230 години от създаването на „Марсилезата“

Родена като бойна и революционна песен, през годините „Марсилезата“ се превръща в символ на републиката и химн за прослава на френската нация, а по-късно се възприема по цял свят като универсален химн на свободата.

„Напред, деца на Родината!“

С тези думи започва „Бойна песен на Рейнската армия“, създадена в нощта на 25 срещу 26 април 1792 година. Написана е от капитана от инженерните войски Клод-Жозеф Роже дьо Лил по идея на кмета на Страсбург Фредерик дьо Дитрих, който е обзет от патриотичен порив при новината за обявената война с Австрия. Ентусиазиран и изпълнен с желание да подпомогне защитата на свободата, за няколко часа Роже дьо Лил съчинява текста и композира музиката на песента, която е приета възторжено от присъстващите в дома на Дитрих офицери и граждани. На 29 април песента е изпълнена от музикантите на Националната гвардия в града и се понася по обхванатите в тревожно очакване френски градове и села.

Въодушевени от нейните призивни думи, хиляди доброволци се събират край Париж, за да защитят революционната столица. Седемте куплета бързо стават популярни. На 30 юли с тази песен навлизат в Париж доброволците от Марсилия. С нея те участват в превземането на кралския дворец Тюйлери на 10 август и свалянето на монархията във Франция. Затова впоследствие „Бойна песен на Рейнската армия“ е наречена „Песен на марсилците“, а след това просто „Марсилезата“. Тя има такъв успех по времето и след Френската революция, че на 14 юли 1795 година с декрет е обявена за национален химн.

През целия XIX век „Марсилезата“ има интересна съдба. Политическите промени във Франция при сменящите се режими и трите последователни революции (1830, 1848 и 1871) се отразяват на съдбата на творбата. Интересен факт е, че Наполеон Бонапарт не харесва химна, макар той да съпровожда победните му походи в Италия и го заменя с „Да бдим за добруването на империята“. Въпреки това след поражението в Русия именно „Марсилезата“ влива сили в редиците на гвардейците при Ватерло.

По време на монархическата реставрация песента е обявена за „размирническа“, но победно се завръща през революционните дни на февруари 1830 година, символично изобразени в знаменитата картина на Делакроа „Свободата води народа“. Тогава младият композитор Ектор Берлиоз оркестрира „Марсилезата“ и по този начин създава „официалната“ версия на химна за „голям оркестър и хор“, за да бъде пята от „всеки, който има глас, сърце и кръв във вените си“ (както пише Берлиоз в спомените си).

„Марсилезата“, изпълнява хор и оркестър на Френското радио, диригент Даниел Розентал, запис 1959 година:

По време на големия революционен подем в Европа през 1848 година и особено през пролетта на народите, „Марсилезата“ се утвърждава като песен на всички борци за свобода и продължава да звучи така по всички континенти чак до наши дни.

Във Франция обаче, след като за известно време при Втората република е много ценена, става подозрителна след преврата от 1851 година и бъдещият Наполеон III безуспешно търси с какво да я замени. По време на войната срещу Прусия от 1870 година тя отново се възражда. Пеят я войниците на бойното поле, както и участниците в Парижката комуна. Песента се превръща в символ на новата република, а на 14 февруари 1879 година парламентът я определя като „френски национален химн“.

През 1888 година се появява Интернационалът, който на социалистическите конгреси между 1900 и 1910 година се възприема като истинската песен на революционната работническа класа. През 20-те години на XX век комунистическата партия все още отдава предимство на Интернационала, но след създаването на Народния фронт (1935), преосмисля отношението си и приема, че „Марсилезата“ е революционна песен, химн на свободата. По време на подчинения на Хитлер режим „Марсилезата“ отново е в немилост и е заменена от „Ето ни, маршале“.

Възвръща ореола си през 1944 година, когато Париж ликува при освобождението си от нацизма. Кратък звуков фрагмент от този тържествен момент се съхранява в Златния фонд на БНР – парижани пеят „Марсилезата“ в деня на освобождението – 25 август 1944 година:

В Конституцията от 1958 година е утвърдена като национален химн на Франция

Творба, издигната в култ, по-късно отхвърлена, мразена, после реабилитирана и пак забранена, но дочакала триумфалното си завръщане. За нея френският политик Морис Торез казва: „Тя стана пламенен израз на революционната роля на народа, на неговия подем и героизъм – самата тя е Революцията.“

„Марсилезата“ е муза на талантливи художници и вдъхновение за поколения музиканти – от Роберт Шуман до Бийтълс, като се премине през джаза на Джанго Райнхард и се стигне до реге-версията на Серж Гинзбург. От звуковите фондове на Българското национално радио подбрахме още три варианта на химна – тържественото изпълнение на Лондонския симфоничен оркестър, емоционалното представяне на Мирей Матийо при честванията на 100-годишнината на Айфеловата кула през 1989 година и споменатата вече джаз версия на Джанго Райнхард.

Бен Хепнер (тенор) с Лондонския симфоничен оркестър и хор, диригент Мунг-Вун Чанг:

Мирей Матийо в съпровод на Националната гвардия и хора на френската армия:

Ехо от Франция (Марсилезата), изпълнява Джанго Райнхард (китара) и квинтет Хот Клъб дьо Франс, цигулка Стефан Грапели: