Harvard University ArchivesHarvard University Archives
Джордж Маршал и президентът на Харвард Джеймс Конант (седнали, в средата)

Две години след края на Втората световна война американският държавен секретар Джордж Маршал се превръща в епоним на безпрецедентния план за икономическо възстановяване на Европа.

Доктрината „Труман“

„Съединените щати ще предоставят политическа, военна и икономическа помощ на всички демократични нации, застрашени от външни или вътрешни авторитарни сили.“ Думите на президента на Съединените американски щати (САЩ), произнесени пред Конгреса на 12 март 1947 година, поставят началото на доктрината „Труман“ (която носи името на президента Хари Труман). Тя предвижда ефективното преориентиране във външната политика на САЩ и предвижда обичайната позиция за ненамеса в регионални конфликти да се превърне в политика на възпиране на съветското влияние. В речта си президентът Труман иска от Конгреса да одобри предоставянето на помощ на стойност 400 милиона долара, както и изпращането на американски цивилен и военен персонал и оборудване в региона. Помощта ще бъде разпределена между Гърция, в която се води Гражданска война и Турция, за която войната представлява реална опастност за политическата ѝ стабилност.

Предисторията на доктрината „Труман“ започва с Доклада за международен контрол върху атомната енергия, т.нар. доклад „Ачесън-Лилиентал“, написан от заместник-държавният секретар на САЩ Дийн Ачесън и юристът Дейвид Лилиентал, с помощта на главния научен консултант на комисията Робърт Опенхаймер. Основните изводи на доклада са, че контролът на международната атомната енергия чрез инспекции е обречен на неуспех. В доклада се предлага наличният, в световен мащаб, материал да бъде собственост на международна агенция, наречена Орган за атомно развитие, която ще предоставя малки количества от него на отделните нации за развитието атомната енергия за мирни цели.

На 14 юни 1946 година, преди сесия на Комисията по атомна енергия на Организацията на обединените нации (ООН), съветникът на президента Франклин Делано Рузвелт и представител на САЩ, финансистът Бернар Барух представя предложение за създаване на такъв международен орган за атомно развитие. Така нареченият план „Барух“ е кулминацията на усилията за установяване на международен надзор върху използването на атомната енергия. Основната цел на този стратегически документ е да се избегне неконтролираното разпространение на ядрената енергия в периода след Втората световна война.

Съюза на съветските социалистически републики (СССР) отхвърля плана „Барух“ и внася контрапредложение с мотива, че ООН е доминирана от САЩ и съюзниците им в Западна Европа – следователно не може да се вярва, че ще упражняват по безпристрастен начин контрол над атомното оръжие. СССР настояват САЩ първо да премахнат собствените си ядрени оръжия, преди да обмислят каквито и да било предложение за система на контрол и инспекции.

В същото време Великобритания, която е изправена пред икономическа криза, прекратява подпомагането на Гърция и Турция. Това действие стартира т.нар. „ефект на доминото“, който включва създаването на доктрината „Труман“, осъществяването на плана „Маршал“ и се превръща в катализатор на Студената война.

Програмата за икономическо възстановяване на Европа

На 8 май 1947 година Дийн Ачесън застава пред представителите на сдружението на фермерите и бизнесмените от делтата на Мисисипи. На годишната среща в „Делта стейт юнивърсити”, посветена на културните, финансови и социални дейности, които се развиват в региона, той за първи път представя идеята за реализирането на едно от най-значимите стратегически действия в първите години на Студената война – Програмата за икономическо възстановяване на Европа (European Recovery Programme – ERP), която става световно известна с наименованието планът „Маршал“.

„Изграждането на световна политическа и икономическа стабилност е свързано с подкрепата за свободата и укрепването на демократичните институции в Европа, с насърчаването на либералните търговски политики и със затвърждаването на авторитета на Съединените щати.”, заявява Ачесън, който е един от създателите на амбициозния план за подпомагане на Европа по пътя на икономическото ѝ възстановяване след опустошенията от Втората световна война.

Дийн Ачесън и държавният секретар на САЩ Джордж Маршал се нуждаят от подкрепата на всички американци, включително и на местните фермери и бизнесмени от делтата на Мисисипи, за да затвърдят балансиращата позиция на Америка в осигуряването на световния мир и просперитет в нестабилния следвоенен свят.

В следобедната сесия на тържественото връчване на почетните звания на Харвардския университет, на 5 юни 1947 година, американският държавен секретар Джордж Маршал произнася в Харвард своята реч (на английски), която се превръща в основното политическо изявление, което ускорява процеса на следвоенно възстановяване на икономиката на Европа.

Речта на Джордж Маршал е представена на първото следвоенно връчване на почетни звания „доктор хонорис кауза“ на Харвардския университет. Авторитетното събитие предизвиква изключително широк обществено-политически международен отзвук, а ефектът от него е реализиран през пролетта на 1948 година, когато президентът на САЩ Хари Труман подписва одобрения от Сената Закон за международна помощ. В него са включени отделни фондове за подпомагане на икономическото възстановяване на Европа, Международният фонд в подкрепа на децата, Гръцко-Турският фонд и помощта за Китай. На тържественото заседание в Харвард американският държавен секретар очертава размерите на опустушителната война, като напомня за отговорността на световните сили за възстановяването на мира и просперитета на нациите.

„Дами и господа, не е нужно да ви казвам, че положението в света е много сериозно. Това трябва да е очевидно за всички интелигентни хора. Проблемът е толкова сложен, че огромната фактическа информация, която радиото и пресата предоставят на обществото, затруднява изключително много обикновените хора в стремежа им да оценят ситуацията. Възстановяването е сериозно забавено от факта, че две години след края на военните действия не е постигнато мирно споразумение с Германия и Австрия. Но дори и тогава, рехабилитацията на икономическите дейности в Европа съвсем очевидно изисква много по-дълго време и по-сериозни усилия, отколкото предвиждахме. …Очевидно е, че преди правителството на Съединените щати да продължи усилията си в подпомагането на европейското възстановяване, трябва да бъде постигнато съгласие между страните в Европа. Инициативата трябва да дойде от Европа. Ролята на САЩ се състои в предоставянето на приятелска помощ при изготвянето на европейска програма. В тази ситуация политическите страсти и предразсъдъци не трябва да влияят на взетите решения. С предвидливост и готовност нашият народ да се изправя пред огромната отговорност, която историята възлага на страната ни. Всички трудности, които очертах, могат и ще бъдат преодолени.“

Предложенията на Маршал са съвсем конкретни: икономическата криза поражда социално недоволство, а социалното недоволство генерира политическа нестабилност. Пораженията от Втората световна война предпоставят огромния мащаб на икономическата криза. Европейските национални дългове са астрономически, а националните валутите и банките са силно отслабени. Железопътната и корабната индустрия почти не функционират. Мините и фабриките се разпадат. Средният европейски фермер е неспособен да закупи „суровините, с които да реализира своята дейност“, а това означава, че „много ниви с  обработваеми култури пустеят“, което създава недостиг на храна в европейските градове.

Преди да започне процеса на утвърждаване на тази „неотложна подкрепа“ САЩ вече са дали 11 милиарда долара следвоенна помощ. През лятото на 1947 година Англия и Франция канят европейските нации на конференция за планиране на сътрудничество, което Русия отхвърля.

„Външният“ и „вътрешният“ план Маршал

Какво предвижда планът на Маршал?

Държавите, които участват в плана, са: Австрия, Белгия, Дания, Франция, Западна Германия, Великобритания, Гърция, Исландия, Италия, Люксембург, Холандия, Норвегия, Швеция, Швейцария и Турция. Съветският съюз е очаквано подозрителен към плана и притиска своите източноевропейски съюзници да откажат всякаква помощ от САЩ. Натискът се оказва успешен и нито една от държавите, които няколко години по-късно подписват „Договора за приятелство, сътрудничество и взаимопомощ“ (т.нар. Варшавски договор), не участва в плана Маршал. Контролираната от СССР пропаганда твърди, че американската програма е „план за намеса във вътрешните работи на други страни“. Официалната българска позиция е съхранена в историческия аудио архив на Българското национално радио (БНР) през 1949 година. По време на официалното честване на годишнината от Октомврийската революция в Русия министъра на външните работи Владимир Поптомов определя плана „Маршал“ като едно от „съществените звена“ на САЩ за заробване на Европа.

След като съюзниците се обединяват около подпомагането на икономическото възстановяване на Европа с доставки на храни, суровини и стоки за милиарди долари, този „външен“ за Европа план „Маршал“ всъщност се оказва съставен от „вътрешен“ план, който цели постигането на възможни, но устойчиви икономически резултати в Европа.

Икономическата заплаха всъщност е индикатор за назряващите стратегически проблеми за Съединените щати и техните европейски съюзници. През първите години на Студената война властва страхът, че икономическото съревнование ще доведе до политическа нестабилност, която ще „отвори вратата“ за комунистическите и съветските влияния в Европа. Породеното напрежение между САЩ и СССР в етапа на установяване на следвоенното геополитическо влияние в Европа сигнализира и за назряващия конфликт между двете суперсили.

Американските лидери, Джордж Маршал и президентът Хари Труман, се опасяват, че партии и организации, подкрепяни от Съветския съюз, могат да спечелят властта в уязвимите европейски държави. Това ще позволи на Съветския съюз да разшири своето влияние и да застраши американските икономически и политически интереси във все по-поляризираща се Европа.

75 години след реализирането на плана „Маршал“ страните от Западна Европа реализират успешно своето икономическо възстановяване, като постигат първоначално установената цел за „възстановяване на доверието на европейските хора в икономическото бъдеще на техните собствени страни и на Европа като цяло“.

И въпреки че Съединените щати и Съветският съюз воюват заедно по време на Втората световна война, следвоенната им враждебност и подозрения нарастват до такава степен, че предизвикват продължилата с десетилетия Студена война.