„Поетът на прага на смъртта изпраща на хората своето послание за любов и дружба помежду им, своя тъжен размисъл за смисъла на човешкия живот на тая земя. Вапцаров откри за нас нови пътища към сърцата на хората от всички страни на света. Така започва Вапцаровият поетичен диалог“, пише в края на своята книга „Вапцаров или нашият поетичен диалог със света“ литературоведът Боян Ничев.

Огняроинтелигентска песен за човека

Бащата на Никола е разложкия войвода от ВМРО Йонко Вапцаров-Вапцара — висок, едър човек с мургаво лице и големи мустаци. За него майката на Никола Елена казва, в интервю за Българското национално радио (БНР), че все отсъствал. Въпреки ежедневните грижи около децата, Елена Вапцарова, повлияна от американската мисионерка мис Стоун, завършва американския колеж в Самоков, а години по-късно става учителка и протестантски мисионер.

Поколенческият сблъсък между бащата и сина започва още в юношеските му години, когато Никола едва оцелява от последствията от една неизказана „истина за някаква дреболия“, която описва съпругата на Никола Вапцаров Бойка:

„Старият Вапцаров имаше противоречив характер. В отношенията си към него близките му бяха внимателни, но и много предпазливи. Те помнеха жестокия бой, който той бе нанесъл на Кольо като 14-годишно дете, защото не му казал истината за някаква дреболия. Баща му го набил така безмилостно, че Кольо е трябвало да лежи няколко дни на легло, цял увит в овчи кожи.“

Йонко Вапцаров е и един от първите критици на поетическите опити на сина си. Той казвал: „Ти, Никола, стихове пишеш. Но какви стихове са това? Като ги четеш, като че лед ти кърти в ушите. Не е поезия това! Я виж как са писали Ботев, Вазов, Яворов. От тях се учи!“

Но авторското самолюбие на Вапцаров едва ли е било сериозно засегнато от язвителните бащини думи, след като в „История“ той пише:

Мъдруваха бащите в къщи,
„Така било е и ще бъде…“
А ние плюехме намръщено
на оглупялата им мъдрост

В тежките работнически години във фабриката за хартия в софийското село Кочериново семейството на Никола и Бойка Вапцарови живее бедно, но щастливо. Въпреки дългите нощни смени и заболяването от туберкулоза, Вапцаров успява да чете и пише през деня, а негови публикации с театрална критика излизат в различни издания. „Когато напечаташе стихотворение или статия, Вапцаров отново заживяваше с надеждата, че един ден ще може да работи в някоя редакция“, спомня си Бойка Вапцарова.

„Освен хляба си, който изкарвам, трябва ми и друг хляб. За мене е невъзможно да се огранича до положението на една машина, която само работи и поглъща своята определена доза пара“, пише Вапцаров в края на 1932 година.

„Като локомотивен огняр в депо София, макар при много по-трудни условия, постоянно наблюдаван, и тук Вапцаров развиваше добра дейност сред софийските железничари. През този период той често можеше да се види в работнически омаслени дрехи по улиците на София в срещи с профсъюзните работници и ръководители, да обяснява положението в депото или да слуша внимателно това, което трябва да се извърши. Веднъж в неговия дом ми каза, че пише, и съвсем стеснително ми прочете няколко свои ръкописи, между които имаше работи за Македония. Такъв беше Никола Вапцаров като профсъюзен деец — честен, скромен, предан син на работническата класа.“ С тези думи го описва Борис Благоев — негов приятел и съпартиец.

В една своя критична статия Вапцаров пише рецензия за излязлата поетична книга „Пулс“ на младия Христо Радевски:

„Хр.Радевски е един от първите, които разбраха, че да се твори художествен (бел. ред. социалистически) реализъм със стари средства в днешно време — това съвсем не е художествен реализъм. Той разбра, че трябва да се ликвидира с досегашните образи, омръзнали до втръсване от повтаряне, че трябва да се пише така, че хората да вярват в писаното, а не да се усмихват на някаква наивна патетичност.“

Вапцаров също споделя с Христо Радевски своите вътрешни затруднения, които изпитва по време на творческата си работа — чете му стиховете си и сериозно се вслушва в неговите критични бележки. Отоношенията им са толкова близки, че Радевски живее в една квартира почти година заедно с Бойка и Никола. Към своята поезия Вапцаров се отнася строго, чувството за неудовлетвореност непрестанно го смущава.

„Когато напиша стихотворение, изряза всичко видено и преживяно и си мисля, че съм написал нещо прекрасно. А когато го прочета на другия ден, сава ми неловко. Стихотворението ми се вижда бледо, неинтересно, никому ненужно. Дори ми е съвестно пред литературата, пред читателите.“

Поезията му обаче, оценена от италианския поет Салваторе Куазимодо, е „слизане в ада на съвременния човек“. Поезия за „народът прост, животът — тежък, скучен“. Силните му думи описват безропотните обитатели на изпълнения с призрачен глад бетонен град, изпълнен със затъпели до безразличие в своя безрадостен живот хора.

