„Беше вече възрастна. Мъжът ѝ Иван Тричков се беше поминал. Двамата ѝ синове бяха в чужбина. Отивам да я навестя в стария ѝ дом на ул. „Иван Асен II”. Още от външната врата чувам, че пее.
– Как си, лельо Гуго?
– Па мучно ми е, сине – отговаря.
Мъчно ѝ е, пък пее. Ето оттук трябва да започне всяко обяснение на явлението Гюрга Пинджурова. В нея талантът бе гласът – дълбок и топъл като влюбен цигулар, ту изгарящ от нетърпение, ту възторжено необуздан. А пеенето и песните бяха съдбата ѝ, оказала се по-силна от волята и жизнената поука. Затуй при честване на 60-годишнината ѝ моят съгражданин Димитър Иванов ѝ писа: „Те, нашите трънски песни, Гюрге мила, като че ли са създавани ти да ги изпееш. Чрез тебе те блеснаха в цялото си съвършенство и се върнаха при нас като упование и любов.”
В тези думи се съдържа и една мъдра милувка за Гюрга, и едно обяснение за живота ѝ, предварително отреден за песента”, пише журналистът Васил Джерекаров.

Гюрга Гюрова Пинджурова се ражда на 18 април 1895 година в семейството на трънски майстор зидар, в което расте заедно с още петима братя и сестри, в едно богатство – музикалността. След години Гюрга Пинджурова ще сподели, че не познава никой, който да е пеел по-хубаво от нейната майка и да е свирел по-добре на гъдулка от баща й. „Други у Трън беха богаташите, а ние бехме щастливите, защото в нас най-често можеше да се чуят гъдулката на татко и песните на мама.”
От „малката къща с ниско, прековано с летви прозорче”, постоянно извирали песни. Пеела майката, плътно, топло; пеела и Гюрга с ясно чисто гласче, което по-късно придобива кадифената мекота и дълбочина на майчиния глас. Скоро обаче беда сполетява семейството, бащата на Гюрга напуска белия свят.
Но момичето продължава да пее. Откъде тоя глас у това слабичко дете? „Излезе пред къщи, седне на камък и като започне, гласът ѝ се лее като ручей. Или се качи на скалата Дяволска дупка над града да пее отвисоко, за да се слуша надалеко”, реди Джерекаров.
Започват да я канят да пее по вечеринки. На възпоменателно тържество за годишнината от Сръбско-българската война, 9-годишната Гюрга пее песента „Сироче съм, сироче”. И защото наистина е сираче, облечена в басмена рокличка, боса, а и песента изпява с такава детска горест, че разплаква много от хората. Оттогава се заговаря, че в Трън се е родила голяма певица.
При едно концертно гостуване на оперната прима Христина Морфова в Трън, съдбата я прави покровителка на талантливата трънчанка.

За израстването си като личност и певица, разказва самата Пинджурова, запис 1970 година, Златен фонд на БНР:

Гюрга Пинджурова завършва оперно пеене в Пражката консерватория през 1921 година. Отзивите за нея от преподавателите ѝ са изключително ласкави. Много са примамливите предложения да остане в Прага или във Виена, но тя не ги приема. „Не бих искал да коментирам защо е решила така, причините вероятно са най-различни, но връщането ѝ в България е разрушило един невероятен оперен талант и глас, казва убедено внукът ѝ д-р Иван Тричков. Защото тя, със златен медал на Пражката консерватория, у нас нито по това време, нито по-късно е можела да се развива. Ако беше станала оперна певица, щяхме да я знаем точно толкова в народната песен, колкото знаем Борис Христов в църковното пеене или Шаляпин в руските народни песни.”

