На 25 февруари 1975 г. в зала „България“ щастливците, добрали се до билет или покана, са присъствали на рядко музикално събитие – изпълнение на ораторията „Месия“ от Георг Фридрих Хендел. Произведения от такъв формат се свирят не всеки ден и не от всеки състав. Тогава обаче е бил един от звездните мигове на Българската хорова капела „Светослав Обретенов“ и нейния диригент Георги Робев. След концерта музикалният редактор от БНР Мария Пухлева е разговаряла с маестро Робев за този „проект“, както се казва в днешно време, между Симфоничния оркестър на Комитета за телевизия и радио и Капелата.
Татяна Робева за баща си:
„Освен за ума, едновременно трябва да мислим и за сърцето. Неподготвеното сърце не може да познае необозримия чуден свят на изкуството. За хладносърдечния човек светът има тесни измерения.“ Този цитат от изказване на моя баща Георги Робев, една от най-ярките личности в историята на българското хорово изкуство, избрах за началото на моя разказ за него.
Роден за музиката, израснал с нея и дал прекрасното си, огромно сърце на хилядите хористи, артисти, музиканти, студенти и публика, които са имали честта и удоволствието да се срещнат с него и да попият от колосалния му талант и вълшебно сценично присъствие, той беше точно това – съвършен артист, обграден с аурата на вълните, които черпеше от партитурата, прекарваше през душата си, зареждаше с емоции и предаваше на публиката.
Обичаше да казва, че добрият диригент дирижира с гърба си и го правеше. Успяваше да обедини чувствата, мислите и гласовите умения на десетки певци и чрез таланта си да предава живителната енергия на музиката на слушателите. А те, препълнените зали в различни точки по света, са навсякъде все същите – безмълвни, вцепенени, отдадени нему и на певците, чиито гласове проникват безкрайно навътре и надълбоко, до дъното на душата, носейки просветление и мир. Аплодисментите са винаги бурни, несдържани, изискващи още и още – и кротките японци, и невъздържаните англичани изразяват по един и същ начин – с преклонение – желанието си този душевен рай да не свършва. Българският хор да изпее още нещо, да се чуят пак прекрасните църковнославянски песнопения или части от меса на велик композитор… Все едно какво – само да е сега …и да не свършва. И това става – винаги с бис и безспорен успех на турнетата в Белгия, Франция, Австрия, Япония, Египет, Канада, Израел, Турция, Италия…
Бях започнала този разказ, както правилата повеляваха – роден, израснал, творческа биография …, но нещо не ми вървеше. Стана ясно защо – неговият натюрел, творческата му душа, безкрайното му човешко отношения към всичко в света не заслужаваха сухата статистика. Но не може и без нея. Роден е във Варна през 1934 г., на 4 години научава първо нотите и после буквите, свири на цигулка, кларнет, саксофон. Приет е в първия хорово-диригентски клас на проф. Георги Димитров – основоположника на българската хорово-диригентска школа, и заедно с прекрасните си колеги Самуел Видас, Лилия Гюлева, Васил Арнаудов, Марин Чонев, Валентин Бобевски развива диригентската професия и хоровото пеене в България и ги извежда на завидна висота.
Но това не е първото му сблъскване с професията. „Бях на десетина години, когато учителят ме изправи да дирижирам хорчето на основното училище „Свети Ангеларий“. При това мое първо излизане пред публика като „диригент“ изпълнихме три песни за Кирил и Методий“, казва той в едно интервю и продължава: „На 14 години получих първия си хонорар като диригент. Спомням си, че получих пари колкото да си купя нови струни за цигулката“. След като завършва Консерваторията сред първите през 1957 г., работи като диригент в Хора на софийските учителки, хора „Кавал“, Хора на софийските девойки, Ансамбъла на МВР в София, преподава в Консерваторията още на 25 години. От 1960 година започва работа в Хоровата капела – първия български професионален хор, създаден като Държавен радиохор на 1 ноември 1944 г. по идея и с огромните усилия на младия, но утвърден вече композитор Светослав Обретенов, който остава негов диригент до 1955 г. Георги Робев постъпва в Капелата през 1960 г., когато там главен диригент е Димитър Русков, а от 1966 г. до смъртта си през 2002 г., цели 37 години, е главен диригент.
Дирижира по всички точки на земното кълбо, изнася хиляди концерти, прославя името на България, заедно с прекрасните си хористи става посланик на страната ни, показва на света красотата на хоровото пеене и силната чувствителност на славянската душа.
И „…ръководена майсторски от Георги Робев, който превръщаше в събитие и най-обикновените нотни страници“ (в. „Nacionale“, Флоренция, 1986 г.), Капелата израства много – търсена е и свободно работи със световноизвестните диригенти Зубин Мета, Херман Абендрот, Рикардо Мути, Генадий Рождественски, Курт Мазур, Емил Чакъров и много други. Критиката навсякъде отбелязва с най-ласкави отзиви огромното артистично и професионално майсторство на диригента Георги Робев и неговия „хор на световно равнище, за който няма нищо невъзможно!“(в. „Льо Монд“, Франция). Капелата е пяла и под палката на много световноизвестни диригенти и музиканти – Кабалевски, Хренников, Херман Абендрот, Ролф Клайнерт. Дмитрий Шостакович пише за този хор: „Българската хорова капела „Светослав Обретенов“ е първокласен артистичен състав. Горещо им благодаря за голямото удоволствие, което имах, слушайки забележителното изкуство на хора.“ А френският диригент Шарл Брюк споделя: „Прекарах един много приятен час, слушайки вашия хор. Той е един от най-добрите, които някъде съм чувал, а аз съм обиколил почти цяла Европа.“
Основание за високата оценка на работата на Националния филхармоничен хор „Светослав Обретенов“ дават и хилядите минути записи в Българското национално радио, в радиостанциите на Москва, Париж, Лондон и Брюксел, 50-те компактдиска и касети, издадени в България, Австрия, Англия, Германия, Гърция, САЩ, Франция, Швейцария и Япония, над 70-те задгранични турнета в Европа, Азия и Америка, популяризирането на църковнославянските песнопения и на крупни кантатно-ораториални творби.
Освен артистичната си дейност има още дълги и успешни преподавателски години като професор по дирижиране и обществена работа като председател на Съюза на музикалните дейци в България, председател на Комитета за култура и народен представител от Варненския избирателен район в Деветото Народно събрание. Носител на орден „Народна република България“ I степен, „Кирил и Методий“, „Кристална лира“ на Съюза на музикалните дейци в България и още много, много други. И да, нещо, с което малцина, изкушени от властта, днес могат да се похвалят – той беше и си остана неизкушен от държавната пара, достойнството му си остана неопетнено. Даде всичко, което можеше да даде от себе си, и взе само изработеното с честен труд.
Поколения български хорови диригенти са негови възпитаници. Освен тях до преподавателското му майсторство са се докоснали и студенти в негови майсторски класове в Италия, Франция, Израел. Неговата студентка Нели Трошева казва: „Аз дирижирам, защото Георги Робев ми показа пътя. Аз живея чрез музиката, така както той живя. Георги Робев ме направи диригент.“
Журирал е на едни от най-престижните световни хорови конкурси – Гориция и Арецо – Италия, Ланголен – Великобритания, Варна – България.
Висока оценка за работата на Георги Робев са наградите от международни конкурси и записите за фирмите DEKKA, ЕМИ, Хармония Мунди, „Пате Маркони“, „Колумбия“ и други. Записът на „Кармина Бурана“ от Карл Орф (FORLAN-Paris UCD 16556) e обявен за запис на тримесечието във Франция.
Съкратената до минимум статистика свърши и пак се връщам на творческия му портрет, на това силно излъчване, което караше хората в стаята да разбират кога той е влезнал, кога носи в сърцето си топчица любов, справедлив гняв или просто пролетно ноктюрно… И с трите се справяше блестящо – любовта му беше нужна, за да грее с нея семейството си и да я раздава с огромни шепи на всички, които имаха нужда от нея. Справедливия гняв изсипваше върху неправдите, с които се сблъскваше – били те битови проблеми на хора, ниските заплати и недооценяването на музикантския труд. А пролетното ноктюрно беше и то винаги в него – всички тези прекрасни и само негови мелодии, оркестрации за най-различни състави или гласове. През годините той написа или аранжира както песни за герои, така и за Кирил и Методий, както детски песни, така и естрадни или за бенд… Имаше както златно сърца, така и златно перо, което превръщаше в шедьовър празния нотен лист пред него. Пишеше нотите честно, с много внимание и уважение – всичко изписваше само на ръка, с винаги подходящия молив, с точната гума … и те му се отплащаха – връщаха му уважение, възхищение, аплодисменти и вяра в това, че работата му носи удовлетворение, че е успял да изпълни мисията си. Обичаше музиката в себе си, а не себе си в музиката. Беше старателен до перфекционизъм – до последния концерт почти ме питаше винаги в диригентската стая: „Как беше, дали успях?“ … Съмняваше се, търсеше, искаше само най-доброто и го намираше за всички, които идваха да се поклонят на хоровото изкуство.
Призваните с талант хора рано узнават за мисията си. Тръгват по нелекия път на израстването и знаят, че всяка крачка е на показ, че всеки детайл от работата им се вижда и оценява, че нямат право на грешка. Затова призваните с талант са много силни – като присъствие, като енергия, като излъчване, като резултат. Силни като интелект, разбиране за света и човешки отношения и заради това безкомпромисни към себе си преди всичко и после към всички наоколо. Тази сила им дава възможност да са полезни в множество области и той беше точно такъв – съвместяваше всичко, с което можеше да е полезен с огромното си дарование и творчески и човешки капацитет.
За този голям талант, мащабен ерудит, явление в музикалната култура нямаше непостижима партитура с любимия му хор, в който бяха вградени сърцето и сянката му. За него той казваше: „Българската хорова капела или ще я има, или … пак ще я има“, а аз добавям – докато я има, ще го има и него.