„Той е може би единственият истински европеец в интелектуална София”, смята писателят Георги Марков. А поетесата Блага Димитрова споделя след неговата твърде ранна кончина: „Ние загубихме своите очи и уши”.

Цветан Стоянов (28 януари 1930 – 3 юли 1971) – литературен историк, критик, философ, писател, преводач – е един от най-изявените представители на интелектуалния елит в България, „всестранно подготвен – по думите на Тончо Жечев – за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи.” Модерно образован, цивилизован литератор той ни остави забележителни работи като „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др. Преди да си отиде, едва 41-годишен, той се проявява като добър разказвач, отличен преводач и критик, блестящ есеист. Познавайки великолепно английската култура, той имаше дарбата да се радва на прочетеното и да го превръща в елемент от личното си духовно развитие. Не случайно той преведе поети, които са негови духовни учители…

Огромната ерудиция и убеждението му, че културата не може да се обясни със схемите на никоя идеологическа доктрина, го изтласкаха над равнището на догматичните постулати. Тези постулати бяха безпомощни пред валидността на основната му идея, че цялата история на европейската литература е един отново и отново подхващан мотив – мотивът за загубеното единство, за разрушената общност, за отчуждението и носталгията по отнетата способност за близост. И днес всеки, който мине покрай родната му къща на софийската улица „Гогол“ № 6, може да види паметна плоча, на която е гравирано: „Общението свърши, но красотата … остава, Вселената е пълна с нея“ (цитат от „Броселиандовата гора“).

Написаното от Цветан Стоянов все още е провокация за културата ни. А удоволствието от прочита на неговите стойностни творби е наша привилегия.

Образът и личността на Цветан Стоянов допълват думите на неговите близки приятели Тончо Жечев и Антон Дончев и съпругата му Антоанета Войникова. Тончо Жечев през 1998 г. ни въвежда във времето, в което Цветан Стоянов живее и твори, „време на бурна идеологическа ферментация“, спира се на някои от неговите трудове, които отвориха „очите на много хора към това, което става по света“:

В запис от 2000 г. писателят Антон Дончев нарича Цветан Стоянов „сложен синтез от мъдрец и дете“ и с болка констатира, че губим от това, „че не виждаме мястото, което Цветан заема в духовния живот на нашата нация“. Отбелязва, че недовършената книга на Цветан Стоянов за Достоевски „Геният и неговият наставник“ е „ненадмината по сила и дълбочина“.

В интервю със съпругата на Цветан Стоянов Антоанета Войникова по повод издаването на книгата „Непобеденият победен“ (2006), тя коментира, че заглавието „сърцевинно изразява биографията, живота, съдбата, която сполетя Цветан“. С горчивина си спомня, че съпругът ѝ си е отишъл „победен много круто, много жестоко…, прекършен с брутална вулгарност … точно на прага на големия взрив на своето творчество“. Изтъква, че след неговия край „започва един втори живот“ за Цветан Стоянов – започват да го публикуват, реакциите са ласкави не само от приятели, а и от младото поколение, което открива в него „модел на мислене“.

Цветан Стоянов завършва право в Софийския университет през 1952 г. и школата по журналистика през 1954 г. Първите му статии излизат във вестник „Отечествен фронт“ през 1947 г. Работи в Българската телеграфна агенция (БТА) в периода 1953 – 1955 г. Литературен сътрудник е във в-к „Земеделско знаме“ (1955 – 1956). От 1961 до 1963 г. Цветан Стоянов е редактор в отдел „Критика“ на списание „Септември“, а след това във вестник „Литературен фронт“ (1967 – 1969). От 1969 г. е научен сътрудник в Института за съвременни социални теории при Президиума на БАН. Член е на Съюза на българските писатели.

По тази публикация работи Меглена Димитрова