Пустинята в Тунис, Мексиканските пирамиди, „Големият каньон“ в Аризона, Венецианските канали, нашите Побити камъни, Белоградчишките скали, къщи, комини и още много други сюжети намират творческо отражение в платната на Никола Манев. „И всичко това го взимам от природата, рисувам го както е, вдъхновявам се често от натура, и след това пресъздавам тези форми в моята архитектоника, позната от другите ми картини, които изглеждат абстрактни. Но те не са такива за мене, може би са неразбираеми на пръв поглед, но това са сюжети, откраднати от природата, и композирани по мой начин“ – споделя творецът и се спира върху художественото си опиянение от парижките комини: „Влюбен съм в тях още от 1962 година, когато ги видях за първи път. Това са форми, в които намирам съпоставка между небето и земята, има нещо божествено в тях. Всеки комин разказва за миналото, носи своята си история. Има неща, в които човек просто се влюбва, без да знае защо. Винаги съм правил това, което обичам, и което е близко до сърцето и душата ми.“

Никола Манев (28 август 1940 – 25 август 2018) е роден в Пазарджик, но израства в Чирпан, откъдето е родът на семейството му. Завършва Художествената гимназия в столицата, а негов учител е видният художник проф. Васил Стоилов. „София е свързана с моето юношество – спомня си Манев. – Бил съм 16-17-годишен, когато с приятелите ми решихме, че ще ставаме художници. Бяхме една банда творци, от които Атанас Яранов – Шаро, Лъчезар Ошавков, Дамян Николов, Петър Петров. Тези години ходеиме по кръчмите и се правихме на непризнати художници, с вдигнати яки, романтици, такета, разбира се, цигарата в уста и носихме под ръка нарисуваните пейзажи. Ходихме да ги продаваме по масите, като аз като така по-нахакан и с дар слово, започвах да държа реч: Помогнете на нас, непризнатите художници, които ни отхвърля обществото, и т.н. Първата картина, която продадох, беше в шкембеджийницата „Дамарче“ срещу Съдебната палата на бул. „Витоша“ – един зимен пейзаж, рисуван в Рилския манастир на минус 16 градуса. Отлично го помня, пръстите ми бяха виолетови, но аз рисувах с хъс и любов. От първата продажба си купих една кутия цигари „Бузлуджа“ и то парите стигнаха само за половината кутия.“

Днес над 3000 от творбите на художника са притежание на държавни и частни колекции и музеи в редица страни по света. През живота си реализира над 180 самостоятелни изложби. Живописецът живее и твори основно във Франция, където заминава в началото на 60-те, за да следва в Академията по изящни изкуства в Париж. Завършва живопис в класа на проф. Морис Брианшон и открива ателие на Ил Сен Луи, един от двата естествени острова на река Сена. Пътува постоянно, търси да се влюби в някое кътче от природата, където да създаде свое временно творческо пространство. Често казва, че има нещо чергарско в него: „Обичам да сменям. Напускам Париж, например, отивам в някоя провинция, в някое село, взимам къща под наем за три-четири-пет месеца и работя там. В Холандия ходя много често, защото майката на моите две хубави деца е холандка. После заминавам в Южна Франция, след това в Италия, в Америка… Местенето от едно място на друго изменя гамата и формите на творбите ми, като ги обогатява сюжетно. Както казваше Салвадор Дали: „Хора, които нямат въображение, пътуват“, може би и при мен е така.“

България е един житейски и творчески ареал, от който Никола Манев „извира“ и постоянно се завръща в него. В интервю за Националното радио от 2010 година художникът говори за своите първи любовни контакти с природата и за големия урок от първия си учител по рисуване, превърнал се в определящ за художествения заряд на Маневите картини:

„Най-хубавото нещо на този свят, от първия писък на бебето до последния звук на човек, отиващ в другия свят, е комуникацията с околната среда. Детето, още като се роди, започва да търси погледа на майката, после и общуването с другите. Със същото детско любопитство гледат и очите на човек, който си отива, той също търси да види. Нямаш ли комуникация, ти си се разминал с живота“ – споделя живописецът. Този екзистенциален поглед на човека Никола Манев обуславя до голяма степен и портретното отношение към природата, така характерно за твореца Никола Манев. Повече за неговите художествени и човешки вълнения четем в биографичната книга „Живописни истории“ (2017), написана от Елена Кръстева. Постоянният порив за творческо общуване намира естествено продължение в реставрираната от художника възрожденска къща в Чирпан, която той завещава на града. Тук всяка година се събират артисти и хора с отношение към изкуството от България и Европа, правят се изложби на различни автори, представят се книги. „Хората идват, за да бъдат заедно, за да комуникират един с друг и това ме прави истински щастлив“ – казва Никола Манев.

Освен маслената живопис той работи и смесена техника, в която използва акрил, акварел, пастел, китайски туш и др. „Получава се една амалгама и тази техника от известен брой години се оказва най-близка до моята чувствителност и светоусещане – споделя художникът. – И затова една немалка част от творбите ми са изработени на дърво, плат, корк. Освен това някои от тях се оказаха много подходящи за направата на гоблени.“ Запитан в кой стил определя своите произведения, Никола Манев категорично казва: „Имам усещането, че ако ги причислят към експресионизъм, абстракционизъм или ги вкарат в какъвто и да е друг „-изъм“, ще ми отнемат свободата на мисълта и на работата. Просто искам да боравя само с езика на чувствата, багрите и формите, които са моята лична комуникация със света“.

По тази публикация работи Анна Капитанова