„Ще дойде ден, когато всеки ще се убеди, че: ”не в силата е Бог, а в правдата!” Мисля, че за мене беше нужно да видя как се отплаща за доброто със зло и колко е къса човешката памет, когато над нея работи завистта! И въпреки тоя бесноват поход, изгубил и ума, и дума в светлината на истината и правдата, аз няма да престана да обичам човека, убеден, че не всички човеци са Каиновци и Иуди… В света има, слава Богу, още възвишени души, които, отвратени и погнусени от поведението на изродените човеци, от фарисеите на живота и тяхната хамовщина, могъществено носят и безбоязнено в светлина разкриват добротата и благородството на истинния човек, на човека, който не е помрачил в себе си образа и подобието Божие.“
Думи, написани от ръката не просто на един духовник, а и хуманист в най-широкия смисъл – екзарх Стефан I. Роден на днешния ден преди 140 години в сърцето на Родопите – Широка лъка, той остава в битността си и на светска личност, и на църковен деятел истински родопчанин, сиреч човек добър, с широка душа и сърце. А проследявайки изумителната му биография ще установим, че с образованието и дейността си се явява достоен наследник на възрожденците и народен будител.
Екзарх Стефан е един от най-образованите и ерудирани български духовници. Завършил е Киевската духовна академия през 1904 г., специализирал е философия и литература в Швейцария. Оставя след себе си значително духовно наследство от книги, проповеди и  статии. Известен е като темпераментен оратор с цветисто и въодушевено слово.

В периода между двете световни войни Софийският митрополит Стефан се утвърждава като една от най-харизматичните и силни личности в Св. Синод и изцяло се посвещава на две ключови каузи: грижата за руските бежанци у нас и изобличаването на болшевизма и тоталитаризма. Той е един от най-активните духовници в делото за спасяването на българските евреи. Паметно е неговото слово след молебена по случай 24 май през 1943 г., в което заклеймява плана за депортация на еврейското население.
„Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан – под българската държавна стряха не съществуват, защото българинът е толерантен и основният му закон е свободолюбив, за да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството. В светлия велик ден на Просветителите ни аз моля тия, които направляват държавния ни кораб, да премахнат всяка политика на отчуждаване, разделение и гонение. Нека бъдем достойни на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в равнището на Евангелската истина, за да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана държава“.
Третият и последен екзарх в българската история Стефан ръководи Българската православна църква на този пост само три години и половина – от 21 януари1945 до 6 септември 1948 година. Преди това в продължение на 23 години той е Софийски митрополит и ключова фигура в църковния и обществен живот на Третото българско царство. Но не с бляскавото кариерно израстване е забележителна неговата личност, а с рядкото съчетаване на църковно съзнание с гражданска позиция, оставило след себе си отчетлива историческа следа.
„Мерзостта на запустението, с нечуваното нахалство навлезла в светилището, силно ме угнетява и ужасява, а нямам камшика, за да гоня и прогоня чинителите на мерзостта. Дотегнаха ми карнавалните и панаирските пиршества, а не мога да отговоря на недоумението: какво да се прави, щото цирковото величие да се премахне от самодоволството среди феодалите, които въздигат буквата, а убиват духа на Евангелието. За това буквоядство и фарисейско благочестие страдам. Страданието ми се изразява в мълчание. По-рано се молех, а сега само въздишам. Очите ми са в небето, а сълзите в сърдцето.“