Дълги години Николай Райнов е единственият преподавател по „История на изкуството“ в Художествената академия. Той оставя трайни следи в модерното развитието на българското изкуство. „Един от първите ми учители и който едва ли знае, че аз съм негов ученик, това беше Николай Райнов. Неговата „Историята на изкуствата“ формира и изгради у мен много неща, на които и досега държа“ – казва Светлин Русев в разговор от 2000 година. „Отшлифовал е вкусът на поколения български художници към красивото и смиленото. Някои наистина после са имали щастливата възможност да обиколят света с неговите музеи, но вече подготвени да съзерцават и попиват, а онези, които това не са могли да сторят, ще живеят с чувството, че са видели всичко със собствените си очи“ – спомня си неговият ученик Иван Керезиев. В интервю от 1986-а художникът разказва за първата си среща с този „компетентен, учен и мъдър човек“:

Николай Райнов (1 януари 1889 – 2 май 1954) е поет, белетрист, критик, учен, художник – живописец, график и илюстратор. Завършва Духовната семинария в София, а след това следва философия в Софийския университет. Изключително ерудирана личност, която впечатлява с богато по обем и разностранно по съдържание творчество. Появата му в българската литература е свързана с „Богомилски легенди“ (1912), а следващите му творби „Слънчеви приказки“, „Очите на Арабия“, „Книга за царете“, „Видения из древна България“ и много други го нареждат сред най-даровитите умове на българския ΧΧ век. Творческите търсения на Николай Райнов излизат далеч извън националното и същевременно съграждат националната ни култура. Интересува се от източни религии, средновековни паметници, световна митология, фолклор. Неговите „Приказки от цял свят“ са събрани в 30 тома. Като художник е известен с декоративния си стил. През 1919 г. за неговите декоративни творби Гео Милев пише:

„Николай Райнов е рядко съчетание на два таланта – талант на словото и талант на цветната форма, поет и художник. Неговата живопис е тясносродна с неговата поезия; влюбен в декоративната словесна плетеница, разпръскващ щедро в своите поеми и легенди скъпите бродерии на източната мистика, изпъстрени с многоцветни скъпоценни камъни, Николай Райнов е тънък декоратор в живописта. (…) Достойнствата на идея, композиция, линия и краска, които са съчетани в изложените декоративни работи, дават на Николай Райнов безспорно място на може би нашия най-добър декоративен художник – и единствения в полето на книжната илюстрация. Пълнотата на тези достойнства обаче не затваря, а, напротив, широко разтваря бъдещия път на едно още по-пълно и по-дълбоко развитие.“

В началото на 20-те години, след като писателят вече се е завърнал от пътуването си в Близкия изток и на което се дължи голяма част от преразказите му на арабски приказки, той е назначен за главен библиотекар в Народната библиотека в Пловдив. През 1925 г. заминава за 2 години в Париж, а през 1927-а е назначен за преподавател по история на изкуството в Художествената академия в София, където преподава до 1950 година. Пише критични статии по литература и европейска живопис. В тази връзка особено значими са 9-томното издание „Вечното в нашата литература“ и 12-томната му „История на пластичните изкуства“. И в научните си тълкувания, и в творческите си възприятия Райнов е привърженик на символизма и експресионизма. Николай Райнов е от малцината учени, които са допуснати в библиотеката на Малтийския рицарски орден. През 1933 г. той се запознава със секретните ръкописи, свидетелстващи за богомилите и тяхната дейност.

Писателят и художник е роден в село Кесарево, Великотърновско. Баща му, Иван Райнов, е изтъкнат деец на национално-освободителното движение в Македония. Фамилното име Райнови, оставило видими следи в българската литература и изобразително изкуство, носят и брат му, Стоян, български керамик, и двамата му синове – писателят Богомил Райнов и скулпторът Боян Райнов.