денят на освобождението на България се чества за първи път в старата столица Велико Търново на 19 февруари 1879 г. Митрополит Антим I, председател на Учредителното събрание (първото Народно събрание на България), отслужва панихида в църквата „Св. Богородица“ в присъствието на депутати и граждани. На следващата година 19 февруари се отбелязва и в столицата София като Ден на възшествието на престола на император Александър II. Две години по-късно – през 1882 г., в „Списъка на неприсъствените дни в Българското княжество“, приет от Държавния съвет, за първи път е записано, че денят 19 февруари се чества като ден на „Заключаването на С. Стефанский договор“. От 1888 г. до края на Втората световна война се празнува като Ден на освобождението на България от османско владичество. След въвеждането на Григорианския календар през 1916 г. той се чества за първи път по нов стил на 3 март 1917 г. В продължение на дълги години празникът е полузабравен. Едва през 1978 г. по повод 100-годишнината от Освобождението денят е отбелязан еднократно като официален празник. 10 години по-късно 3 март става официален празник, а в началото на 1990 г., с решение на Народното събрание, е обявен за национален празник.
Каква е предисторията на Руско-турската война? В продължение на две столетия Русия води 13 войни с Османската империя, като целта е завземане на Цариград и проливите Босфора и Дарданелите. Това е пътят към Егейско и Средиземно море и възможността Руската империя наистина да стане велика сила. С тази цел систематично се изгражда репутацията й като защитник на славяните и изобщо на православните християни в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвърждава и руското влияние на Балканите. Годините непосредствено преди Руско-турската война са време на революционен подем в Османската империя. След въстанието в Босна и Херцеговина през 1875 г., Априлското въстание и Сръбско-турската война от 1876 г., в която се включват хиляди български доброволци, Източната криза избухва с нова сила. Тя не се свежда само и единствено до събитията на Балканите, а засяга много повече аспекти, свързани със съдбата на Османската империя, която притежава стратегически важни за Великите сили (Великобритания, Германия, Франция, Италия, Австро-Унгаpия и Русия) територии в Близкия и Средния Изток. Априлското въстание, което е връх на българското национално-освободително движение, изиграва изключително важна роля за задълбочаване на Източната криза, като довежда до постепенна промяна на водената от Великите сили политика по отношение на Османската империя. Жестокото му потушаване предизвиква широк международен отзвук в подкрепа на българската национална кауза, който допринася за сериозна промяна в отношението на гражданските общества в Европа. Най-великите умове на онова време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Джузепе Гарибалди и много други издигат своя глас в защита на справедливата борба на българите за национална независимост. В края на 1876 г. в Цариград се провежда конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, за мирно решение на възникналите конфликти на Балканите. Те изготвят проект за автономия на Босна и Херцеговина и България, като е решено тя да бъде разделена вертикално на две автономни области – Източна с център Търново и Западна с център София. След провала на Цариградската конференция поради факта, че османското правителство категорично отхвърля Лондонския протокол на Великите сили с предложения за реформи в Османската империя, войната става неизбежна. Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони авторитета си сред балканските християни, ако не се намеси в този критичен за тях момент. Важна роля изиграва и натискът отдолу – естествената симпатия на руския народ към поробените българи – едноверци и славяни.
На 12 (24 април по нов стил) 1877 г. в гр. Кишинев руският император Александър II обявява с манифест война на Османската империя. За участие нея са привлечени Румъния, Сърбия и Черна гора. Военните действия се водят на два фронта – Кавказки и Дунавски. В Дунавската армия се включва и Българското опълчение (12 дружини) със Самарското знаме, под командването на ген. Николай Столетов. Самарското знаме, наша национална светиня и един от символите на българската бойна слава (днес се съхранява в Националния военноисторически музей в София), е ушито от монахините на Иверския девически манастир по инициатива на жителите на руския град Самара като израз на моралната им подкрепа за справедливата борба на българския народ. То е изработено още през 1876 г. и е било предназначено за въстаниците от Априлското въстание. От едната му страна е избродиран образът на Иверската Света Богородица, а от другата – образите на Светите братя Кирил и Методий. Към дръжката на знамето са прикрепени три ленти – синя с надпис „Да воскреснет Бог, и расточатся врази Его“, червена с надпис „Городъ Самара болгарскому народу въ 1876 году“ и бяла. Пиката на знамето е сребърна във византийски стил и е изработена по проект на руския инженер и архитект граф Николай де Рошфор. На 6/18 май 1877 г. на Гергьовден делегация от Самара, водена от кмета на града Ефим Кожевников и руския общественик и славянофил Пьотър Алабин, връчва в Плоещ Самарското знаме на Българското опълчение на специална военно-църковна церемония.
Златният фонд пази документален запис на опълченеца от Четвърта дружина Кръстьо Попов Янков, който говори за святата клетва пред Самарското знаме и оставя своя завет към българските бойци да пазят „България като зеницата на окото си“ и винаги да помнят с каква цена е извоювана свободата й. Част от звуковата памет на България е и разказът на Константина Корчева, внучка на опълченеца-поборник Никола Павлов Корчев, за героичната борба за спасяването на Самарското знаме, която Трета опълченска дружина с командир подполковник Павел Калитин води в епичния бой при Стара Загора на 19 юли/31 юли 1877 г.
На 15/27 юни руската армия извършва десант през река Дунав при Свищов и се разделя на три отряда – Русчушки (Източен) от около 70 хил. войници под командването на руския престолонаследник княз Александър Александрович, които са насочени срещу укрепения четириъгълник – османските военни крепости Русе, Силистра, Шумен и Варна в Североизточна България; Западен (35 хил. войници – в състава му е и Лейбгвардейският финландски полк) под командването на ген. Николай Криденер, който тръгва към Видинската крепост, и Преден отряд с численост 12 хил. души, начело с ген. Йосиф Гурко, който се насочва към Велико Търново, Стара планина, Пловдив и Одрин. Тук е и Българското опълчение. Чрез бързо придвижване на Предния отряд в Южна България и активни действия на Източния и Западния отряд се цели да бъде провален турският военен план. Започва настъпателният период на войната. В хода й се очертават три етапа. Първият е от форсирането на р. Дунав до края на юли 1877 г. През втория етап – от боевете при Стара Загора до падането на Плевен, се провеждат най-мащабните операции, които решават изхода на войната. Третият етап е от превземането на Плевен до подписването на Одринското примирие между Русия и Османската империя на 19/31 януари 1878 г., с което се прекратяват бойните действия. По време на войната има много тежки битки, критични и героични моменти като боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново, при обсадата на Плевен, по време на тежкия зимен преход през Стара планина и др. В тези моменти руските войници, българските опълченци и воините от различни националности в състава на руските войски – финландци, румънци, литовци, латвийци, украинци, бесарабци и др., показват чудеса от издръжливост и храброст. В тази война решаващ фактор наистина се оказва справедливата кауза. Епичните боеве, разиграли се на най-високите точки на Шипченския проход – връх Св. Никола (дн. връх Столетов), връх Шипка и Орлово гнездо от 9/21 до 11/23 август 1877 г. между многохилядната армия на Сюлейман паша и значително по-малобройния Шипченски отряд с командир ген. Столетов, имат ключово значение за изхода на войната. Проявявайки невиждан героизъм и саможертва, руските войници и българските опълченци осуетяват плана на османското командване за съединяване на Сюлеймановата армия (Централната османска армия) с войските на обсадения в Плевен Осман паша (Западната османска армия). В най-драматичния момент идва помощ от ген. Фьодор Радецки. Шипченската епопея е възпята от патриарха на българската литература Иван Вазов.
На 28 ноември/10 декември 1877 г. Осман паша предава сабята си в знак на капитулация. На 23 декември/4 януари 1878 г. е освободена София, на 4/16 януари е превзет Пловдив, а на 8/20 януари руските войски влизат в Одрин. От голямо значение в Руско-турската война е и ролята на българското население. Освен Опълчението, българско участие има и в други области. Много важна е мисията на българите, изпълнявали разузнавателни задачи. Става дума за широка мрежа, която е поддържана в тила на турската армия. В предварителния план на руското командване за войната срещу Османската империя, разработен от ген. Николай Обручев, се предвижда в началото на бойните действия да се предприеме демонстративно настъпление през Добруджа, което е трябвало да заблуди турското командване, че руската армия ще се насочи към Източна България. Поради това се хвърлят много средства за подготовката на четирите големи крепости Русе, Силистра, Шумен и Варна и в навечерието на войната там са съсредоточени повече от половината от турските военни сили на Балканите. Ролята на българите е в това, че заблуждават османското командване, че ударът ще бъде насочен тъкмо там, а същевременно основните руски сили тайно форсират Дунав при Свищов и се разпределят така, че да започне ефективното изпълнение на плана. Освен това, в тила на турската армия действат български чети. Българи подпомагат руските войски при преминаването на Балкана в тежките зимни условия. Не по-малка подкрепа на руската армия оказва населението, което я подпомага с хранителни продукти и всичко, каквото може. Особено важен е и фактът, че мирното население плаща изключително висока цена в Руско-турската война за своето освобождение, което доказва, че българите са защитили с кръвта си свободата на България. Десетки хиляди са жертвите на жестокостта и зверствата на турските войски и башибозука в Южна България (преди руското настъпление) или пък в селищата, попаднали в руски ръце, а след това отново завзети от османската армия.
Датата на подписването на Санстефанския мирен договор не е избрана случайно. Тя съвпада с деня на възкачването на престола на император Александър ІІ през 1855 г. и отмяната на крепостното право в Русия през 1861 г., за което той получава прозвището Освободител. В България то се свързва най-вече с победата му в Руско-турската война през 1877-1878 г. Санстефанският договор е предварителен и подлежи на одобрението на останалите Велики сили. Според него освободена България е автономно, трибутарно (васално) княжество с християнско правителство и своя войска. Договорът предвижда създаването на голяма славянска държава на Балканите – Княжество България би имало площ от около 170 000 кв. км. В територията му влизат Северна България (без Северна Добруджа, която Русия отстъпва на Румъния в замяна за Южна Бесарабия), Тракия (без Гюмюрджинско и Одринско) и Македония (без Солунската област и Халкидическия полуостров, които остават в границите на Османската империя). Съгласно клаузите на договора държавата се управлява от княз, който трябва да бъде избран от народа, утвърден от Високата порта и одобрен от Великите сили. Събрание от български първенци, свикано в Пловдив или Търново, трябва да обсъди и приеме основния закон на Княжеството. Предвижда се и временно руско управление за срок от две години, което се осъществява от специален императорски комисар. Османската империя няма право да държи свои войски в българската държава. Уточняват се въпросите, свързани с наличието на османски държавни, обществени и лични имоти в България и плащането на годишния данък на Високата порта.
Със Санстефанския договор България се появява отново на картата на Европа, а населението й наброява 4 800 000 души. Санстефанска България, с малки изключения, припокрива територията на Българската екзархия, чиято легитимност е призната през 1870 г. със султански указ. След ревизирането и замяната на Санстефанския мирен договор с Берлинския договор от 1/13 юли 1878 г., с който Великите сили окончателно намаляват територията на българската държава съгласно предварителните тайни споразумения на Русия с Австро-Унгария и Великобритания, Санстефанска България се превръща в символ на националното единение и основен национален идеал на българите за години напред.