Тодор Александров
Тодор Александров. ЦДА, фонд 1933К, опис 3, а.е. 68, л.1

„Пак дойдоха комити. Повечето бяха млади хора. Само той имаше брада. Казаха, това бил Старио. И четниците му викаха така. И никой не прави нищо, без да пита Старио. Какво ще вечеряме? Питайте Старио! Какво да се направи с онзи човек? Питайте Старио! Живо се заинтересувах да узная кой е, джанъм, Старио. Установи се, че Старио не е никой друг, а сам Тодор Александров – главатарят на всички комити” – така четникът Димитър Медаров описва първата си среща с Тодор Александров.
След Гоце Делчев той е най-авторитетният и легендарен водач на българите от Македония борещи се за освобождение първо от турско, а след това от сръбско иго. Дотолкова авторитетен, че още преди да навърши 40 години, започват да го наричат почтително Старио. А около действията му като революционен водач се носят легенди. Под  неговото ръководство са организирани и извършени атентатите в Щип (1911) и Кочани (1912), които са един от поводите за избухването на Балканската война (1912-1913).

Житейският път на Тодор Александров Попорушев започва на 4 март 1881 година в Ново село, Щипско. Учи основно образование в Щип и Радовиш, след което през 1898 година завършва българското педагогическо училище в Скопие с отличен успех. Едва 16-годишен се включва във Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Там го въвежда самият директор на училището Христо Матов. След завършване на образованието си Александров е разпределен като учител във Виница, а през 1903 година преподава в Кочани, като се занимава с организирането на населението от тези райони и изграждането на канали за пренасяне на оръжие от свободна България към вътрешността на Македония. На 23 години вече е професионален революционер. В периода 1903-1904 година е избран за член на околийското ръководство на ВМОРО в Щип, а три години по-късно е издигнат за окръжен войвода на Скопския революционен окръг. Тогавашните ръководители в организацията го определят като „прагматичен и способен организатор”, а в своя статия българският революционер Павел Шатев отбелязва, че „той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки, и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.”
Проф. Георги Марков изтъква, че Тодор Александров е бил дипломат с „голяма роля” за защитата на националното ни обединение по време на Балканските войни и Първата световна война, запис „Златен фонд” на БНР, 1999 година:

В началото на 1911-та заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев е включен в състава на Централния комитет (ЦК) на революционната организация. Заради активната му дейност в Пиринския край, по време на Балканската и Междусъюзническата войни, получава прозвището Пиринския цар, дадено му от населението по тези земи. Той организира четници, които действат с българската армия. Начело на ВМРО Тодор Александров води отчаяна борба против чуждото господство в Македония в името на запазването на българския национален дух на населението. Сам той начело на революционните чети на ВМРО продължително време пребивава в Македония, повдига духа на населението, осуетява денационализацията и асимилацията на местното българско население.
След влизането на България в Първата световна война (1915) Александров е мобилизиран и служи в щаба на действащата Българска армия, като подпомага бойните ѝ действия на територията на Македония. Когато страната ни капитулира, той е арестуван като един от виновниците за националната катастрофа и е вкаран в затвора, но успява да избяга.
Издателят Иван Николов, говори за заслугата на революционера за възстановяването на ВМРО „в най-безнадеждното за българската национална кауза време”, запис „Златен фонд”, 1999 година:

През 1919 година Тодор Александров заедно с Александър Протогеров и Петър Чаулев възобновяват вътрешната революционна организация в Македония под името Вътрешна македонска революционна организация (ВМРО). Докато другите двама членове на ЦК действат в чужбина, Александров се установява в България и заема ръководна роля в организацията. Под негово ръководство са привлечени много млади членове, готови да загинат за свободата на Македония. Тайната мрежа от комитети, четите и многобройните сътрудници и агенти на ВМРО в България, Сърбия и Гърция правят Организацията сериозен фактор в политическия живот на Балканите и полагат основата за последващата дейност на Иван (Ванче) Михайлов.

По това време на власт в България е БЗНС, което влиза в остър спор с ВМРО. Политиката на земеделците за изкарване на страната от международна изолация, но с цената на отказ от реална защита на българското население в Македония е строго осъдена от ръководителите на Вътрешната организация. Тодор Александров открито се обявява против вътрешната и особено против външната политика на правителството начело с Александър Стамболийски, като се включва в подготвения преврат срещу земеделското управление. Под неговото непосредствено ръководство след свалянето на земеделците от власт на 9 юни 1923 година ВМРО участва активно в потушаването на юнските и септемврийските бунтове в страната, а отделни членове на организацията се свързват дори с убийството на сваления министър-председател Стамболийски в родното му село Славовица.

Намесата на ВМРО във вътрешнополитическия живот на България подронва авторитета ѝ като националнореволюционна и патриотична организация и създава предпоставки за нейното разцепление. За да избегне този процес, Тодор Александров предприема сондажи за сближение с комунистите както в страната, така и на Балканите, в резултат на което се стига до подписването на Майския манифест през 1924-та. Документът апелира към обединение на всички крила на македонското освободително движение в „единен балкански революционен фронт” и към тясно сътрудничество с Коминтерна. Манифестът прави разлика между „македонския” и другите балкански народи и именно поради това този акт се смята днес в Северна Македония като едно от основните доказателства по пътя към официалното признаване на отделна македонска нация.
Резултатите от тази стъпка са крайно неблагоприятни и поразен от отрицателния ефект на действията си, лидерът заедно с генерал Александър Протогеров излизат с декларация, че се отказват от подписите си под този документ. Въпреки тези действия Александров не успява да спечели загубеното доверие на Двореца и на правителството на проф. Александър Цанков, което води до трагичния край на видния революционер.
На 29 август 1924 година Тодор Александров заедно с генерал Александър Протогеров тръгват от София за конгреса на Серския революционен окръг. На 31 август те пристигат в Мелнишко, където към тях се присъединяват Динчо Вретенаров и Щерю Влахов, изпратени да ги заведат на мястото на конгреса. По пътя, когато спират да починат край село Сугарево, отекват злокобните изстрели на Вретенаров и Влахов.
Така загива един от най-изявените лидери на македонското националнореволюционно движение, допринесъл в значителна степен за утвърждаването на българщината в Македония. С това убийство се слага началото на тежко и продължително разцепление във ВМРО и на кървави разправи с членове на организацията – Горноджумайските събития, убийствата на Димо Хаджидимов, Александър Буйнов, Чудомир Кантарджиев и много други, което навреди в голяма степен на освободителното дело на Македония и на България.
Дъщерята Мария Александрова-Коева си спомня за краткия, но чудесен период когато цялото семейство е било заедно, запис „Златен фонд”, 1999 година:

„Той бе добре приет в колибите, макар че го знаеха и в дворците;  и той не остави дом, децата му не го познаваха, но го познаваха всички селяни в Македония. И Тодор Александров като Левски къташе едно мушамено тефтерче, на което със ситния си четлив почерк скрупульозно записваше кога, къде и какво е ял, кой ден колко цигари е изпушил, за да се знае колко народна пара е изхарчил за себе си” – пише историкът Дечо Добринов.

На фона на помръкналия български небосклон след втората национална катастрофа, когато след Първата световна война е подписан Ньойският договор (1919), който взема от България Беломорска Тракия и Западните покрайнини и налага огромни репарации, Тодор Александров е символ на непримиримостта на българския характер, жаждата за свобода и копнежа към национално единение на нацията.

По тази публикация работи Десислава Димитрова