Театралното дело на Кръстьо Сарафов (1876 – 1952) обхваща шейсет години от националната ни култура. През 1894 г. спечелва стипендия и заминава да учи в Петербургското императорско театрално училище при драматичните артисти и педагози Александър Ленски и Владимир Давидов. Дебютира в ролята на Борис Годунов във „Василиса Мелентиева“ от Александър Островски в софийската театрална трупа „Сълза и смях“.

Кръстьо Сарафов е сред основателите на пътуващия „Свободен театър“ и на Народния театър. Блестящи са ролите му на Жадов в „Доходно място“ от Александър Островски, Федя Протасов в „Живият труп“ от Лев Н. Толстой, Тригорин в „Чайка“ от Антон П. Чехов, Баронът в „На дъното“ от Максим Горки. Кръстьо Сарафов активно участва в изграждането на българския репертоар и определя основните направления на сценичния стил. Пресъздава образите на Змея в „Змейова сватба“ и Ганчо Куката в „Първите“ от Петко Тодоров, Данаил в „Когато гръм удари“ от Пейо Яворов, цар Петър в „Иванку, убиецът на Асеня I“ – първото българско значително драматично произведение от Васил Друмев. Като режисьор от 1915 до 1920 г. Кръстьо Сарафов създава незабравими спектакли: „Родина“ от Херман Зудерман, „Приказка за вълка“ от Ференц Молнар, „Кендида“ от Бърнард Шоу, „Хеда Габлер“ от Хенрик Ибсен. Коронните роли в богатия му репертоар остават Тартюф в едноименната комедия и Арган в „Мнимият болен“ от Жан-Батист Молиер, сър Тоби в „Дванайсета нощ“ от Уилям Шекспир и Големанов в едноименната пиеса на най-големия български комедиограф Стефан Л. Костов. Сарафов е първият артист, изиграл тази роля.

Националната академия за театрално и филмово изкуство в София носи името на един от колосите на българския драматичен театър и учител на няколко поколения артисти.

По тази публикация работи Марина Бекриева