И колко е трудно
да можеш събуди
живота във този народ.
Да срутиш огромния пласт
от лъжи,
който тежи
над този живот.

А поетът, заел се да опише „простата човешка драма“, се обръща с горчивина и дързост отново към „Историята“ и към бъдещето на тези отрудените души. Записът от Архивния фонд на БНР е с гласа на Йордан Матев:

„За да изрази отношението на Вапцаров към този всекидневен трагизъм, неговото „но“ е и съжаление, и възражение, и молба, и протест. Поетът помни как хората са плакали за своите мъртви — но „само буренът ги слушал“. А историята трупа „пожълтелите си страници“, украсява ги с „клишета“ и ги събира в „томове грамади“, където уж няма място за драмата на обикновения човек. И поетът бърза да възрази, да опровергае „академичното“ безстрастие на историята“, пише в своята студия „Никола Вапцаров — диалектика е поетика“ литературоведът Петър Велчев.

Но началото на този мрачен реализъм е било светло и ентусиазирано, свидетелства учителят на Никола Вапцаров по български език Димитър Молеров: „Никола ми беше не само ученик, но и приятел. Той често идваше при мен в квартирата ми да му показвам ритмичните стъпки, да му поправям стихотворенията, които пишеше.“

Съученикът на Вапцаров от Машинното училище Димитър Моллов разказва, че в тези години стиховете на Христо Смирненски не съвсем допадали на младия поет —  той не харесвал тяхната „площадност“ и дръзко заявявал: „Аз такива стихотворения като „Ковачът“ и „Каменарче“ лесно бих написал.“ След време Вапцаров показва на Моллов своето стихотворение „Ковач“, което е запазено в тетрадката с ученически стихове на Вапцаров.

Клин, клин,
от зори
наковалнята звъни.
Нажежената стомана
вий се, плаче със закана,
а духалото подува,
с рев сподавен негодува.
Искри рой,
звезди безброй —
черни видни разпилява.
Пот обилен в труд усилен
тук се лей

Възмъжаването на Моряка

„Имаше няколко причини да отида във Варна — казваше Кольо, пише съпругата му Бойка Вапцарова в сборника „Спомени за Вапцаров“ — Текьо взе да не харесва моето увлечение по театъра, въздържателното дружество, дружбата ми с някои съученици от гимназията. Не му допадаше моята мекота в характера. Искаше от мен да направи мъж с твърд и суров характер. Според него това можеше да стане в казармата, в Машинното училище във Варна, където за шест години щях да завърша средно образование, да изкарам войниклъка си и да получа занаят. Аз още от малък изпитвах отвращение от военщината и упорито отказвах да изпълня желанието на стария.“

В такъв напрегнат момент в отношенията между Вапцаров и баща му Йонко Никола се прибира у дома за пролетната ваканция. Във влака се запознава с моряк, който със своя възторжен разказ за моряшкия живот, изпълнен със свобода, героизъм, борба и приключения успява да промени решението му да стане моряк. Този негов стремеж към идеала за по-добър живот поетът е изразил в „стихове както умея“( „Вяра“ в изпълнение на Иван Димов):

Месеците на изнурителна работа като локомотивен огняр не прекъсват часовете, които Вапцаров краде от съня си, за да пише. След дългите дежурства той разказва на Бойка за живота на железничарите:

„Мръсотията в резервните стаи е отвратителна, но, право да си кажа, там прекарваме с удоволствие времето си. Събират се най-различни хора — огняри, спирачи, машинисти. Всички разказват интересни истории., коя от коя по-вълнуваща. Приятно е да седиш и да слушаш какво говорят и как разсъждават най-обикновените железничари.“

На своите другари от железниците Вапцаров посвещава „Огняроинтелигентска“ (изпълнена от Димитър Буйнозов):

В това време със своето стихотворение „Романтика“ Вапцаров печели поетичния конкурс на списание „Летец“.

Аз искам да напиша днес поема,
в която да диша на новото време стихът…
…
Защо е този хленч?
Защо въздишат хората
по някаква романтика изстинала?
Романтиката е сега в моторите,
които пеят във небето синьо.
И не разбрали тази песен горда,
напразно мръщите чела.
Тя носи вечната човешка бодрост
на яките стоманени крила.
…

Когато Вапцаров, под ръка с Бойка, излиза от редакцията на списанието, след като е получил паричната награда за своето стихотворение, той ѝ казва:

„Ех, колко хубаво щеше да бъде, ако стихотворенията ми се поместваха в печата и аз получавах хонорар за тях! Тогава ще бих се занимавал с нищо друго, дори бих опитал и поема да напиша. Ще си имаме деца, ти няма да ходиш на работа,  ще си направя хубава библиотека с най-ценни книги… Какви фантазии приказвам! Нима от няколко стихотворения може да се разбере, че аз ще стана поет! Спечеленият конкурс още нищо не значи!“

След известно време Вапцаров печели драматургичен конкурс с радиопиесата „Бент“. В нея той описва караницата, която възниква мужду селяни за вода по време на сушава година. На този фон той пресъздава и любовната история на двама млади, които жадуват за правда и за свобода.

В духа на пролетариата и неговия бунт срещу несправедливостите на „прогнилата буржоазна система“ е написана и другата вапцарова пиеса „Деветата вълна“. В откъс от пиесата, записана в БНР, участват Стефан Данаилов, Георги Новаков и Сотир Майноловски:

Героите в тази пиеса са минни работници, а действието се развива в една от шахтите, където след срутване на скала, заради амортизирано оборудване, загива работник. Скоро след като пиесата бива отхвърлена с думите, че от нея „мирише на цървули и лук…“, Вапцаров се отказва от участие в следващи конкурси, защото е наясно, че официалната критика толерира творби с високопарен патриотизъм или сладникави любовни истории в тях.

За активното включване на зрителя в „идейния диалог на времето“ и драматургията на Вапцаров говори проф. Боян Ничев:

“Аз го познавах като чирак в драматургията, преди да разбера, че е поет“, казва за него и проф. Гриша Островски:

Вапцаровите поетически спорове, които той води с буржоазната интелигенция обаче, му дават повод да напише и стихотворението „Песен за човека“ (което изпълнява Георги Новаков):

Тази и други „Моторни песни“ най-сетне поемат по нелекия път на одобрението на литературните цензори, за да могат 22-те стихотворения да бъдат издадени. С тази задача се заема Георги Караславов. Неговият необичаен подход — да поднася за одобрение стихотворенията едно след друго, но при различни цензори, само когато са в добро разположение на духа. Така повечето от предвидените стихотворения биват одобрени, а „Вяра“ Вапцаров написва в печатницата.

Вапцаров продължава да пише и литературна критика, и да се вълнува от съдбата на младото поколение поети и драматурзи, към които принадлежи. За това свидетелства и неговата статия във вестник „Литературен критик“ от март 1941 година, в която пише:

„Правилно отношение към действителността, към силите, които движат нашето време, безспорно трябва да лежи в основата на днешното изкуство. Това е аксиома. Същата аксиома важи и за творчеството на най-младите… Те не могат да се оплачат от липсата на образци. А това е най-същественото във всяка човешка деятелност — да използваш опита на тези, които са минали преди теб.  Често пъти младите вземат една театрална поза на отрицание спрямо този опит. Те презрително махат с ръка, като че ли всичко назад е някакъв куп от вехтория. „Ние ще създаваме ново изкуство!“ — казват те.

Но нека погледнем по-човешки на това изкуство. В стиховете сме сухи и декларативни. В стиховете сме небрежни към римата, ритъма, съзвучията, образите и въобще към всичко, което изисква повече труд и умение. И хората малко ни вярват. Малко, защото ние забравяме, че в своята същност изкуството е дълбоко емоционално.“

За хората, които ще четат новите поети, Вапцаров казва: „Народът има много тънко чувство към поезията. Обикновеният човек може да не е прочел нито едно стихотворение, но хубавата песен го вълнува. Когато иска да изрази насъбралите се чувства в душата си, той ще подхване някоя песен, а ако не може да пее, ще каже само думите ѝ.“

„Днес, 12 декември 1940 г., гр. Банско, подписаният Блажен Апостолов старши полицейски стражар и трима свидетели съставихме следния протокол: При направения му личен обиск в джобовете на палтото му се намери едно писмо… По съдържанието на писмото се вижда, че на Вапцаров се дават директиви устно да продължава нашироко да мобилизира масите и да агитира приемането на Българо-съветския пакт.“

След като е освободен под гаранция Вапцаров продължава да живее под непрекъснато наблюдение и през май 1941 година цивилен агент и стражар го арестуват и отвеждат в IV полицейски участък. Тези постоянни задържания и освобождавания на хора, които са подозирани в нелегална дейност, продължават, но не могат да откажат Вапцаров от каузата, на която се е посветил — по-добро бъдеще за хората. На 3 март 1942 година Вапцаров е арестуван отново, а след няколкодневни претърсвания в таванската стая, под керемидите, е намерен пакет с пистолет и патрони, които дават основание на началника на полицейското отделение Гешев да повдигне обвинение в държавна измяна.

Започват няколкомесечни изтезания, а на 6 юли — и процесът. Когато идва редът на Вапцаров, председателят на съдебния състав се обръща към него:

— М-да, Никола Вапцаров! Признавате ли се за виновен?

— Не мога да направя това. Не съм убил, не съм откраднал, а съм се борил срещу германците в България. Не съм съгласен те да се разпореждат в нашата страна…“, отговаря Вапцаров.

На 23 юли са произнесени и присъдите. Георги Георгиев-Гец прочита отново, за слушателите на БНР, определението на военния съд: