Републиката говори

Има писатели, за които литературата е сцена. Има и такива, за които сцената е литература. Зад тази привидно клиширана антиметабола ясно се откроява дръзката фигура на Гор Видал (3 октомври 1925 – 31 юли 2012). Той  е от вторият тип писатели. Възприема Америка така, както театралът гледа сцената: какъв е декорът, кой държи прожектора, кой участва в зрелището – и какво остава премълчано. Романите му, есеистиката и словесните му схватки очертават един голям и прост мотив: как Съединените щати мигрират от република към империя и как това променя гражданите, институциите и публичното говорене.

Сенатската „академия“ и първите уроци по политика

Баща му, Юджийн Видал, е звезда по футбол и състезател по лека атлетика, а след това и треньор и преподавател по авиация във Военната академия в Уест Пойнт, щата Ню Йорк. Нарежда се сред пионерите на американската гражданска авиация по времето на Рузвелт и работи в тясно сътрудничество с Амелия Еърхарт. Краят на 20-те и 30-те години е повратен период за САЩ. Голямата депресия ражда Ню дийл-а (Нов курс), който задвижва модерната федерална държава  – регулатори, социална мрежа и инфраструктура – и ускорява възхода на нови индустрии като гражданската авиация, докато радиото и телевизията превръщат политиката в масов спектакъл и усилват президентската власт. В такава полюсна среда израства и малкият Гор, който започва да гледа на властта като сплав от правила и представление – перспектива, която по-късно заляга в творчеството му.

Майка му, Нина Гор, е бродуейска актриса, известна не само със светските си изяви и с трите си брака, но и като дъщеря на сенатор Томас Гор – най-важният човек в интелектуалното израстване на малкото момче. Гор съзрява под наставничеството на дядо си по майчина линия – магнетичен оратор, популист от стария тип, с чувствителни антивоенни възгледи. Момчето буквално расте в неговата библиотека. Поради влошеното зрение на сенатора внукът чете на глас Римската история на Херодот и Едуард Гибън, както и томовете на Хенри Адамс за ранната американска република. Преглежда официалния вестник на Конгерса и папките на сенатската Финансова комисия. „Бях единственият деветгодишен в Съединените щати, който знаеше какво е биметализъм“,  често казва Видал, като има предвид изсичането на монетите както от злато, така и от сребро. Ранните му спомени са свързани със стъпалата на Капитолия и залата на Сената, където попива речите Хюи Лонг и Уилям Бора, чиято реториката изказва подозрение към изпълнителната власт и защитава гражданските свободи.

Цицерон и Черните ризи

В същите години вижда (от) другата страна на демокрацията. През 1932 г. семейството му преминава покрай лагера на десетките хиляди ветерани от Първата световна война, настояващи за предсрочно изплащане на обещаните бонуси. Армията отвръща с кавалерия, танкове и сълзотворен газ, шатрите пламват. През лятото на 1939 г. тинейджърът прекосява Атлантика с гимназиална група. След Париж и Версай посещава Рим, където на Капитолийския хълм „среща“ Цицерон и Ливий – героите от книгите в дядовата библиотека, а на площадите маршируват черноризците на Мусолини. Последвалото „бягство“ към Лондон и отплаването на 3 септември – когато въжетата падат в мътната вода, сирената прорязва въздуха и радиото съобщава за влизането на Великобритания във войната – окончателно закотвят в съзнанието му сблъсъка между класическата мярка и тоталитарната сила. Този сблъсък се превръща в лична и творческа ос на историческо ориентиране. Двата кадъра – бедност и репресия у дома и диктатура в Европа – се сливат в един устойчив скепсис към властта, независимо в каква униформа пристига тя.

Войната без герои

По време на Втората световна война Видал служи на Алеутските острови, северната акватория на Тихия океан – мраз, мъгли и williwaws (внезапни студени пориви на вятъра), които вдъхновяват дебютния му роман Williwaw (1946): трезва история, в която войната е логистика и мълчание, а сюжетът – моралните колебания на мъжете в малък кораб, притиснати от природните стихии и дисциплиниращия дълг. Тук се ражда неговата антигероична призма: вълнува се по-скоро как властта действа на съзнанието, отколкото как хората се подчиняват на властта. Фокусът на книгата е не патосът, а амбивалентността, самотата и пропукващият се лед на цивилизацията.

Скоро след това пише The City and the Pillar (1948). Романът скандализира американското общество, което все още живее в следвоенен морален консерватизъм, а откритото говорене за хомосексуалността е тема табу. Критиката замлъква, а издателите се дистанцират. Видал обаче проявява хладнокръвен професионализъм и под псевдонима Едгар Бокс публикува три успешни криминални романа, които го задържат на литературния пазар, докато той тихо усъвършенства занаята.

Зад прожекторите

В началото на 50-те Видал пише сценарии за т.нар. „жива телевизия“ – драматични пиеси, излъчвани в реално време, които изследват морални избори, лични дилеми и социални напрежения в следвоенна Америка. Форматът го дисциплинира: изисква точен диалог, ясна структура и темпо, което да държи зрителя нащрек. Работи с разбирането, че добрата идея оцелява само ако е добре построена.

През 1960 г. Видал превръща големия партиен конгрес, на който се избира кандидат-президент в сцена за политически трилър на идеи. Поставена за първи път на Бродуей, пиесата The Best Man изправя един срещу друг два архетипа: интелектуалец идеалист (политик с принципи и колебания) срещу амбициозен опортюнист (готов на всичко за победа). Между тях кръжат лобисти, компромати и показен идеализъм (публични речи за „висши ценности“, зад които се прикриват големи сделки). Пиесата е едновременно забавна и изобличаваща: разкрива как политиката се прави от характери под натиск и как криворазбрано представеният морал купува гласове.

Глас от Античността

Паралелно с работата си за театъра Видал започва да пише есета и статии за водещи културни списания като Esquire. Именно там оформя характерен стил: точни наблюдения и хаплив език; глас, който не се колебае да поставя под въпрос национални митове, морални догми и политически елити. Живеейки известно време в Италия, далеч от шумната американска сцена, той се обръща към Античността и написва историческия роман „Юлиан“ (1964), преведен и у нас, – за римския император, който се опитва да възстанови езическите култове срещу настъпващото християнство. Романът съчетава историческа прецизност с философски размисъл за властта, вярата и свободата на мисълта, като му носи признанието на критиката, която го изстрелва на върха на американската литература.

Перото провокира, екранът хапе 

Краят на 60-те идва с двойна експлозия. Романът Myra Breckinridge (1968) проследява историята на транс жена в Лос Анджелис, решена да разклати нормите за „мъжествено“ и „женствено“ чрез игра на съблазняване и власт. Текстът е остра сатира на холивудската фабрика за мечти. Превръща се в бестселър, но е и широко оспорван. Същото лято американската телевизионна мрежа Ей Би Си противопоставя Видал на консерватора Уилям Ф. Бъкли в серия от остри дебати по време на националните конгреси в Маями и Чикаго. На фона на Виетнам, протестите и сблъсъка между поколенията двамата не просто спорят, а задават стандарта на модерната телевизионна полемика. Оттук нататък Видал вече е не само писател, а и разпознаваемо лице на либералната опозиция, а телевизионният спор се превръща в жанр, който майсторски владее.

Връщане към големия роман

Началото на 70-те носи серия от неуспехи. Експерименталният Two Sisters (1970) – хибрид между роман и мемоар, смесващ фикция с есе за любов, секс, литература и политика – не намира своя читател, а филмираният Myra Breckinridge (1970) шумно се проваля. За кратко Видал се включва в People’s Party „Народна партия“ – антивоенна коалиция за изборите през 1972 г., която издига д-р Бенджамин Спок (известен педиатър и активист срещу войната) за кандидат-президент, но бързо се оттегля, когато реалната политика надделява над каузата. От това разочарование се ражда An Evening with Richard Nixon „Вечер с Ричард Никсън“ (1972) – колаж от автентични президентски цитати, поставен на Бродуей в самата изборна година. След кратък цикъл представления постановката е свалена от афиша.

Именно тогава Видал се връща към историческия роман. Книги като „Вицепрезидентът Бър“ (1973), „1876“ (1976) и „Линкълн“ (1984) – в превод и на български – не митологизират Америка, а я показват като сцена, на която хората игарят със своите сделки, страхове и амбиции. Линкълн, например, не е представен чрез очакван монолог, а е „изигран“ през очите на своите секретари, генерали и противници – как говори и как решава. Четенето без поучения, с живи герои и ясни мотиви само увеличават тиражите.

Видал в България

През 1977 г. Гор Видал пристига в София, която е домакин на Първата международна писателска среща „Писателят и мирът: Духът на Хелзинки и дългът на майсторите на културата“. Мотото гласи „Мирът – надежда на планетата“. В Парк-хотел „Москва“ се събират 128 писатели от 36 страни. Сред тях са и Джани Родари, Марио Варгас Льоса и Евгений Евтушенко. Срещата има за цел да изгради положителен образ на България в световната културна през късната Студена война. Дотогава българският читател познава американският писател единствено с „Юлиан“.

В изказване за Българското национално радио Гор Видал споделя:

„Винаги съм смятал, че големият проблем в света през последните 300 години е националната държава. Считам националната държава –  така, както е въплътена във всяка позната ни страна –  за грешка. Хората са хора. Групите са групи – било то украинци, бретонци или южняци. Затова си представям свят, в който всяка група е хармонично представена в някакъв световен ред, който по най-добрия възможен начин прави съвместния живот приемлив за всички. Ето това за мен е хуманизъм. Следователно аз не съм центробежен, а тъкмо обратното – центростремителен.“

Биограф на нацията

В края на 80-те и през 90-те Видал се утвърждава като един от най-острите американски есеисти. Големият сборник от 114 есета United States: Essays 1952–1992 му носи Националната награда за документалистика и – по-важното – показва ясно метода му: сваля лъскавите етикети като „национална сигурност“ и „семейни ценности“, за да покаже как често те прикриват други цели; разобличава евфемизми, неясни формулировки и „лъскави“ термини; пази хладна ирония там, където телевизията предпочита лозунги и патос. Тези есета обясняват как работят думите, с които властта си купува тишина.

След 11-и септември памфлетът се завръща

Атаките от 2001 г. връщат Видал към памфлета. В полемичната си проза авторът засяга познатия мотив: републиката не е застрашена само отвън, а и отвътре – от навика към безкрайни войни, от ерозия на гражданските свободи, от медиен театър, в който страхът е главен герой. В същото време в историческата си монография Inventing a Nation Видал „сваля“ от бронзовите постаменти статуите на Вашингтон, Адамс и Джеферсън (бащите основатели), за да попита: как се опазва републиката от собствената ѝ мечта да е велика?

Империя на Аз-а

Портретът, който близките му рисуват, е амбивалентен. Видал е остроумен, изобретателен и възпламеняващ с идеите си, с великолепно езиково умение и необятна памет, но и свадлив, сприхав, понякога невъзпитан, дребнав и труден; винаги изискващ съгласие и покорство от околните, но и срамежлив автодидакт, обичащ алкохола и снобските обноски. Дългогодишният му спътник Хауърд Остин поддържа този труден баланс повече от половин век – рядко партньорство, което позволява на писателя да остане продуктивен. В биографичната книга на Джей Парини Empire of Self: A Life of Gore Vidal (2015) четем за имперско му Аз:

„Нито Хемингуей, нито Фицджералд можеха да напишат пиеса или сценарий, въпреки дарбата им за диалог, който да се чете. Фокнър, чийто диалог е труден за възприемане на хартия, имаше дар за драматургично писане – както в „Големият сън“. Аз винаги съм можел и двете, в което приличам на Торнтън Уайлдър повече от всеки друг и, може би, на Стайнбек. Не говорим за гений, а за многопластовост.“

„Този знаещ, урбанизиран и иронично озадачен глас беше дар за късния XX век и отвъд него. Гневът му имаше значение не по-малко от хумора му. Ежедневните несправедливости на тази голяма сцена на човешката глупост му причиняваха болка. Като пишеше тези есета, той се опитваше да достигне разбиране, дори състрадание.“

„Гор разбираше сексуалността и политиката на пола по начини, невиждани дотогава – и вероятно все още невиждани. Сигурно ще е нужно време, докато културата е готова да ги възприеме.“

„Приносът му към биографичния роман вероятно ще се окаже най-устойчивото му наследство. Той поведе старомодния исторически роман в нови посоки. (…) Заслужава да се отбележи, че през осемдесетте и деветдесетте се появиха поредица биографични романи, много от които (съзнателно или не) отразяват напредъка, който Гор постигна в жанра – готовността му да приеме историческата фикция сериозно и да я поведе в неочаквани посоки. (…) Приливна вълна от биографична проза заля англо-американската сцена през последните десетилетия и Гор остава един от бащите основатели в тази област.

„Гор значеше много за мен и за мнозина други – като писател и човек на идеите. Беше смел участник в политическата сцена, който отстояваше важното за него и излагаше тезите си красноречиво пред широка публика. По природа беше провокатор и наставник  –  и това не бива да се смята за грях. Американската сцена е по-бедна без него, а човек напразно се оглежда за негови наследници.“