„Един път му казвам: „Ако не бях актриса, съдейки от лекотата, с която работиш, и бързината, с която постигаш, щях да си мисля, че няма по-лесна професия от режисьорската.“ – А той ми отвърна: „Не чуваш ли нощем как капе косата ми върху възглавницата?“ – Неистов е неговият труд, неистова е любовта му към театъра. Това е неговата всепоглъщаща любов. Много обичаше децата, обичаше семейството, обичаше приятелите, но театърът беше всичко в живота му“ – споделя Гергана Кофарджиева в разговор за съпруга си Любен Гройс от 2014 г. Театралният режисьор напуска сцената „живот“ твърде млад – на 48 годишна възраст, но успява категорично да наложи името си като „мерна единица за изкуство, за ценности, за непреходност“ в историята на българския театър. За краткия си житейски и творчески път поставя над 60 спектакъла в цялата страна.

Любен Гройс (9 март 1934 – 4 февруари 1982) е роден в Русе. В София идва със своите тетрадки със стихове и с осъзнатото чувство, че ще се отдаде на театралното изкуство. Завършва ВИТИЗ и през 1960-а го разпределят в новосъздадения Родопски драматичен театър „Николай Хайтов“ в Смолян. Дебютира с пиесата „Сто часа“ на Л. Митрофанов. 22 години по-късно в същия този театър той поставя „Учени жени“ на Молиер –  последното му представление извън софийска сцена. „Родопите се превърнаха в най-любимото място от творческата му кариера. Много обичаше този край и всеки театър, където можеше да постави Шекспир и Молиер с можещи артисти“ – спомня си съпругата на режисьора. Любен Гройс изследва сериозно процесите в културата и театъра и допринася за развитието на европейската култура със своите прочити върху великите класици като Шекспир, Молиер и др. През 1969 г. години неговият куклен спектакъл „Мизантроп“ по Молиер участва в международния фестивал на сценичните изкуства в Единбург. Любен Гройс е първият режисьор от България, който гастролира в онези години в шотландската столица и постига голям успех. След представлението местният ежедневник „Единбург ивнинг нюз“ (Edinburgh Evening News) пише: „Когато актьорите на Гройс излизат на сцената, човек има впечатлението, че някой повдига капака на Ролс-Ройс, всичко работи като часовник“. Българският режисьор е един от малкото наши интелектуалци, които публикуват в годишниците на Шекспировото дружество във Ваймар и се ползват с авторитета на световните шекспироведи.

Може би едно от най-големите богатства на режисьора е възможността да работи в театри из цялата страна и да се среща с различни поколения артисти. Така всъщност Гройс успява да осъществи част от своята мисия – да създава творци. След Смолян той работи в драматичните театри във Варна, Пловдив, Благоевград, в Столичния куклен театър и в театър „Сълза и смях“. Най-дълго време, от 1971-а до 1979 година, работи на сцената на Пловдивския театър. За него театроведът Пенка Калинкова казва: „Любен Гройс е завършена творческа и човешка личност. Беше личност. Беше концептуален режисьор, но неговата концепция за спектакъла не затормозяваше театралността. Не беше скучна. Неговите спектакли, дори когато бяха много философски, много изведени концептуално, бяха страхотно подчинени на театралната игра. На него му вярваха безпрекословно всички – от първия актьор до последния работник зад сцената. Без преувеличение, всички бяха влюбени в него, защото той умееше да общува непосредствено, без превземки, умно и достъпно.“ Именно на сцената на Пловдивския театър Любен Гройс поставя „Медея“ от Еврипид – спектакъл, който става сюжет на документалния филм „Възстановителна репетиция“ в памет на големия театрал и в който спектакъл Цветана Манева изиграва емблематичната роля на древногръцката богиня.

Любен Гройс оставя след себе си 33 саморъчно комплектувани дебели папки с философски статии, с режисьорски „чаршафи“-партитури на почти всички реализирани спектакли, дори и на тези, които е имал намерение да постави („Еленово царство“ на Г. Райчев, „Калигула“ на Камю), цели скицници с мизансцени наред с преводи, стихове, пиеси и разкази. Част от писменото му наследство е събрано в двутомната книга „Вечно живият театър“, която излиза през 2002 г. по инициатива на проф. Елена Баева – основател и ректор на Театралния колеж „Любен Гройс“. Съществен е приносът на големия режисьор за развитието на историята на модерната култура у нас. Напълно му подхожда определението, което дава театроведът Мирослава Кортенска: „Любен Гройс е европейското лице на българския театър.“