„Съдържанието на журналистическото творчество е съдържанието на самия живот! — пише в своята книга „Слова за словото“ публицистът Веселин Йосифов — Ние работим за деня, за днешния и утрешния ден, но не желаем да бъдем еднодневки. Вестникът се ражда сутринта, но той не умира вечерта, защото оставя трайни следи в съзнанието на своя читател. Програмата на телевизията излиза в ефира, но тя е събудила мисли и чувства, които съпровождат зрителя непрестанно. Гласът на радиото е всекидневен спътник и този глас не остава глас в пустиня, защото на свой ред създава общност на съзнанието у милиони труженици.“
В предаване от рубриката на Българското национално радио (БНР) „Ние, българите“ Веселин Йосифов чете свое есе за постиженията на българската журналистика и писано слово:
Българският социалистически юнак
През 1981 година, около честванията за 1300-годишнината на българската държава, се организират редица конгреси на професионални организации, които отчитат постиженията на съответните съсловни организации. За постиженията в журналистиката също е очертана Априлска линия, която означава „да работим за сплотяването на всички поколения, за превръщането на българската журналистика в съдържание на мислите и в направление на чувствата на всички, на целия народ“.
Още на Февруарския пленум на Централния комитет на партията през 1974 година се извеждат следните критерии за журналистическа работа:
“Днес повече от всякога журналистите трябва да притежават висока идеологическа и професионална подготовка както с общ, така и със специализиран профил, широка социалистическа и психологическа култура, добре да познават и владеят тънкостите на повереното им оръжие.“
В тази идейно-професионална пропаганда активно участва Съюзът на българските журналисти (СБЖ), както и неговият ръководител от 1976-а до края на 1986 година — Веселин Йосифов. В своите изказвания на конгресите на СБЖ той умело преплита партийните повели с „другарската критика“, за да завърши с поглед в „светлото бъдеще“.
„Българският юнак от приказките е можел така да стисне камъка, та вода да пусне, но колко ли вода може да изстиска бодрият днешен юнак-редактор от приказките на съвременните журналисти, ако стисне вестника ни, телевизионната програма или радиопрограмата?!“, задава този реторичен въпрос в своето слово, произнесено на VI конгрес на „Словото — начало на делото!“, председателят на съюза Веселин Йосифов.
Своите размисли той продължава в критичен дух: „Някои другари ми се поразсърдиха, задето от трибуната на XII конгрес на БКП съм казал, че на редакциите са нужни златни пера, а ние ги пълним с перушина, която съвсем не е златна. Хвърлената дума е по-лоша от от хвърлен камък! Но истината е, че ние все още малко правим, за да изпълним указанията на партията за издигане и утвърждаване на публицисти с ярко перо, с дълбока мисъл, със способност не само да виждат, но и да предвиждат, да търсят и да намират положителните решения на жизнената проблематика и във вътрешния живот на страната, и в международния живот!
Ние имаме да решаваме и една голяма историческа задача. Тя бе наречена стратегическа задача пред нашата информационно-пропагандна система, която трябва „да спечели изцяло аудиторията на децата и младежта, да формира правилни политически, социални, нравствени и естетически позиции преди всичко у младото поколение“. Изпълнението на тази стратегическа задача ще бъде основно направление и на бъдещата дейност на Съюза на българските журналисти.“
Често в своите редакторски статии Веселин Йосифов разгръща умело пропагандната реторика, вплетена в редовете на критичните публикации, които рисуват образите на големи социалистически писатели и поети, които едновременно с това са и изтъкнати партизани, и партийни дейци:
„В епохата на великото преселение на народите — от капитализма в социализма — са нужни трезвеност и дълбочина на мисълта, нужен е усет към истината. Това са качества, които не се дават даром, а се култивират в борбата, за да може през тях да се проникне в реалното социално съдържание на такава епоха и да се видят реалните перспективи на нейното по-нататъшно развитие.“
В този стил на самокритика, с поглед напред, но и към „златния прах на историята“, главният редактор на седмичника „Антени“ Веселин Йосифов подчертава значението на архивите за обществото, на пресконференция в Главното управление на архивите по случай 30 години от началото на централизираното архивно дело в България:
Подобна реторика той поддържа и на редица други официални чествания и събития, на които е канен в качеството си на председател на СБЖ или член на Управителния съвет на Съюза на българските писатели (СБП). В това му качество през 1987 г. той произнася есе по повед 150-ата годишнина от рождението на Васил Левски:
(Не)стореното слово
„В редакцията на „Литературен фронт“ — пише Йосифов в статията си от 1959 година, озаглавена „Голямото съдържание на малката форма“ — където остро се чувства нуждата от съвременни разкази, на няколко пъти изчислявахме процента на бабичките и дядовците герои в предлаганите и често пъти отпечетвани разкази. Този процент не е малък. Усвояването на целините на съвременността означава преди всичко създаване на образа на тружениците на социалистическото строителство. Радостно явление е, че напоследък някои от младите разказвачи правят опити да преминат синора на селската тематика и да навлязат в градско-индустриалната орбита на живота, в която отдавна е въвлечен и нашият селски живот.“
Неговата критика може да бъде в пламенна защита на поетите на пролетариата и писателите, които „реалистично разкриват сложната селска действителност“, но и „разгромяваща“, както в публикацията „Има обективен критерий…“, писана през 1963 година, в която Веселин Йосифов защитава книгата на Кирил Торомански „Априлски ветрове“ от критиката на „дебютиращата рецензентка“ Юлия Кръстева:
„Не си ми симпатичен“ — такъв е лозунгът, с който е написана рецензията „Темата не е спасителка“ от Юлия Кръстева във вестник „Септември“ по повод книгата „Априлски ветрове“ на Кирил Торомански. Именно по повод, а не по същността на книгата се е изказала дебютиращата рецензентка, която твърде много се е затруднявала над проблема — каква оценка да сложи на „Записките на кореспондента“. Похвално е желанието да се даде отпор на антикултовската конюнктура, на пристъпа на амбициозните автори, които бързат да нашумят, да направят впечатление, да разтревожат литературната борса с подправените си акции, да се пишат герои със задна дата в борбата против отреченото минало на култа.
По повод „Априлски ветрове“ рецензентката на „Септември“ изказва много окололитературни мнения и оценки. Тя говори за амбициозни автори без кавички, за смелост в кавички, за проницателност в кавички, за утешението на мъдростта. „Докато се опира на жизнения материал — пише Кръстева — Торомански рисува верни и искрени хора. Почне ли да ги анализира и досътворява, той говори фалшиво и читателят не му вярва.“
Не, „Априлски ветрове“ за съжаление още не е голямата литература. „Априлски ветрове“ не е празник на съвременната ни литература, а един от нейните делници. Тъкмо това не е видяла рецензентката. По-правилно казано — не го е почувствала. Има обективен идейно-художествен критерий, към който сме длъжни да се стремим. Ловците на литературни вещици, които ту гонят за черногледство, ту отхвърлят за лакировка книги от рода на „Априлски ветрове“, следва да се позамислят. Особено сега.“
Неговите думи, изречени в утвърдителна защита на авторитета на първото европейско издание за литература — българският „Литературен вестник“ и създателите му Д.Б. Митов и Александър Балабанов, е в ярък контраст с гореизразените мисли за Юлия Кръстева:
Често определенията му съдържат оценка, която сякаш е дадена не само на поетите и писателите, които пламенно защитават новия политически строй. В тази положителна оценка Веселин Йосифов добавя невидимите щрихи на собствения си писателски образ — „живият човек-комунист“:
„Писателя знаеш от първата му книга, приятелят те държи в невидимите мрежи на привързаността, другарят е неразлъчно в съзнанието ти, когато самият трябва вече да се връщаш към спомените от едно време, което не е достояние само на личния ти живот. И ти става неизразимо трудно да преодоляваш пристрастията си, защото виждаш, че сложна амалгама от противоречия е всяка истинска личност, а еднолинейните са равнодушните, успокоените и самодоволните люде.
И българската интелигенция с благодарност прие оценката, която след деветосептемврийската победа ѝ бе дадена от комунистическата партия. Тя с чест изпълни дълга си към народа и социалистическата революция.“