През няколкото години в чужбина Гюрга не е забравила хубавата усмивка на цигуларя Иван. Син на Луд Георгия, както знаят в Трън баща му заради сприхавия му нрав. Свекърът води хорото на сватбата, но после ще отравя много от дните на младата булка. Към старите причини за свади тя непрекъснато прибавя нови. Ето току-що е назначена учителка по музика в Трънската гимназия, а в Тричкови е прибрала две сирачета да живеят и се учат заедно с нейните деца. „Където две, тамо и четири деца”, казва Гюрга, която тъй и никога на разбира защо трябва да се обяснява добрината. „Остави го този, той си нема Бога в сърцето”, често мълви тя.
Труден е не само личният, но и професионалният път на Гюргя Пинджурова. Поради политиески пристрастия по онова време не успява да остане в операта. Административният директор на Софийското оперно дружество може и да не е разбрал какво пише в дипломата на чешки и я пита за по-важното: „Ти госпожице, от коя партия си? Умрела съм аз за Вашата опера! – отвръща скандалджийски безпартийната Гюрга и отива в оперетата, която не след дълго напуска и започва да учителства в трънските села.
„Много хора казват, че песните, които е пяла баба ми, са „пипнати” от нейния талант и така – шлифовани, с махнатите ръбове на автентичния фолклор, отразяват душевността на трънския интелектуален елит от онова време, казва д-р Тричков. Тогава в градчето има 4-5 църковни хора, с един цигулков дует, дядо ми и Димитър Джерекаров, баща на известния журналист Васил Джерекаров, които свирят „Лунната соната” на Бетовен.”
„Сбрамо се, та се попоямо”, така казвали старите трънчани, защото нищо друго така, както песента, не дарява с привързаност човешкото общуване. Затова и Гюрга Пинджурова не може да обясни как се е родил вокалният квартет, в който България се заслушва с огромна изненада през 1936 година. Негов пръв компетентен слушател е проф. Васил Стоин. Чува той как в „Широката механа” пеят Гюрга Пинджурова, Иван Тричков, Колчо Качарев и Любчо Ахтаров, а след тях запява и цялата механа. „Но г-жа Пинджурова, това не е само за Вас, то е многа дори за тази прекрасна механа! – възклива изненадано Стоин.
„Квартетът беше забелязан далеч в чужбина – дойдоха предложения от Мюнхен и Прага да заповядат на запис. „Но луди ли сме ние да си пущаме мъжа зад граница” – възкликват недоверчивите съпруги на двама от участниците.Ето по тази причина ние нямаме записано едно явление в българското народно пеене”, споделя Васил Джерекаров.
Учителската кариера на Гюрга Пинджурова приключва през 1939 година. Оттогава е сътрудничеството ѝ с Радио София. В ефира често звучат песните ѝ (повече от  80), които я правят изключително популярна. Сред тях са: „Омиле ми, Ягодо”, „Рада носи кован колан”, „Гугутка гука в усое“, „Попей ми, Янке ле, невесто“, „Чича рече да ме жени“, „Пушка пукна“, „Страхил войвода“, „Казвай, казвай, хайдут Велко“, „Стоян през гора вървеше“, „Слънце зайде“, „Хей, поле широко“, „Кавал ли свири“, „Закукала кукувица“, „Град градила бела Неда“, „Извор вода извирала“,  „Гълъб гука у ябука“, „Моме, Калино“, „Две хора се вият“…
Тя пее не само творби от родния се Трънски край, характерни със своя хумор и напевност, а и песни от други етнографски области. С топлота и проникновение тя изпълнява възрожденски, хайдушки, Ботеви песни…

„Хей, поле широко”, изпълнява Гюрга Пинджурова с народен оркестър, запис 1961 година, Златен фонд на БНР:

В началото на 40-те години със съпруга и синовете си Пинджурова се премества в София, на ул. „Иван Асен II”. В скромния тавански апартамент на певицата много нейни съграждани и приятели намират и подслон, и добра дума, и много песен. В дома ѝ винаги е шумно и весело. Гостуват народни певци, художници, писатели. Често идва и Илия Бешков, с когото са почти комшии. Мама Гуга, както я наричат повечето от приятелите ѝ, не се притеснява да ги гощава само с боб. „Тя може да пее и да свири на пианото по 18 часа, но не е пристрастена към готвенето.”
„Баба ми Гуга беше номадка, страшно много обичаше да пътува, уверява внукът. Беше доста властна, беше донякъде и докачлива, но тези качества са присъщи на всеки артист и съвсем не ги смятам за лоши.”

Анушка Михайлова (нейна ученичка, народна певица от Трън) си спомня майчинското отношение на Гюрга Пинджурова и разказва интересна случка с нея, запис 1986 година, Златен фонд на БНР:

От 1955 година тогавашната Концертна дирекция започва да изпраща певицата на турнета в страната и чужбина. Гюрга Пинджурова там е „много жизнена, весела, безпределно сърдечна и слънчева жена”. Намира винаги общ език с млади и стари, шегува се. Има силно развито социално чувство – помага на всеки, изпаднал в нужда, въпреки, че тя самата не е добре материално. Прекрасната изпълнителка на странджанската песен Магда Пушкарова разказва за нея: „Гюрга Пинджурова е неповторима. Когато я нямаше на концерти с нас, хората питаха: Къде е нашата Гюрга? Тя остана при народните песни. Оперните певци се създават, а народните се раждат. Нейното присъствие респектираше, всички искаха да приличат на нея, да ѝ подражават. И аз го исках.” А според народния певец Костадин Гугов: „Нямаше село, нямаше град да не разплака хората, тя беше един голям майстор на сцената. Тя беше като наша майка, тя така топло и сърдечно се държеше, че всички я наричахме “мама Гуга”.
През 1951 година Гюрга Пинджурова получава „Димитровска награда”, това е най-висшето държавно отличие на България за приноси в областта на науката, изкуствата и културата. В 1969 година е удостоена със званието „Народен артист”, заради любовта на почитателите ѝ и поради заслугите ѝ към народната музика.

Гюрга Пинджурова умира от инфаркт на 10 ноември 1971 година в Правителствена болница. „Лекуващите я лекари остават поразени от силния ѝ дух – пише внукът. Именитата певица издъхва с „Омиле ми, Ягодо” на уста – като славей, чието сърце се е пръснало от песен.”

Изпълнение на „Омиле ми, Ягодо” с народен оркестър, презапис 1953 година: