145 години от рождението на Томас Ман
Един от великите разказвачи и есеисти на XX век е роден в северния германски град Любек през 1875 година. Той е вторият син на търговеца и сенатор Йохан Хайнрих Ман и съпругата му Джулия да Силва Брунс. Баща му е внук и правнук на стара Любекска фамилия, а майка му, която е родена в Рио де Жанейро, е дъщеря на германски плантатор и португалско-креолска бразилка.
Търговската дейност на баща му сякаш ще предопредели жизнения път на Томас Ман – семейната зърнена фирма отбелязва стогодишнината от основаването си, когато той е още дете. В лицея, който посещава, той не се справя добре поради вродена си парализираща съпротива срещу всякакви външни изисквания. Образованието, което получава, Томас Ман описва като „придобито по свободен и автодидактичен начин“. Когато е на 15 години, губи баща си. Търговската фирма е ликвидирана, а няколко години по-късно заедно с майка си напуска града и семейството заживява в Мюнхен. След като доста безславно завършва училище, Томас Ман за кратко става чиновник в офиса на Мюнхенска застрахователна компания, чийто директор е приятел на баща му. Паралелно посещава в Мюнхенския Технически университет лекции по история, икономика, история на изкуството и литература, за да се реализира като журналист.
Първата си новела „Падналата“ публикува през 1894 година в списание „Ди Гезелшафт“. Междувременно прекарва и една година в Италия с по-големия си брат Хайнрих. По това време излиза новелата „Дребният господин Фридеман“. В Рим започва да пише големия си роман „Буденброкови“, издаден през 1901 година. Именно за него през 1929 година писателят получава Нобеловата награда за литература. Действието в романа се развива във време, в което Европа прекроява своите граници, а обществата в нея променят нравите си. Томас Буденброк е последният представител на търговска бюргерска фамилия, който се опитва да заключи полета на духа си в клетката на почтена сдържаност, дисциплина и уравновесеност. Така той успява да поддържа още известно време престижа и доброто име на семейството и фирмата си. Но скоро след смъртта му всичко се разпада. Наследникът му се оказва неумел търговец, но затова пък виртуозен музикант. Конфликтите между тези два несъвместими по онова време свята – на търговците и на артистите, въвежда читателите в елита на немското общество, където личните емоции са загърбени за сметка на общественоприетите норми.
По време на речта си при получаването на наградата Томас Ман се обръща към членовете на Нобеловия комитет с думите:
„Поставям тази международна награда, която имах шанса да получа, в нозете на моята страна и моя народ, на тази страна и на хората, до които писатели като мен се чувстват по-близки днес, отколкото в зенита на нейната имперска слава. … Днес домът на сърцето ми, Северът, ме посреща и прегръща в това прекрасно тържество. Това е един красив и смислен ден в моя живот, истински празник на живота – högtidsdag, както на шведски се нарича всеки ден на радост.“
Томас Ман пише и в по-кратки форми, събрани в тома „Тристан“, в романа за художника „Тонио Крюгер“ и в ренесансовите диалози „Фиоренца“. През 1905 година той се жени за Катя Прингсхайм, дъщеря на Алфред Прингсхайм, професор по математика в Мюнхенския университет. Раждат им се шест деца – три момичета и три момчета. Тези дни на семейно благополучие и литературен възход донасят и високо обществено признание. До Първата световна война са публикувани романът „Кралско височество“, автобиографичната и аристократична „Изповедта на авантюриста Феликс Крул“ и новелата „Смърт във Венеция“. Тогава се заражда и идеята, която през 1924 година се превръща в класическия роман „Вълшебната планина“.
„Свободно и не без достойнство той носеше на плещите си високата цивилизация, която господстващата прослойка на търговската градска демокрация завещава на своите чада. Винаги бе изкъпан като бебе, а дрехите му шиеше оня шивач, който се ползваше с доверието на младите хора от неговата сфера. …Ръцете му, макар и не особено аристократични по форма, бяха добре гледани и със свежа кожа; красеше ги една платинена халка и наследеният от дядото пръстен с печат; зъбите му, които бяха малко слаби и многократно се разваляха, бяха изкърпени със злато.“(откъс от „Вълшебната планина“, в превод на Тодор Берберов)
Гласът на нобеловия лауреат е запазен в Златния Фонд на Българското национално радио в запис от среща между немската и чешка интелигенции в Прага през октомври 1939 година.
„При многократните си пребивавания в Прага имах възможност да се запозная с тези организации, служещи за пример, които предоставят на широк кръг от населението, по един свободен и увлекателен начин, интелектуални блага. Всички ние познаваме огромната роля, която играе „техническото” в модерния живот, но познаваме и опасностите за по-висшата, или по точно казано, по-дълбоката култивираност, които произтичат от тази доминираща роля. Това са опасностите от приравняване, от душевно изпростяване и огрубяване, опасности, на които до голяма степен е изложена особено нашата младеж и които навярно могат да разтревожат всеки, за когото културата е едно достойно за уважение понятие.” (в превод на Владимир Владимиров)
По време на честванията на 50-та годишнина от смъртта на Вагнер Томас Ман произнася в Мюнхен прочутата си реч „Страдание и величие на Рихард Вагнер“, в която описва новаторството и психологическия драматизъм при изграждането на вагнеровите митични сюжети.
„На този тъй преливащ от живот въпреки цялата си душевна обремененост и обвързаност със смъртта бурно прогресивен творчески дух; … на този човек на народа, който цял живот от цялата си душа е отричал властта, парите, насилието и войната и е замислил своя театър за тържествени представления, каквото и да е направило от него епохата, като театър за едно безкласово общество – на такъв дух не може да се приписва някакво тежнение назад, било към благочестивото, било към жестокото минало, за него може да се твърди, че волята му е била насочена само към бъдещето.“ (откъс от есето в превод на Страшимир Джамджиев, Томас Ман, Литературна есеистика, том 2)
След като представя този психологическо-творчески анализ в Париж, Брюксел и Амстердам Томас Ман се превръща в идеологически враг на националсоциалистите в Германия. С идването им на власт през 1933 година, те започват кампания за дискредитиране на писателя, която ескалира до отнемане на немското му гражданство през 1938 година, а в Германия книгите му са забранени. Това принуждава семейството да емигрира в Швейцария, а след това и в Америка. Година по-късно университетът в Бон го лишава от почетната докторска степен, която е възстановена едва след края на Втората световна война.
Ман, който открито се противопоставя и предупреждава за нарастването на фашизма още по време на Ваймарската република, продължава да се бори с него в много памфлети и дискусии през целия период на нацисткия режим. През 1940 година семейството му се установява в Санта Моника, Калифорния, където получава американско поданство. В Съединените щати Томас Ман е асоцииран професор в Принстънския университет, завършва тетралогията си „Йосиф и неговите братя“, романа „Лоте във Ваймар“, „Избраникът“ и големия роман „Доктор Фаустус“. В Българското национално радио е съхранен запис от 1975 година на драматизиран откъс от романа.
В предаването „Епос на народите“ от 1978 година, посветено на легендата за доктор Фауст, писателят Венцеслав Константинов отличава органическата свързаност на мита и съвременността в романа на Томас Ман. Текстът е прочетен от актрисата Нина Стамова.
След войната Томас Ман получава престижната награда „Гьоте“ от Ваймар, Източна Германия и Франкфурт, Западна Германия, но когато се завръща в Европа през 1952 година той се установява в Килхберг, Швейцария до Цюрихското езеро, където умира през 1955 година.
„Ако имам някакво желание за посмъртна слава на моето творчество, то е да кажат за него, че е жизнерадостно, макар да познава и смъртта“, си пожелава писателят за своята 50-годишнина.
В негова чест родният му град Любек учредява през 1975 година литературната награда „Томас Ман“.