Театралният критик и педагог проф. Гочо Гочев (5 юни 1913, Каварна – 26 ноември 1991, София) е една от най-светлите личности в съвременната ни театрална култура, вещ познавач на драматичното и сценично изкуство, а също и на актьорската игра и природа, един от най-достойните радетели на българската книжнина и театър. Като творец и гражданин се изявява и налага във времена, разделни за българската култура.
Завършва право в СУ „Св. Климент Охридски“ (1938). Участва активно в младежкото и студентското антифашистко движение. Няколко пъти е арестуван и измъчван от полицията. Стажува във Варненския съд (1938 – 40), след което 2 години е адвокат в Каварна. През 1943 г. е уволнен от армията като комунист и изпратен в концлагера „Белене“ (март – ноември 1943). През 1944-а е интерниран в с. Иван Шишманово, Разградско. Драматург на Драматичния театър във Варна (1944-45), а в периода 1945-50 г. е секретар на Съюза на българските артисти и на театралната секция в Камарата на народната култура, съветник по въпросите на театралното изкуство в Комитета за наука, изкуство и култура. „Като секретар на Съюза обикалях театрите, обсъждах спектаклите – разказва Гочо Гочев в интервю от 1979 г. – Това постоянно общуване със сценичните творци изигра много сериозна, може би решаваща роля в моя живот, в критическото ми поприще.“ От 1950 до 1961 г. е доцент, а от 1962-а професор по театрална критика във Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ в София. Завежда секция „Теория и история на театъра“ в Института за изкуствознание при БАН (1968 – 1983). Член на Съюза на артистите в България и Съюза на българските писатели.
Гочо Гочев започва дейността си като театрален критик, а по-късно и като теоретик с публикации в прогресивния печат. Първите му публицистични опити, литературни и театрални рецензии са в левия варненски в. „Завой“ и списвания от леви интелектуалци софийски в. „Заря“ през 1939 г. След 1944 г. активно сътрудничи на всички централни всекидневници и специализирани издания като в. „Литературен фронт“, в. „Народна култура“, „Известия на Института за изкуствознание“ и др. През 1945 – 1958 г. е главен редактор на сп. „Театър“. Гочо Гочев изследва развитието на съвременната българска драматургия и спецификата на актьорското майсторство, като чрез идейно-художествените си позиции воюва за истинско изкуство, за социално-художествената истина на времето. Още в някои от най-ранните полемични студии на театроведа проличава нетърпимостта му към догматичното мислене, опростителството и схематичността. Чрез театралното изкуство той открива поглед към човека в света и света на човека, към духовността като белег на личността и истинска ценност за обществото. За него театърът не е изолиран от другите изкуства и действителността, а е прозорец към големите въпроси на битието. „Талант и морал. Остър аналитичен ум, мирогледна зрелост, душевна чувствителност и чувствителност към пулса на деня – тия качества на сценичния творец обагрят с живот, с вълнение творбите на драматургията, проникват в лабиринтите на човешкия живот“, споделя проф. Гочев в интервю от 1984 г. Той оставя в театралната ни култура множество статии и сборници с рецензии, отразяващи емоционалното му отношение към проблемите на изкуството, както и първата книга в българското театрознание, посветена на актьорското майсторство – „Изкуството на актьора“ (1975). Оставя ярка диря и с ценните си критически и публицистични книги „Театър и драма“ (1960), „Театралният спектакъл“ (1962), „Театър и критика“ (1963), „Константин Кисимов. Театрален портрет“ (1965), „Сцена и живот“ (1973), „Недописан дневник. Автобиографични спомени“ (1978), „Сценични силуети. Литературнокритически очерци“ (1989) и др. „Недописан дневник“, който разказва за увлеченията на младостта, пътуванията и интересните личности, с които театралният критик се среща в своя жизнен път, е не само негова духовна биография, но и биография на времето.
Педагогът Гочо Гочев възпитава много съвременни познавачи на сценичното творчество, театралната наука и критика. Със силен усет за яркото дарование – на актьор, режисьор, драматург, той открива таланти и в областта на театралната самодейност, която в миналото присъства много осезаемо. Проф. Гочев излъчва обаяние, респектира, печели симпатии и обич сред свободомислещите хора и предимно сред младите, на които отдава много сили и внимание. За тях той е достоен пример за принципност, последователност и вярност на човешките идеали, за издигане над дребнавото и личните интереси, за умение да се мечтае, както и пример за артистизъм – и с написаното, и с поведението си.
Проф. Гочо Гочев ни завещава творческо дело, което е неделимо от достойното му гражданско и човешко поведение. Преживял тежки изпитания и горчиви разочарования, включително и крушение на младежките си идеали, големият театровед остави и примера на личност с висок морал, изключително чувство за нравственост и справедливост, достолепие и мъдрост.