„Макс Фриш отнема илюзията на благодушния читател, че светът на чувствата е нещо достойно за просълзяване и безутешни въздишки, той постоянно „изпада от рамката“, навсякъде си служи с „ефекта на отчуждаването“, който е възприел от Бертолт Брехт“, пише в предговора към книгата „Щилер“ преводачът Венцеслав Константинов.
Автор, за когото иронията и пародията са не само литературен похват. Читателят не просто изминава пътя заедно с литературните герои във времето и пространството, а всъщност потъва в дебрите на съзнанието и психиката им. Писател със световна известност, който изобразява в своите творби моралните дилеми на ХХ век – това е Фриш.
Човешката душа
Швейцарският белетрист, драматург и есеист Макс Фриш е роден в Цюрих преди 110 години. Изучава германистика до 1933 година, когато в Германия на власт идва националсоциализмът. В този исторически за Европа момент писателят изживява първата си житейска криза – прекъсва следването си и става журналист на свободна практика. В следващите няколко години обикаля Унгария, Чехословакия, Сърбия, Босна, Далмация, Гърция и Турция.
Завършва архитектура в Швейцарския политехнически институт и получава авторитетната литературна награда „Конрад Фердинанд Майер“ на град Цюрих за първата си книга — романа „Юрг Райнхарт“.
„Сега не е време за лични истории. И все пак човешкият живот се осъществява или проваля в отделната личност, никъде другаде“, пише Фриш във своите дневници.
„Този писател има щастието да изпитва върху себе си и да изразява едно от основните противоречия на епохата, като в същото време съумява да го възвиси и да го направи понятно. Това е обяснението за неговото въздействие. Читателите вярват, че откриват себе си в книгите му. Това е пример за дълбокото преплитане между художествена измислица и биография, между разказ и дневник“, описва творчеството му немската писателка Криста Волф.
„Арена на действието е винаги човешката душа!“ — такава според Макс Фриш е спецификата на театъра, такъв е и стилът на неговите белетристични творби.
Романът „Мъчни хора“ утвърждава популярността му на писател, а моралистичната пиеса „Ето че те отново пеят“ поставя началото на драматургичната му дейност. Следват драмите „Санта Крус“, „Когато войната свърши“, „Граф Йодерланд“ и световеноизвестната комедията „Дон Жуан или Любовта към геометрията“.
В Архивния фонд на Българското национално радио се пази запис на пиесата „Бидерман и подпалвачите“, поставена на сцената на Сатиричния театър през 1974 година от Гриша Островски. В ролята на Бидерман е Георги Калоянчев, а Константин Коцев е Айзенринг.
Паралелно с пиесите си Фриш създава сюжетите на популярните си белетристични творби — романите „Щилер“, „Ще се нарека Гантенбайн“ и „Хомо Фабер“, откъс от който е съхранен в Златния фонд на БНР. Записът от 1988 година е с гласа на актьора Асен Кисимов.
„Всъщност всичко, което записваме в тези дни, не представлява нищо друго освен отчаяна самоотбрана – тя непрекъснато се извършва за сметка на правдивостта, защото останеш ли правдив докрай, не би излязъл обратно от хаоса, в който си встъпил освен ако си го преобразил. Между двете съществува само неистинното“, записва в дневника си Макс Фриш през 1946 година.
Невъзможната съдбовност
Свободата на избора, на създадените от Фриш литературни образи („които не могат да живеят по друг начин“) остава в постоянен конфликт с необходимостта на ежедневието. Това са обитателите на съвременния свят, които живеят в своите въображаеми истории, сред нереализираните възможности на своя „друг живот“. В дневника си Макс Фриш описва тези истории, тъй като, както сам казва, писането му се удава по-добре от живота. Част от тези разсъждения са запазени и в запис за БНР от 1988 година, прочетени от актьора Иван Джамбазов.
„Класическата драматургия утвърждава, че една история може да се развие само така, а не иначе. Моят житейски опит ме е научил, че в света стават много неща, които не би трябвало да се случат, и обратно, не стават неща, които биха могли да се случат”, отбелязва Фриш в интервю пред списание „Шпигел” за своята пиеса „Биография: игра”.
В последните години от живота си създава повестта „Монтаук“, драматичната пиеса „Триптих. Три сценични картини“, както и повестите „Човекът се появява през холоцена“ и „Синята брада“. През 1983 година в предаването „Вечер с творчеството на Макс Фриш“ са излъчени няколко драматизирани откъса от повестта „Синята брада“ с участието на Георги Новаков в ролята на Шат и на Кристиян Фоков в ролята на прокурора.
Въпросът за естествения край на близките ни и за неговото приемане е поставен от Фриш в контекста на нашето съществуване – без сантименталност, а с разбиране и превъзмогване на това, което живее само в съзнанието ни. По пътя на самопознанието, по който Макс Фриш води читателите и зрителите си, той им предлага единственият възможен философски избор.
„Като драматург бих сметнал задачата си за изпълнена, ако на една пиеса се удаде да постави някой въпрос по такъв начин, че оттук нататък зрителите вече да не могат да живеят без отговор – без своя отговор, своя собствен, който могат да дадат единствено с живота си.”
Писателската дейност на Макс Фриш е удостоявана с множество литературни отличия: наградата „Вилхелм Раабе“ на град Брауншвайг, престижната литературна награда „Георг Бюхнер“, „Голямата художествена награда на град Дюселдорф“, „Литературната награда на град Йерусалим“, наградата „Фридрих Шилер“ на провинция Баден-Вюртемберг, Голямата швейцарска награда „Шилер“ (1973) и наградата „Хайнрих Хайне“ на град Дюселдорф (1989). В негова чест през 1998 година в Цюрих се учредява литературната награда „Макс Фриш“.