„Няма час, време, ден, година, в която мога да кажа, че съм започнал своята кариера на художник. И аз като всички деца съм бил увлечен в рисуването. А децата, знаете, рисуват по земята, по стените, дори ядат понякога боите и затова им дърпат ушите. И аз по този начин, всекидневно, рисувах – споделя Шмиргела.

Постепенно в мен се зароди чувство на съревнование с моите съученици в правенето на по-добри рисунки. В основното училище имах една съученичка, която седеше пред мен на чина и тя рисуваше сравнително по-добре от мен. Аз се амбицирах още тогава да я изпреваря. Разбира се, тя е забравила това мълчаливо съревнование, което аз ѝ бях обявил, но все пак това създаде първия мой подтик към изобразителното изкуство. Впоследствие интересите ми преминаха през различни етапи, надничал съм в чужди дворове с други направления в изкуството, но след петдесет години мога вече да кажа, че съм скулптор.“

Николай Владов-Шмиргела (4 септември 1911 – 28 юли 1999) е роден в Шумен. Следва право в Софийския университет и междувременно пет семестъра в Художествената академия. Негов учител е проф. Марин Василев, един от основоположниците на скулптурното изкуство у нас. Още като студент името му се появява за първи път във вестника за литература, критика и изкуство „Работнически литературен фронт“. Публикува разкази под псевдонима Шмиргела, а с инициалите ШМ подписва рисунките и скулпторите си. През 1931 участва в основаването на Дружеството „Новите художници“, което макар и просъществувало само до 1944-а изиграва важна роля в развитието на българското изкуство. Шмиргела е негов секретар в продължение на девет години, а един от председателите му е Иван Фунев. Известно време двамата скулптури делят едно общо ателие и взаимно си влияят. „Новите художници“ се отличават със стремежа си изкуството да бъде обвързано повече със заобикаляща човека реалност и неговите вълнения.

Такава композиция на Шмиргела с конкретни алегорични внушения може да бъде виденя в Градската градина в София. Това е скулптурата „Самолети“, която представлява две мъжки фигури, една женска и една детска, загледани в небето. Произведението е създадено непосредствено след унищожителните бомбардировки над баското градче Герника през 1937 година по време на Испанската гражданска война. Именно във връзка с въздушното нападение по същото време Пикасо рисува прочутото си едноименно платно. Шест години по-късно, когато над Царство България са хвърлени първите бомби на британските и американските Военновъздушни сили, Шмиргела преработва своята композиция, като подсилва психологизма в изражението на човешките фигури.

„За мен едно главно условие, за да създава един творец вълнуващи произведения, е връзката му с народа, с хората, връзката, която той трябва да добие от събитията. Без всекидневно и упорито боравене с тези вълнения, той не би могъл да създаде по-сериозни образи“ – казва Шмиргела в интервю за Националното радио от 1982 година:

Освен декоративно-монументалните творби авторът работи и в друг жанр на изобразителното изкуство – графичния портрет. Той рисува Панайот Волов, Владимир Маяковски, Никола Фурнаджиев, Никола Вапцаров  и други личности, които кореспондират с неговия светоглед на човек и творец. С Вапцаров са близки приятели. Когато през 1940 година е готова за печат първата стихосбирка на поета „Моторни песни“, художникът заедно с колегите си Александър Жендов, Борис Ангелушев и Стоян Сотиров инициират сами конкурс за нейната корица. Спечелва го Борис Ангелушев, а Шмиргела се връща към този момент с чувство за привилегия да е част от една творческа среда, която има изявена гражданска позиция. И казва: „Това, което творецът създава, не трябва да бъде игра на време и образи, а да го прави със съзнанието, че ще допринесе за своето общество.“ Днес в двора на Национално художествената галерия се издига паметникът на Никола Вапцаров – дело на Шмиргела.

През 50-те години художникът е главен редактор на списание „Изкуство“. През 1961-ва публикува монографията си „Скулптурата по нашите земи“, а година по-късно „За новото изкуство“ – избрани статии по изобразително изкуство. Значителен е приносът му като директор на Националната художествена галерия в периода 1959 – 1964, като организира изложби с български творби, включително и на иконописта, в Рим, Мюнхен, Виена и Париж. Художникът е инициатор на първата постоянна експозиция на икони в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски“. „Когато ръководех Националната галерия, устроих една международна детска изложба – спомня си Шмиргела. – Българското дете се проявява като талантлив художник и аз много обичам да гледам детски рисунки. Те пресъздават вълнуващ свят, който се отличава с една непосредност, която големият художник няма. Изненадващо и фантастично е детското възприемане и отражение на действителността.“

Последните тридесет години от своя живот художникът работи в ателието си на ул. „Ген. Паренсов“ 30. Днес то е преобразено в терапевтично пространство от неговата внучка Юлия Банкова и е своеобразно продължение на едно творческо търсене, което се стреми към обществената значимост на своето дело. Скулптурите на Николай Шмиргела са именно такива – те носят паметта за времето, в което са създадени, и внушават конкретни граждански настроения.