Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда
далечна, но със близко име,
която свети без следа…

Каква невеста си била ти, мамо…

Любов – магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето – чудо ни зове…

Още има люлякови нощи…

Павел Матев (6 декември 1924 – 4 февруари 2006) е поетът, написал тези родени за песен стихове, тези изпети редове. „Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят“, казва той.
Творецът е от Чирпанския край – онази равнина в Тракия, прочута с жегите си и Пейо Яворов. Роден е в селцето Оризово по средата на пътя между Чирпан и Пловдив. Като малко момче много обича да върви по пътеките между житата и да чете Йовков. Семейството му е бедно. Дядото е мелничар, а баща му, въпреки, че оре нивята, е прочут „цигулар самоук, който знаеше хиляди народни песни. Тези песни са за мен най-богатото наследство, което можех да получа и получих. Мама беше стожерът на семейството, тя въртеше всичко каквото беше нужно на къщата, умна, силна, милостиво строга и неграмотна“, спомня си поетът. Силата на майчината любов води до създаването на римите в песента на Емил Димитров „Писмо до мама“. Текстът е изстрадан, написан от Павел Матев през 1954 г. и това, което се разказва в него, е самата истина. Майка му реже, сплетените си на дълги плитки, буйни коси и ги продава на перукери за 2500 тогавашни лева. Точно толкова струва таксата за гимназията.

Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминския праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.
Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.

В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: „Припечелих малко,
вземи, вземи парите, сине и учи!“

      В навечерието на своята 60-годишнина Павел Матев се връща към спомените за детските години, родителите си и родния край – запис 1984 г.

По онова време младежът вече пише, публикува и малко по-късно стихотворението „Писмо до мама“ влиза във втората му стихосбирка „Дълг“. Завършва  славянска филология в Софийския университет. Работи известно време в Комитета за кинематография, заместник главен редактор е на сп. „Пламък“, главен редактор на сп. „Септември“. Павел Матев е председател на Комитета за изкуство и култура от 1966 до 1975 г. Следващите две години завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите. Но най-голямата му гордост е, че не оставя след себе си „горчилка в душата на интелигенцията“. След него в министерското кресло сяда Людмила Живкова. В периода 1978 – 1979 г. Матев оглавява Комитета за българите в чужбина. Десет години по-късно се връща като председател на Съюза на българските писатели, където е бил секретар, преди да поеме министерския пост. Като депутат присъства в Петото, Шестото и Седмото Народно събрание.

Въпреки обществената активност Павел Матев никога не спира да пише. Има издадени над 40 стихосбирки: „Чайките почиват на вълните“, „Рани и слънца“, „Елегични изповеди“, „Преображения“, „Сърдечни затишия“, „Ти сън ли си“ и много други. Негови книги са преведени на руски, полски, чешки, словашки, немски, молдовски, гръцки език. Високата поетическа култура и философският подтекст са характерна черта на неговата поезия. „Поезията е като вселената – все искаме да я обемем цялата, за да я изучим, все искаме да я пресоваме в един кристал, за да видим в него всички сияния на естеството, и все не можем.“ Така се опитва да обясни своите и на поколения наред творци, взаимоотношения с музата.
В запис от 2012 г. поетът Петър Караангов си спомня за дружбата с Павел Матев:

      „Той беше между хората, които слагах сред най-близките ми, до степен до която да мога да разчитам във всяко отношение“

Актьорът Сава Хашъмов споделя в запис от 2000 г., че срещите им през дългите години на приятелство винаги са го „окриляли“, а стиховете на поета са го окуражавали в тежки житейски моменти:

      „Поезията му е голяма, защото търси и намира най-краткия път до сърцето и ума с пределна яснота и точност“

Павел Матев има в биографията си „задраскани“ от новото време отличия – „Заслужил“, а по-късно и „Народен деятел на културата“, „Лауреат на димитровска награда“ и др. Но и литературни призове, неподвластни на обществените промени – „Пейо Крачолов Яворов“ (1973), „Подпоручик Димчо Дебелянов“ (1981), „Пеньо Пенев“ (1998), голямата награда за „поетично творчество на ръба на два века“ в конкурса на в. „Труд“ „Златният ланец“ (2001), орден „Стара планина“ I степен, присъден му за 80-годишния юбилей през 2005 г.
„Далечен и неприсъщ ми е безметежният оптимизъм, защото отрича противоречията на живота“, твърди Павел Матев и признава, че в последните години от живота му драматизмът достига „кресчендо“ в лириката му. Кой от великите български поети във върховите си творби е весел“, пита риторично Матев и цитира любимите си Ботев, Яворов, Дебелянов… „Ние сме един тъжен народ“, изповядва той и веднага добавя: „Болката за България също е оптимизъм. Боли ли го, човек съзнава, че живее и се мъчи да надмогне тази болка…“
В началото на 2000 г., почти на 75 години, поетът е принуден да напусне драматично дома си, в който живее близо 3 десетилетия. Излива в рими болката си и се премества от апартамента в центъра на София в малка къща на края на града. Там и в скромната семейна вила в Средна гора край село Макоцево написва последните си книги, обграден от най-близките си хора.

„Вървя, напускайки земята“, изрича в стих Павел Матев предусещайки стъпките на смъртта около себе си. Но вярата му „че поезията е възкресение, тържество на духа, надмогване на страданието“ е непоклатима. Неговото върховно творческо постижение е запазването на българската памет и българския говор. Говор, в който ехти не само думата, а и душата. Душата на поета – „човека от щастие люлян“. Щастието, което извира от „детинството“, от люлката, от майчината сила и любов. С целувката на мама, създадена за вечност, него го целуна вечността.

… Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам,
как се ражда този странен говор
на човек, от щастие люлян.

Някъде детинството ми плува
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува вечността.

      Стихотворението „Завръщане“ в изпълнение на автора – запис 2004 г.

 

 По тази публикация работи Десислава Димитрова