През февруари 1870 година Българската православна църква (БПЦ) е възстановена под формата на самостоятелна екзархия със султански ферман. Остава обаче открит въпроса за принадлежността на редица епархии към новата ни църква. Това поражда остри противоречия между БПЦ и Вселенската патриаршия. Те са свързани с претенциите главно за епархиите в Македония и Одринска Тракия.
Налагането на схизмата
Спорът, в който Вселенската патриаршия „се чувства засегната от това надмощие, това стремление на българската екзархия“ довежда до обявяването на БПЦ за схизматична, пояснява в предаването „Премълчаната история“ на програма „Христо Ботев“ на БНР проф. Боряна Бужашка от Института за исторически изследвания към БАН:
Най-сериозното обвинение срещу българските клирици е, че те отхвърлят своята зависимост от Вселенската патриаршия на основата на филетизма, а не на каноните. Филетизмът представлява възприемане и прилагане в Православната църква на принципа на националностите (родовата свързаност на епархиите), което придава неканонично първенство на расата и нацията в рамките на историята, пред библейското Царство или държавата. Това определение противоречи на икуменизма — същността на Христовата църква, която не различава хората по народност. Българските свещеници, на свой ред, обвиняват Цариградската патриаршия в същия грях, като доказват с многобройни примери препятствията създавани от нея при ръкоположение на българските епископи и избора им за митрополити, както и използването на българския език в богослужението.
„След Освобождението на България, и особено след Съединението на Княжеството с Източна Румелия, схизмата все по-осезаемо почва да тегне над българския църковен живот — пише историкът Даниела Калканджиева — Опитите за нейното премахване остават без резултат. Основна пречка е въпросът за преместване на седалището на Българската екзархия от Истанбул. В плетеницата от канонически, исторически и политически съображения при решаването на този проблем българите са категорични, че седалището на тяхната Екзархия не трябва да се мести. Само оставайки в близост до Високата Порта, Екзархът ще може успешно да защитава интересите на своите сънародници, които остават извън пределите на свободна България. Тази позиция проваля преговорите за отмяна на Схизмата, водени с посредничеството на Йерусалимската патриаршия между 1932 и 1936 година, които са преустановени в последния момент преди подписване на споразумение между Българската и Вселенската църкви.
Независимо от многобройните нарушения от страна на Вселенската патриаршия по отношение на каноните и църковните правила, обявената от нея схизма става факт в православния свят. Това води до почти пълна изолация на Екзархията в междуцърковно отношение. Всъщност схизмата не притеснява много българските възрожденци от онова време, защото тя им дава възможност да уредят църквата си без намесата на Вселенската патриаршия и без да се съобразят с гръцката Мегали идея.“
Но решаването на въпроса за вдигането на схизмата след повече от 70 години е твърде належащ. През този период са натрупани тежки, нерешени църковно-устройственни дела, загубата на епархиите в Македония и Беломорска Тракия, както и невъзможността да бъде свикан Църковно-народен събор, който да изработи и приеме нов Екзарийски устав, отговарящ на съвременните условия на живот. Всички тези въпроси водят до началото на 1945 година, когато всички заинтересовани страни, независимо от различията в целите си, сякаш са готови да си сътрудничат. Моментът е изключително благоприятен за окончателното премахване на схизмата.
Вдигането на схизмата и народната църква
В деня на своя избор екзарх Стефан I Български отправя писмо до Константинополския патриарх Вениамин, в което моли: „да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската православна църква и тя да се признае за автокефална и да се причисли към автокефалните православни църкви“. Делегатите на Българската екзархия, митрополитите Борис Неврокопски и Софроний Търновски, заедно с Величкия епископ Андрей „са упълномощени във всичко, за да водят необходимите преговори и да подпишат надлежните документи“.
Исканията на Светия Синод са:
Да се възстанови братското общение и благодатния миг и да се създадат редовни канонически връзки между Св. Вселенска Патриаршия и Българската Православна Църква и с всички автокефални православни църкви.
Да се признае Българската Православна Църква за автокефална и да се причисли тя към автокефалните православни църкви, които имат канонически сношения със Светейшата Вселенска Патриаршия и с другите автокефални сестри-църкви.
Да се вдигне произнесеното поради известните причини осъждане на Българската Православна Църква, според което осъждане някои от нейните архиереи бидоха лишени от чина си, а останалият български клир и народ бидоха обявени за чужди на Едната Православна Църква.
Протоколите от заседанията на Светия Синод и преписката му с Вселенската патриаршия разкриват и механизмите, използвани при осъществяването на този акт. Според доклад на Председателя на Комисията по делата на Руската православна църква, Г. Карпов, инициативата за сваляне на схизмата принадлежи на бъдещия руски патриарх Алексий.
От своя страна Светия Синод предлага актът на вдигане на Схизмата да се извърши според условията от 1934 година, предадени с посредничеството на Йерусалимската църква и одобрени от Вселенската патриаршия. Посланието съобщава и за преместването на екзархийското седалище. При срещата със Вселенският патриарх Венеамин, който лично приема и приветства българските архиереи Неврокопския митрополит Борис прочита специалното послание:
„Велик е този момент за нас — и ние бихме желали да кажем всичко, което през десетилетията Българската Църква и народ желаеха да кажат и да поднесат на Църквата-Майка. Но вълнението от една страна и болестта на Ваше Светейшество от друга ни налагат да бъдем кратки и затова, обръщайки се към Ваше Святейшество, изказваме желанието да благоволи Църквата-Майка да приеме с майчина нежност чрез наше смирение Българската Йерархия и православния български народ, които идват при нея с обич и верност към догмите и учението на вярата, и да пожелае да възстанови братското общение с Българската Православна Църква. Поднасяме Ви уважението, предаността и любовта на нейния Предстоятел ъ Негово Блаженство нашия Екзарх Стефан, на цялата Българска екзархия, на нейния клир и на благочестивия български народ.“
След оттеглянето на Венеамин преговорите продължават с кратък обзор на историята на схизмата. След това думата взима митрополит Софроний, който се позовава на новата фактическа обстановка в Българската църква:
„Българският Синод, клирът и народът — на 21 януарий т.г. в София избрахме нов Предстоятел на Българската Православна Църква, Негово Блаженство Екзарх Стефан със седалище в столицата на Българското Царство — София, а не в Цариград, както е било досега с бившите двама Български Екзарси. Този факт, аз мисля, че е от грамадно значение, да увери Вселенската Патриаршия в добрата воля и в новата насока на Българската Православна Църква, да отвори пътя и да улесни възстановяването на редовните канонически връзки между двете наши Църкви. Щом ние с тоя акт преместваме седалището на Българската Екзархия от Цариград, следва и Патриаршията да вдигне известното запрещение от нашия клир и народ и да признае формално и официално едно съществуващо от 73 години насам фактическо положение на Българската Православна Църква — нейната автокефалия.
Вторият факт е следният: ние сме тук в Цариград от една седмица насам. Въпреки очакванията и настойчивите молби на нашите православни българи тук да им отслужим Божествена литургия в екзархийските църкви в Цариград, Ний се въздържахме да сторим това. Ние не желаехме да служим в седалището и в диоцеза на Негово Светейшество Цариградския Патриарх, докато не се представим най-напред на Него и Му изложим мисията, с която ни е натоварил Негово Блаженство Българският Екзарх Стефан и Светия Синод от София, и докато не получим възстановяването на каноническите връзки между двете самостоятелни Църкви и техния клир.“
В следващите дни благоприятни развой на преговорите дава основание на българската делегация да предложи всички формалности по извършването на този акт да приключат по-бързо и на 18 февруари, неделя, да се отслужи съвместна св. Литургия, след което те да се завърнат в София. Становището на Вселенската патриаршия обаче е различно. Нейните представители заявяват, че “произнесеното нявга осъждане против Българската Църква ще трябва да се отмени с един добре обоснован контракт. Последният би следвало да се извърши по същия начин от повсеместен събор, както е бил извършен актът от 16 септемврий 1872 година.
Международната обстановка обаче не позволява свикването на подобен събор, което кара комисията да стигне до заключението, че “ще бъде целесъобразно и оправдано този контракт да бъде извършен от Синод ендимуса — поместен събор, състоящ се от Патриарха, Патриаршеския Свети Синод и от всички намиращи се в Цариград архиереи на Великата Цариградска Църква”. Следващото заключително заседание е проведено на 19 февруари, а на 25-и в неделя, е отслужена съвместна Божествена света Литургия.
„За да убедят Вселенската патриаршия в своята искреност — обобщава Даниела Калканджиева — на 18 февруари българските делегати отправят писмо до Патриарх Венеамин. В него те молят за благословението на патриарха да получат свето миро, което да отнесат в България като свещен дар от Патриаршията. Те дават обещание от името на Екзархията последната да получава свето миро от Вселенската църква до момента на възстановяване на Българската патриаршия, но искат “това драговолно желание да не се вписва като формално задължение в Томоса”.
Преговорите завършват с подписан „Протокол за вдигането на съществуващата от години аномалия в тялото на светата Православна църква.“ Издаден е и специален „Томос“ (патриаршески синодален акт, с който схизмата се отменя и с който се дарява автокефалия) от Цариградската патриаршия, в който се казва:
„Синодално решавайки в Духа Светаго, ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана „Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви, признавайки за своя върховна църковна власт Свещения Синод, който е съставен от архиереи и има сега за Предстоятел Блаженейшия Митрополит на София и Екзарх на цяла България.“
Българският синод провежда тържественото си заседание по случай акта на вдигане на Схизмата месец след неговото осъществяване, тъй като се изчаква завръщането на синодалните пратеници с официалните документи. То е открито от екзарх Стефан, който прочита томоса, две писма от Вселенския патриарх и изложение на Св.етия Синод за историята на вдигане на схизмата.
По време на честванията през 1981 година за 1300 годишнината от създаването на българската държава патриарх Максим отново припомня в своята проповед хронологията на събитията, които довеждат до вдигането на схизмата и избирането на нов български патриарх — Кирил през 1953 година:
Премахването на схизмата остава акт с международно значение, който слага край на използването на Екзархията като средство за обединяване на всички българи в границите на Санстефанска България. По същество той е отстъпление от националния идеал, но е в следствие от външна принуда. От друга страна възстановяването на пълната автокефалия на Българската църква прави възможно нейното обвързване с Руската патриаршия. В това си общение тя участва заедно с православните църкви от страните с “народна демокрация”, в единен блок за защита на техните вярващи от влиянието на “империалистически” религиозни общности и църкви.